Майналовски Сибин Симеонов: другие произведения.

Мрак и моя дочь (Мракът и дъщеря ми )

Журнал "Самиздат": [Регистрация] [Найти] [Рейтинги] [Обсуждения] [Новинки] [Обзоры] [Помощь]
Peклaмa:
Конкурс 'Мир боевых искусств.Wuxia' Переводы на Amazon
Конкурсы романов на Author.Today

Зимние Конкурсы на ПродаМан
Peклaмa
 Ваша оценка:
  • Аннотация:
    Сборник рассказов на болгарском языке

  Ако книгата ви е харесала, вижте последната страница, за да разберете как да се отблагодарите на автора :)
  
  Мракът и дъщеря ми
  
  Студено ми е. Направо умирам от студ. А в същото време ме е страх да стана и да пусна отоплението. Страхувам се, че щом се изправя, и веднага ще се строполя на пода като труп.
  Чувствам краката си като гумени или като направени от желе. По дяволите, колко ми е студено!...
  - Татко! Добре ли си? - разтревожено ме пита Дени, която се е сгушила плътно в мен и естествено може да долови треперенето ми. Взирам се в себе си през нейните очи: мъртвешки пребледняло лице с нездраво подпухнала сбръчкана плът, торбички под очите и безкръвни плътно стиснати устни. Мумия, а не човек...
  - Няма нищо, миличка. Иди... иди, ако обичаш, до огледалото и се погледни. Искам да те видя.
  Дени послушно става и отива в банята. За кой ли път се изумявам от невероятната ѝ красота: дълга до кръста гарвановочерна коса, викингски скули, тъмна матова кожа, а очите... Точно в този момент те са яркозелени като първите пролетни листа на липите, които растат пред дома. Помня обаче случаи, когато са били и стоманеносиви, и бистри морскосини, и зеленикавокафяви като моите...
  - Добре, Дени. Ела пак при мен.
  Тя идва и полага глава в скута ми. Бавно я целувам по двете очи.
  От три години насам тези очи са и мои. Без малката си дъщеричка нямаше да мога да направя и две крачки, без да се спъна някъде и да се пребия. Благодарение на вече бившата ми съпруга, лека ѝ пръст, бях сляп като къртица.
  Вече не помня за какво точно бе избухнал скандалът между нас двамата. Спомням си, че по онова време пиянството ѝ вече бе започнало да става опасно. Шест бири на закуска, два пъти по толкова на обяд, а за вечерите да не говорим - дори и специалист по висша математика не би успял да ги изброи. Откакто я бяха изгонили от работа, количеството алкохол, което поглъщаше, растеше правопропорционално на хапливите ѝ забележки относно мен, работата ми, начина ми на живот и т. н. Понякога предпочитах просто да изляза навън и дълго да бродя самичък по пустите улички на Хилс Вали. Когато Дени навърши седем годинки, започна да излиза с мен. Никога не говорехме за чудовището, в което се бе превърнала майка ѝ. Просто вървяхме и мълчахме, а малката ѝ ръчичка доверчиво стискаше моята...
  Да, точно така. Сега си спомням: скандалът бе започнал точно заради честите ни разходки. Една вечер Джаки бе погълнала над 20 кутии "Рейнголд" и се бе развикала: защо, по дяволите, сме излизали сами всяка вечер, на кого сме я оставяли, да не би да сме правели нещо, къде сме били ходели да мърсуваме и така нататък в същия дух. Видях как Дени се бе свила на мястото си и ужасено гледаше ту към мен, ту към нея. Прегърнах я и я подбутнах към вратата - нямаше защо да слуша повече глупости. Това беше и фатално за мен. Успях с крайчеца на очите си да зърна как Джаки грабва един нож от поставката за прибори и замахва професионално към лицето ми. Помня, че успях да си помисля за части от секундата от кого ли от екс- любовниците си - отрепки и рокери - го беше научила. След това адската болка в очите ме накара да припадна.
  Свестих се едва в болницата. Докторите ме успокояваха, че няма страшно, съвременната медицина... дрън-дрън, и така нататък, и така нататък... Пределно ми беше ясно, че това са глупости. Започнах да свиквам с мрака, с който отсега нататък щях да живея до края на живота си.
  Не помня кога точно открих, че мога да виждам през очите на Дени. Сигурно е било някой от многото пъти, когато ми бе идвала на свиждане в болницата. Майка ѝ, между другото, така и не дойде нито веднъж. По-късно Дени ме осведоми, че някакъв неин бивш тъпкач от моторджийската банда "Ангелите на Ада" се бил довлякъл у нас, тя се изчукала с него пред очите на дъщеря ни (естествено, била пияна като дъска) и след това духнала нанякъде с него. Стиснах зъби и се потопих в онова явление, познато като deja vu. Още от момента на сватбата ни знаех, че една жена, родила се курва, си остава курва за цял живот. Слава Богу, че поне ми бе оставила Дени.
  Както и да е. Та, с две думи, постепенно усетих, че когато дъщеря ми е в болничната стая, започвам полека-лека да различавам нюансите между светлото и тъмното. Не след дълго вече виждах абсолютно отчетливо. Най-странно, докато свикна, ми беше да се наблюдавам отстрани. Не знам на какво се дължеше това - вероятно бе своеобразна телепатична връзка между нас, породена от огромната любов между двама ни. Все пак, съгласете се, доста е трудно да изпитваш чувства към нещо, което отдавна е престанало да бъде човек и се е превърнало в елементарно вместилище за бира и мъжки членове. Затова двамата с Дени се бяхме вкопчили здраво един в друг, та дано оцелеем в ежедневния домашен ад. И успяхме.
  Когато ме изписаха от болницата, се върнах на работа в "Хилс Вали Обзървър". Отначало колегите и хората около мен имаха доста глупав вид, докато наблюдаваха човека със зашити клепачи, който безпогрешно трака на клавиатурата на компютъра, а през цялото време (дори на събития и пресконференции) до него стои прекрасната му деветгодишна дъщеря. После обаче свикнаха.
  Идеята да убием Джаки и да си върнем за кошмара, на който бяхме подложени толкова време, колкото и да е странно, хрумна първо на Дени. Няма да ви описвам с подробности случката, тъй като и без това вестниците направиха от нея национална сензация. От целия екшън в паметта ми се е врязал само един миг: Дени влиза в палатката, където майка ѝ се чука с онзи опулен миризлив рокер; в ръката си стиска нож - точно копие на онзи, с който някога моето съкровище ме бе ослепило; влюбената двойка се извръща едновременно към нея; Джаки изпищява; Дени с два замаха прерязва гърлата на двамата, след което ги обръща по гръб, отрязва пениса на мазнокосия изрод и го поставя в ръцете на майка си. Не помня друго. По-късно вестниците писаха, че сме изпозастреляли и заклали цялата банда; може и така да е било.
  И знаете ли кое беше най-страшното? Това, че и на двамата ни хареса. Отново Дени беше тази, която предложи да тръгнем из страната, да издирим бившите любовници на майка ѝ и да ги избием един по един, а аз се съгласих. Двамата с нея се превърнахме в перфектна машина за отмъщение - баща и дъщеря с две съзнания, чифт очи и два чифта ръце, обединени в едно цяло, мисли, които започват у единия и завършват у другия, мисли, сеещи смърт по цялото Източно крайбрежие - от Бангор до Маями бийч...
  Признавам, имахме доста работа. Моята бивша съпруга охотно бе давала прелестите си под наем на всеки, който я бе почерпил няколко бири. Но както отбеляза Дени, поне имахме с какво да се занимаваме.
  С последния обаче направихме грешка. Оставихме жив очевидец - настоящата съпруга на Джулиън, която се оказа смъртоносно ранена, но все пак успя да изпее каквото бе видяла пред ченгетата. Сега снимките ни бяха разлепени из всички проклети щати, а ФБР и местните полицейски управления ни дишаха във врата. Вече втора седмица се криехме във вилата на една моя много добра приятелка и колежка от CNN - Джоана, емигрант от някаква скапана източноевропейска държава. Рано или късно обаче щяха да я надушат, да я натъпчат с химикали и тя щеше да си признае всичко.
  Ако ни хванат, ще се опитам да запазя дъщеря си. Няма да ми е трудно, понеже едва ли някой ще повярва, че едно толкова миловидно момиченце е в състояние да убива. Джоана ми е обещала, че ще се грижи за нея. А след целия този ад, на който бях подложен, една смъртоносна инжекция ще ми се отрази повече от добре. Поне в сънищата ми няма повече да се появява лицето на Джаки - на онази Джаки, в която навремето се бях влюбил, онзи измислен образ, съществуващ единствено във въображението ми, преди ужасяващото пропито с бира реално чудовище да го прогони веднъж и завинаги. Тогава вече мракът, който властваше около мен, щеше да бъде истински.
  - Татко!!! Сигурен ли си, че си добре?
  - Добре съм, миличка. Не се притеснявай. Всичко ще бъде наред - успокоявам я аз и я галя по главата.
  Иска ми се да ѝ говоря. Да ѝ кажа колко много съжалявам, че заради отвратителния ми късмет всичко се стече по този начин. Да ѝ разкажа как винаги отчаяно съм искал дъщеря и какво беше разочарованието ми, когато разбрах, че ще я имам, но от алкохолизирана и сексуално ненаситна майка. Да ѝ споделя как през всичките тези години единствено тя ме е удържала и ми е помагала да не престъпя онази толкова тънка граница между лудостта и нормалния живот... или да не се удавя в алкохол като майка ѝ.
  Но вместо всичко това просто ѝ казвам, че я обичам, и я прегръщам. Тя се вкопчва здраво в мен и ме целува.
  Пред вилата спира кола. Двамата с Дени подскачаме и се напрягаме.
  Искрено се надявам, че това е Джоана.
  
  Градът
  
  Градът бавно отвори очи и се протегна лениво. Един-два задрямали гълъба се сепнаха и излетяха стремглаво, без да знаят накъде, само и само да бъдат по-далеч от източника на тревога, който се бе прокраднал тихомълком в сърцата им. Листата на дърветата във всички паркове зашумяха и се разтрепериха в изключителен синхрон - сякаш незнайна девойка бе прокарала ръка през косите им за секунда, след което бе изчезнала в предзалезната мараня. Фонтаните въздъхнаха и струите им бликнаха малко по- смутено, не толкова безгрижно и жизнерадостно, както по време на дневното господство на Човека. Тишината, която заля доскоро гръмогласния Град, бе всепоглъщаща, почти свръхестествена. Хората вече не бяха на смяна; ред беше на Града да се развихри.
  Слънцето току-що беше залязло и полека-лека изгарящата топлина, която се разстилаше сред камъните, бетона и асфалта на Града като ревматизъм, започваше да отшумява. Един по един седемте ветрове плахо, но с чувство на собствено достойнство спираха да крият въздишките си и започваха да обливат опустелите тротоари и улици със стенания и вопли. Луната, както винаги, страхливо се бе скатала зад последния останал на нощното небе облак и срамежливо надничаше иззад него. Дори прилепите се бяха покрили някъде - даже онази малка, нищожна частица от Древната Кръв на вампирската раса, която бе намерила убежище в тях, не бе достатъчна гаранция за безопасността им.
  Градът се изправи. Стоманенобетонните му кости изпукаха зловещо, но издържаха. За пореден път. Пукотът накара милионите хора, изпаднали в полусънно-полукататонично състояние в леглата си, да потръпнат. На сутринта повечето оттях щяха да се оплачат едни на друг: "И тази нощ сънувах кошмар"... Градът съществуваше от хилядолетия, но досега никой не бе успял да разгадае причината на странните, периодично повтарящи се кошмари, които дебнеха в ъгълчето на съзнанието практически на всеки един от жителите и само чакаха точното време и място, за да протегнат хищните си лапи към сънищата и мечтите на хората.
  А и в крайна сметка нямаше как някой да се досети за това. В университетите не обучават специалисти по психоанализа на Градове.
  Градът се огледа наоколо - бавно и щателно, като самовлюбена тийнейджърка, излизаща на среща и желаеща да е перфектна. Всичко, кажи-речи, бе тихо, с изключение на няколко плъха, безцелно тичащи насам-натам из онова, за което Градът мислеше като за свои Обувки, а хората наричаха "Онази Гадост Гетото", както и едно ято свраки-гастрольори, които явно не бяха запознати с традицията/ необходимостта да се покриват всяка нощ, за да не се тикат между шамарите. Тук-там се долавяше невидимото присъствие на две-три дузини котки, но Градът отдавна се бе отказал да се опитва да се храни с тях. Бяха прекалено... пикантни... за неговия вкус. Кучетата бяха друго нещо: мислите им бяха елементарни и плоски, изпълнени с робско подчинение, безпричинно чувство за вина и безмозъчна упоритост, отказващи да се учат от грешките си. С две думи - съвсем по човешки.
  Градът бавно плъзна невидимите си пипала из съзнанията на хората. Това, което напипа, бе в състояние да влуди не само Град, но и цяла Планета. За щастие Градът бе свикнал - не изпадна в писъци и не припадна, както бе направила последната Планета, която бе поканил на интимна вечеря на свещи (е, на улични лампи, но важно бе посланието). Имаше логика: нервите на Планетата бяха органични, а неговите - от оптично влакно, електрически кабел и водопроводни тръби.
  Тази вечер щеше да си направи истинско пиршество. Менюто бе изтънчено и обилно: пет-шест серийни убиеца за предястие; десетина празноглави нимфоманки и горе-долу още толкова лицемери- професионалисти за основно; трима все още неразкрити от докторите социопата и около дузина Анонимни Алкохолици за десерт. Дори имаше и бонус - онова, за което Градът обичаше да мисли като за коняче с кафенце след обилна вечеря: двама изнасилвачи-педофили, пуснати под гаранция от двама съдии със сходни хобита. Deja vu: историята никога не спираше да се самокопира.
  Но в края на краищата именно човешката предсказуемост и склонност към мерзост му осигуряваше питателна, макар и леко еднообразна диета.
  Градът въздъхна с отегчение.
  И започна да се храни.
  
  Помня
  (от цикъла "Кръчма "Зелената котка")
  
  Помня как устните ѝ се плъзгаха по моите като къс коприна по загрубяла селска ръка. Помня как пръстите ѝ се вплитаха в косата ми - понякога грубо, сякаш искаше да завърже от нея възел, с който да ме прикрепи навечно към себе си, а понякога толкова нежно, като че ли се страхуваше да не ме нарани. Помня как телата ни се сливаха в експлозия на първична енергия, в устрема на беглец в пустинята, който с последни сили тича към оазиса с животворната влага, в чистия и непокварен стремеж към любов, топлина и чувствителност.
  Едно от проклятията на Тъмните Магове е болезнено изострената им като амдарска сабя памет. Никога не можеш да забравиш нищо. Нищо. Дори и най-дребните подробности са жигосани толкова дълбоко в съзнанието ти, че всеки полъх на ветровете на спомените те карат да крещиш и да се гърчиш от болка. Дори алкохолът не може да те накара да забравиш. Мога да ви свидетелствам за това. Толкова пъти съм киснал мозъка си в ейл, водка и вино, че дори понякога съм се чудел дали няма да се превърна в мрачна алкохолна пара, в миазъм, черен като туптящите в съзнанието ми мисли. Но неизменно съм се събуждал в сърцето на нощта, с болката в лявата половина на гърдите ми и с ужасяващото чувство на празнота до себе си.
  Помня.
  Помня как за пръв път тя ми каза, че ме обича. Помня сълзите ѝ при това признание; всяка една от тях капваше върху кожата ми и ми причиняваше толкова страшна болка, че изкарваше въздуха от дробовете ми и ме изгаряше като нажежен до бяло ръжен. Помня, че ми каза: "Ти си моят ирк"хан"сей, Тери". "Човекът, преплетен с живота" на древния език на седраните.
  Селина. Така се казваше. Единствено Мракът знае колко пъти съм се будил с това име на уста. Не бих могъл да изброя жените, които с писък побягваха от спалнята ми, когато в разгара на удоволствията (които, както наивно предполагах, щяха да я заместят) изкрещявах името ѝ в мазохистичен опит да я върна. Помня обаче всички пъти, когато съм я назовавал с глас, който никоя друга не бе чувала от мен и едва ли някоя друга ще чуе друг път.
  Помня.
  Но помня и миговете, в които тя пищеше за последен път в живота си, с изпълнени с безумен ужас очи, протегнала напред, за да се защити, същите онези ръце, които бях целувал и ме бяха галили и прегръщали. Помня как тялото ѝ - онова тяло, което познавах по- добре от собственото си - се гърчеше в отчаяни спазми, окъпано от виолетовата светлина, бликаща като сълзи от пръстена с изрязаната от цял аметист пентаграма, който носех на ръката си. Помня как от устните ѝ, които някога обожествявах и за които копнеех повече от въздуха, излизаха прегракнали крясъци, бледо подобие на кадифения ѝ глас, крясъци, които искаха милост, молеха за милост, заповядваха за милост, убеждаваха ме, че съм бил излъган, че тя била жертва на клевета, че винаги съм бил единственият мъж в живота ѝ. Но не успя да ме убеди.
  Помня.
  Помня как след като вече я бях убил и бях предал тялото ѝ и душата ѝ на Мрака, аз самият пищях и плаках като двегодишно момченце, загубило семейството си. Помня как изпотроших с Волята си всички маси и столове в "Зелената котка", как се сбих с дузина таренски лордове с отчаяната мисъл дано синините по тялото ми върнат избледняващия ми разсъдък. Помня как се гърчех в прегръдките на Айвън Рийс, най-добрият ми приятел, дълго след като и сълзите, и писъците ми бяха пресъхнали, и го умолявах да премахне блокадата върху магическите ми умения, за да ми позволи да се самоубия.
  Помня.
  И знам, че докато помня, няма да съм дори наполовината на онова, което помня, че бях.
  
  Имаш ли огънче?
  
  Алисън усещаше как всеки момент ще превърти. Стаята ѝ се виждаше прекалено тясна, покривката на масата - прекалено ярка, а закачалката, на която като одрани кожи висяха десетките ѝ якета, елечета и наметки, сякаш дебнеше определен миг, за да се вкопчи в гърлото ѝ със стоманените си куки и примки. Мобилният ѝ телефон се хилеше неприятно и беззъбо от нощното шкафче, където го беше захвърлила преди час-два. Беше отворила всички врати, за да може течението да прочисти въздуха, и сега завесата ѝ правеше неприлични жестове откъм балконския прозорец. Алисън можеше да се закълне, че чува как някой (лудостта например) чука на вратата на апартамента ѝ, искайки формално разрешение да се намъкне в живота ѝ, където вече се бе настанила удобно преди месец-два.
  А на всичкото отгоре на кухненската маса имаше пакет цигари. Беше спряла пушенето преди две седмици (може би и това оказваше влияние на умственото ѝ състояние), но намачканият пакет "Лъки Страйк" бе повече от реален и нагло се бе разположил по средата на масата. Сякаш бе жиголо, изтегнало се удобно в сатенените чаршафи на спалнята и приканващо похотливо с поглед: "Смееш ли да опиташ?". Алисън тръсна глава, защото образът на жиголото започваше неумолимо да придобива чертите на Джаред. Чернокосият мираж изчезна. Цигарите - не.
  "И какво ще ми стане само от една?", запита се изморено Алисън. Като се замислеше, всъщност това беше лайтмотивът на целия ѝ живот. Какво ще ми стане, ако не завърша университета, а се хвана на работа? Какво ще ми стане от едно излизане с онзи от бара? Какво ще ми стане от един бърз секс на леглото, което още не бе изстинало от топлината и прегръдките на Джаред? Какво ще ми стане от едно пропуснато противозачатъчно? И от второ? И от двадесето? Голям късмет, а?
  Късметът ѝ - онова нагло копеленце, което се бе скатавало за цели 32 години, бе се показало само колкото да я раздразни и се бе омело, взимайки със себе си дори малкото останали хубави неща в живота й: съпруг, работа, семейство, приятели. Алисън невесело се замисли как явно късметът и мислите за самоубийство са две братчета, които не могат да се понасят. Когато късметът се бе изнесъл, самоубийствените пориви в мозъка ѝ се бяха разпрострели като метастази, сякаш бяха чакали първия изгоден момент, за да запълнят всичко наоколо с образи на хапчета, примки, бръснарски ножчета и удобни за скачане балкони. В края на краищата, какво щеше да ѝ стане от едно самоубийство.
  Погледът ѝ се плъзна по приготвените за ритуала аксесоари, чинно подредени на кухненския плот - макетно ножче с чисто ново острие, леген с топла вода (за да не се съсирва кръвта от прерязаните вени - "Самоубийство 101", наръчник за начинаещи, стр. 3-18), бутилката "Джак Даниълс" за обща анестезия, листчето и химикалката, готови да бъдат употребени за предсмъртно писмо (ако изобщо ѝ хрумнеше какво да напише - в мислите ѝ се въртяха само баналности от рода на "Сбогом и не тъжете за мен". ха-ха, затъжили са се всички, няма що.), както и снимката на Джаред.
  Докато съзнанието ѝ бе заето със самосъжаляване, ретроспекция на всичките ѝ колоритни фалове и обзор на предстоящото самоубийство, ръцете сякаш сами се плъзнаха по плота на масата, тръснаха пакета, хванаха умело излетялата от него цигара и я поставиха в устата ѝ. Още не бе успяла да оцени положението, а дясната ѝ ръка вече откриваше забутаната в джоба на халата запалка и поднасяше услужливо огънчето към осемте сантиметра грях, замаскиран като тютюн и хартия. Е, майната му. Алисън дръпна и издиша с наслада.
  "Господи, това не се забравя - също като карането на колело!", помисли си тя, докато димът бавно се стелеше из стаята. Постара се да изгони от главата си образа на детето си, протягащо ръчичка през гърлото ѝ (или през друго място.) и моли за едно бързо дръпване, докато не е дошло времето за раждане и не са почнали да го лъжат с разни биберони и пюренца. Мамка му. Това нейно въображение един ден щеше да я довърши. Пък и в крайна сметка какво щеше да му стане от една цигара? Особено като се има предвид какво бе намислила за финал на вечерта. нали?
  Димът продължаваше да се завихря около нея и да оформя странни плетеници из кухнята. Алисън дори не усети как бе изпушила цигарата, бе я хвърлила разсеяно в мивката и бе запалила още една. след това още една. и още. Някаква заблудена мозъчна клетка небрежно отбеляза как цигарите в пакета не намаляват, но останалите аксони, дендрити и прочие плява из сивото ѝ вещество набързо я пратиха да се грижи за по-сериозни работи. като вдишването и издишването на дима например.
  След двадесетата (или може би петдесетата?) цигара Алисън с мъка се насили да се огледа наоколо. Едвам успя да различи силуета на кухненската врата - толкова гъст бе станал димът наоколо. Устните ѝ бяха покрити с горчивия вкус на никотина, показалецът и средният ѝ пръст пареха, а очите ѝ смъдяха от лютивия аромат на "Лъки Страйк", който сякаш се бе просмукал навсякъде. Лявото полукълбо на мозъка ѝ крещеше да стане, да захвърли пакета на земята и да го тъпче, докато от него не остане само филтърно-тютюнево-хартиена каша, след което да излезе от затворническата килия, в която се бе превърнала кухнята ѝ, да поседне в парка и да диша с пълни гърди истински, чист, безникотинов въздух, за да прочисти мислите си от червеникаво-сивата мъгла, която ги бе обгърнала. Дясната половина обаче не оставаше по-назад в крясъците (само дето в тях прозираше лудост, а не отчаяние) и притикваше пакета с цигарите смело и безотговорно към ръката ѝ.
  Алисън вече изобщо не се съмняваше, че ще полудее, въпросът бе единствено кога. Тъй като прецени, че няма смисъл да протака повече, тя стана с ясното намерение най-накрая да вкара в употреба ножчето и останалата част от арсенала. Вместо това обаче откри, че е седнала отново на стола до масата и пали поредната цигара. В пакета все така имаше 19 цигари, независимо от факта, че по нейна бегла преценка досега бе изпушила поне 100. Останаха 19 дори когато димът (въпреки широко отворените врати и прозорци) стана толкова гъст, че не можеше да вижда собствените си пръсти. Бяха 19 и когато се строполи на масата, останала без дъх, без гърло, без ръце, без крака и без съзнание. Последните неопиянени от никотина мозъчни клетки мимоходом фиксираха странна сюрреалистична картина - как димът се навежда грижовно над нея, взема я на ръце и нежно я носи към спалнята - след което се подчиниха на общото настроение и изпаднаха в кататония.
  
  * * *
  Алисън се събуди в прекрасно настроение. Не помнеше кога се е преместила в леглото (последният ѝ читав спомен бе как приляга на кухненската маса), но явно сънят бе направил чудеса. Тя стана, отиде до кухнята и докато си правеше кафе, разсеяно се зачуди кога, по дяволите, бе успяла да изчисти. Спомняше си смътно за някакъв много странен и сякаш стереоскопичен сън - в него тя беше бременна, мислеше за самоубийство. разни такива несвързани работи. Споменът бе толкова ярък, че докато отпиваше от кафето, неволно плъзна поглед по кухненския плот (на която нямаше нищо, разбира се - нито макетни ножчета, нито каквото и да било) и по фигурата си. Разбира се, че не беше бременна, нито пък би си помислила дори за самоубийство - що за глупости! Реши, че е крайно време да излезе да се поразходи.
  
  * * *
  Джаред седеше на бара, отпиваше бавно от чашата, пълна с леден "Джим Бийм" и се радваше на живота, който, противно на песимистичните мрънканици на загубеняците от службата му, бе пълен с цветя и рози. Бе успял да се отърве от Алисън, бе я разубедил да го съди за бащинство, беше в бар, където никой не го познаваше, от съседната маса го бройкаше девойка със съмнителна пълнолетност и съвсем несъмнителни силиконови прелести. абе с две думи, пей, сърце! Тъкмо се чудеше откъде да подхване разговор с малолетния инфаркт, когато някой дръпна стола до него и седна, без дори да попита свободно ли е. Той се извърна раздразнен, чудейки се кой и как, дявол го взел, е успял да го открие. Учудването му бе още по-голямо, когато видя Алисън. Фигурата ѝ отново бе възвърнала стройността си (хм, нали абортите след третия месец бяха невъзможни.), а очите ѝ пламтяха в странен керемиден нюанс (ако беше малко по-трезвен, можеше да се закълне, че е червен!), вместо обикновеното зелено спокойствие.
  - Здравей, Джаред - усмихна му се тя. Нещо в тази усмивка го притесни.
  Алисън бръкна в чантата си и хвърли на масата леко намачкан пакет "Лъки Страйк", който като че ли бе току-що разпечатан - стори му се, че липсва само една цигара.
  - Имаш ли огънче?
  
  Отмъщението на гарвана
  
  Нямах ни най-малка представа къде отивам, докато не се събудих на масата в кварталната кръчма на Бруклин "Вайълет муун". Барманът, който вече познаваше и кътните ми зъби, плъзна към мен бутилка добре отлежала руска пшенична водка и кана ледена вода. Промърморих набързо някакво подобие на благодарност отново се затворих в себе си. Явно подсъзнанието ми ме бе докарало тук с една-единствена цел - да се накъркам. И понеже майка ми ме беше учила навремето, че не е възпитано да се отказва на молба, било тя на човек, птица, животно или подсъзнание, реших да не се опъвам много и да последвам зова на кристалнобистрите течности пред мен.
  След втората чаша усетих как ледът, сковал мозъка ми като поглебален саван, започна полека-лека да се разтапя. Какво още му трябва на млад, перспективен, безработен от десет часа местен журналист - бутилка, тиха и спокойна кръчма, никакви жени около него и толкова. С едното от двете си вкаменени очи виждах как барманът посяга към купчината компактдискове и изважда прастар албум на "Metallica". Чудесно. Дано само имаше и втора бутилка във фризера, понеже явно само една нямаше да ми стигне доникъде.
  Бях започнал да пия отдавна - още преди година и два месеца, когато се разделих с последната си сериозна приятелка. По онова време вече бях на върха, в бясъка на славата си или както искате го наречете. Печелех достатъчно добри пари, около мен се навъртаха жени в промишлени количества, с две думи - пълно блаженство. Тогава все още с чисто сърце можех да заявя, че имам някакви приятели. Сега обаче граденият с толкова усилия успех се срина с лекота - като отронена женска сълза. Забелязали ли сте някога колко лесно плачат жените? Мъжките сълзи винаги са по-тромави - трябва им невероятен заряд горчилка и мъка, за да избухнат. А женските... жените просто натискат спусъка и те излизат като по поръчка.
  Естествено - нали фалшивите неща винаги стават по-лесно. Понякога си мисля, че Втората световна война навремето е можела да мине и без онези двете атомни бомби. Чърчил и Труман е трябвало просто да заведат няколко жени в Япония, да размахат пред очите им едри банкноти и след това да си ги приберат в джобовете. Жените винаги плачат с крокодилски сълзи, когато видят как изпод носа им изчезват пари. А пред една река от лъжливи женски сълзи японските генерали са нямали никакъв шанс...
  През прозореца на бара лъсна някак успокояващо жълт лунен лъч. Незнайно защо всички тези философски мисли, които ме бяха завладели, изчезнаха яко дим. Вече бях порядъчно къркан и въобще не ми пукаше нито за женски сълзи, нито за сладникаво-груби думи на редактори, нито за безработни журналисти. Бутнах празната бутилка към бармана. Той я пое и, без да каже и думичка, я замени с пълна. Кимнах с благодарност. Имах още достатъчно пари в кредитната си карта, така че две седмици нямаше за какво да се притеснявам. Не че имах намерение да живея чак толкова дълго. Намерението ми бе... о-о-о, я стига с тези намерения, промърмори гласът в замаяната ми от алкохола глава. Въобще не ме занимавай с глупости, ами поркай, докато има.
  Беше единадесет часа вечерта на 31.Х. До часа и минутата, когато бях роден, оставаха още близо пет часа. Пет часа, в които трябваше да допия остатъка от бутилката, да свърша едно-две неща и да се самоубия. Още не бях решил нито какви ще бъдат нещата, нито как точно ще сложа край на така наречения си живот. Не ме и интересуваше. Цялата ми кариера на журналист според колегите ми се дължеше на интуицията ми. Точно тя щеше да ме води и сега. Нямах повод да се съмнявам в нея. Щях да разбера на кое кога ще му дойде времето. В момента се чувствах като парцалена кукла с дистанционно управление. Алкохолът нямаше нищо общо с това.
  Изпих последната чаша на един дъх, запалих една от последните цигари в празния пакет от "Кемъл", който открих в джоба си, и извадих клетъчния телефон от якето. Проведох общо четири разговора, като нито един не трая повече от две минути. С всеки един от хората, с които се свързах, можех да се разбера с половин дума - толкова добре се бяхме сработили по време на работата ми като журналист. Когато затворих за четвърти път телефона и го изключих, по бузите ми течаха сълзи. Не си правех труда да ги крия - и без това в кръчмата нямаше никой, ако не се брои барманът и онези неколцина пияници, които спяха по масите в очакване на някой приятел, който да ги събуди от летаргията им и да ги почерпи едно, две или двадесет питиета. Вкарах кредитната си карта в терминала на бар-плота, набрах сума, която бе с доста долари повече от сметката ми, закопчах якето си и излязох на студа.
  Вън вятърът бе направо ужасяващ. Вече наближаваше полунощ - Нощта на Вси светии чукаше на вратата и чакаше някой да ѝ отвори. Не че навън имаше кой знае колко мераклии. Явно повечето хора се бяха прибрали в уютните си домове, в топлите си легла, до нагримираните си, преливащи от фалш и поквара "любящи" съпруги и кротко спяха в очакване на новия ден. Само при мисълта за това ме обзе погнуса. Пред очите ми сякаш изплува ергенската ми квартира - студена, пуста, безлюдна като улиците около мен, леглото, от което лъха аромат на прясно изкопан гроб с привкус на самота и мъничко подправки - отчуждение, тъга, мъка и какво ли още не... превъзходно ястие за самотници, което задължително се консумира охладено до абсолютната нула, до онзи студ, който не може да бъде прогонен с печка, завивки или алкохол, а само с онова архаично, вписано в Червената книга чувство, наречено любов и за последен път документирано от някой си Уилиам Шекспир в нещо като пиеса на име "Ромео и Жулиета".
  Усещах как челюстите ми конвулсивно се свиват в яростно ръмжене. Насилих се да спра и вместо това да се огледам. Вече почти бях стигнал до гробището. Наругах се наум защо не се бях сетил да си взема фенерче, но точно в този момент нов порив на вятъра отмести петнадесетина облака и луната се показа в пълния си блясък.
  Наоколо стана светло като ден. За мен бе детска работа да открия необходимото ми място.
  Четиримата души, на които бях позвънил, си бяха свършили перфектно работата. Единият тъкмо привършваше изкопаването на гроба. Другият се суетеше около поставена на статив дигитална видеокамера и явно правеше проби на осветеността. Третият и четвъртият бяха прекалено заети да държат на мушка жените, скупчени около най-близкия надгробен камък.
  Огледах бавно всяка една от тях. Не задържах погледа си върху нито една за повече от минута, но и това свърши идеална работа. Три започнаха да треперят, една се разплака неудържимо (елементарно, вече имам доста добър имунитет срещу това, припомних си мислите си отпреди час-два аз), а останалите пребледняха като платно.
  Жените на моя живот. Звучи доста високопарно, като заглавие върху корица на някой любовен роман. Повечето от тия кучки друго и не четяха. С всяка една от тях ме свързваше не само вечер-две, прекарани в леглото на ергенската ми квартира, а много, много повече - безкрайно чакане, молби, молитви, обещания, раздели, милиони километри изхабени нерви и литри алкохол, погълнати в отчаян опит за запазване на разсъдъка, стотици часове, прекарани по телефони, както и милиарди думи, думи, думи, изречени с една- единствена цел - да ги накарам по някакъв начин да повярват, че ги обичам. Всеки път, когато поредната раздяла разяждаше сърцето ми като акумулаторна киселина, се бях клел, че подобни грешки повече няма да допускам. Първите няколко пъти се клех пред Господ. Последните - пред Сатаната. Бях в грях и пред двамата, понеже никога не успявах.
  Часовникът на китката ми показваше два часа след полунощ. Имах още време и възнамерявах да го оползотворя по най-добрия възможен начин - в разговор. Бях чел някъде, че най-ефикасният начин, по който престъпниците пречупвали жертвите си, бил разговорът, и то с възможно най-спокойния и благ тон. Не виждах смисъл да не последвам добрите стари традиции.
  - Предполагам, че ви е ясно защо съм ви поканил тази вечер тук - започнах спокойно аз. От двете бутилки водка нямаше и следа. Мислите ми бяха кристално ясни. Чувствах се трезвен като некролог. - Гробът, който моят приятел току-що изкопа, очевидно е твърде малък и едва ли ще побере всички ви. Бутилки и чаши също не са предвидени в сценария, така че очевидно не съм ви поканил, за да пийнем по едно. Така че остава една възможност. Както всички знаете, днес е нощта на Халоуийн. На всичко отгоре съм имал непредпазливостта да се родя на същата тази нощ, само че преди 25 години. Родителите ми също са били непредпазливи, не са предвидили, че синът им ще прекара живота си в гонене на кучки като вас и затова нито са направили аборт, нито са ме убили, когато съм бил достатъчно малък, за да не чувствам нищо. Не виждам по- подходящо място от това, по-подходящо време от тази нощ... и по- подходящи хора от вас, за да поправим грешката им.
  Една от бившите ми "приятелки" изпищя. Очевидно не можеше да повярва на ушите си. Един от двамата, които държаха цялата групичка на мушка, изстреля куршум в пръстта под краката ѝ. Тя подскочи и млъкна.
  - Бих ви помолил да пазите тишина, за да не развалим видеозаписа, който ще направим след малко, за да го предадем пък после на полицията - продължих аз още по-вбесяващо спокойно и невъзмутимо. - Човекът, който всички някога лъгахте, че сте влюбени в него, е измислил доста добър сценарий за вечерта. Е, не съм включил маски за Халоуийн в него, за да не се затруднят после ченгетата при разпознаването. Планът за действие еследният: моите хора включват камерата, една от вас с автомат в ръце (празен, естествено) ме заплаша и ме кара да легна в този току-що изкопан гроб. След това всички вие се хващате за лопатите и ме заравяте. Жив. После един от приятелите ме ще ви заведе някъде на спокойствие, където ще прекарате весело ден-ден и половина. По дебелите книги пише, че именно толкова му трябват на човек, за да умре от задушаване. След това ви пускат да си вървите, за да имате време да се сбогувате със съпрузите и децата си, а след 12 часа предават записа в полицията. Обяснението е просто - човекът искал да запише празненствата за Вси светии, а вместо това записал извършването на добре подготвено убийство. Мотивите - ревност и изнудване за пари, понеже не сте знаели, че от днес съм безработен. Убедил съм този-онзи да свидетелстват, че от доста време насам системно сте ме тормозили по телефона. В момента приятели-хакери бърникат из телефонните ви сметки, така че да изглежда, че всички сте ми звънели по пет-шест пъти на ден. Ченгетата ще наредят ексхумация, ще установят, че наистина съм починал от задушаване... По-нататък няма да ви разказвам, понеже няма да ви е интересно по време на делото в съда.
  Нито една от тях не посмя да гъкне.
  - Е, помислил съм и за децата ви все пак - облегнах се върху един надгробен камък аз. - До четири часа сутринта, когато ще започнете да хвърляте лопатите пръст върху мен, има още близо час и половина. Достатъчно време, за да седна и да поопиша това, което се случи тази нощ. Ще го предадат на мой колега - телевизионен журналист, който ще огласи съдържанието му след десет години. Тогава синчетата ви тъкмо ще са в пубертета, така че ще бъдат много щастливи да разберат, че майките им (лека им пръст!) в края на краищата не са убийци. Не знам наистина каква ще е реакцията на многообичаните ви съпрузи, когато разберат, че сте мъртви благодарение на любовника си, но... ако вярвате в задгробния живот, сами ще разберете.
  Отдалечих се от групата кучки и седнах на един гроб. Оттогава досега пиша, пиша, пиша... Щом свърша, ще накарам някого от моите приятели да се подпише като свидетел, ще го запечатам ето в този плик и ще тръгна към мястото на смъртта си. Лекарите разправят, че обречените на смърт от задушаване правят всичко, само и само за да се спасят. Моето самообладание обаче е огромно. А пък и, в крайна сметка, всичките тези жени няма да направят кой знае какво с мен. От доста време насам те погубваха - една по една - живота ми. Сега ще го направят буквално и заедно. Нищо ново под слънцето. Поне към това имах време да привикна.
  
  Човекът, който виждаше бъдещето
  
  Дълъг и труден ден, предполагам, скъпи ми Хорлийнс? Да, не ми отговаряйте, бръчките около очите ви и десетките фасове под парапета говорят сами за себе си. Бихте ли възразили, ако Ви направя малко компания за една-две цигари? Не ми се прибира още. бих искал да подишам малко чист въздух, преди да се прибера в бетонния ковчег, който строителите оптимистично са нарекли "апартамент", а в действителност представлява няколко десетки кубически метра нажежени газове, затворени между четири стени от нагорещен бетон и топящо се желязо.
  Благодаря Ви. Знаех си, че няма да върнете един закопнял за глътка спокойствие старец. Ви сте добър човек, Хорлийнс, въпреки че едва ли го осъзнавате. Много рядко се срещат хора като Вас в наши дни. Ех, спомням си как навремето.
  О, вижте, падаща звезда! Проклето дяволско творение. но какво правите, драги ми Хорлийнс? Да не би да си пожелавате нещо? Обезумяхте ли, младежо? Спрете веднага! Спрете, казвам Ви!!!
  О, да, повярвайте ми, приятелю. Падащите звезди наистина са творения на Рогатия. или на нещо, което поради липса на други разумни термини наричаме Дявол. Самият аз се сблъсках преди известно време с подобно нещо, драги ми Хорлийнс. Тогава именно се научих да виждам бъдещето.
  Смешно ли Ви е, млади човече? Да, колкото и да не Ви се вярва, наистина добих тази дарба - благодарение на един литър руска водка, една падаща звезда и потресаваща липса на здрав разум.
  Тогава бях на двадесетина години - зелен и кипящ от енергия като Вас, дълбокоуважаеми младежо. копнеещ да покори света или поне женската му половина. а и плащащата му част в добавка като за начало. Пари и жени, Хорлийнс - колкото и книги да се изпишат за движещите сили на света, в края на краищата всичко след съкращаване на общите знаменатели се свежда до гореизброените две причини.
  Една вечер, както си седях кротко на балкона на ергенската ми квартира, поливах обилно поредния отказ на поредната пачавра с поредната бутилка руска водка, когато една от тези падащи гадости проряза хоризонта като радиоактивна плюнка на украински черноработник. Бога ми, не помня какво съм си мислел тогава, но предполагам, че е било нещо от рода на колко хубаво ще е да можеш да виждаш предварително какво ще стане. коя жена ще те отреже, коя ще ти пусне, коя има баща-полицай и коя - съпруг-каратист. Явно в пиянския ми мозък тези несвързани мисли се бяха преплели в мъгляво, но все пак достатъчно отчетливо желание.
  И точно в този момент Негово Рогато Великолепие бе решило да се заслуша.
  Вероятно в романтичния Ви младежки дух, Хорлийнс, се оформя апокалиптична картина, продиктувана от холивудските бози, които вие, младите, поемате като тоалетна чиния отпадъци, да ме прощавате за прямотата. Сигурно вече си представяте как съм прибелил очи, как се е чул адски тътен, как съм се затъркалял по пода, а от устата ми са излизали зелени пламъци и виолетови пушеци. Е, в интерес на истината трябва да ви кажа, че гръм имаше, но после се оказа, че съседката от долния етаж пак е успяла да накара микровълновата си фурна да експлодира. Нищо друго обаче не подсказа, че желанието ми е изпълнено. Продължих да пия, докато не заспах на коктейлната масичка.
  На следващия ден, когато отидох на работа, разбрах, че вече виждам бъдещето. Не мога да ви опиша с обикновени думи как се чувствах и какво точно ставаше в главата ми. Предполагам, че човек трябва да е добър писател, за да може да открие точните изражения за точните събития. Аз обаче за жалост бях обикновен банкер, така че не мога да удовлетворя любопитството Ви. Най-доброто, на което съм способен, е да Ви кажа, че все едно виждах раздвоено. Когато погледнех екрана на компютъра си например, на един слой виждах цифрите и графиките, които ми подаваха колегите, а на друг слой (поради липса на други изразни средства трябва да го нарека така) виждах какви ще са въпросните цифри и графики, но след два месеца, да речем. ако променях ъгъла, под който гледах, двата месеца ставаха две години. или три часа.
  Не, невъзможно е. Все едно да се опитваш да обясниш на сляп хуманитарий неевклидова геометрия, и то нагледно.
  Да, Хорлийнс, и аз като Вас тогава си мислех, че съм открил Щастието с главна буква - не онези мизерни трохи, които ни пробутва Оня Отгоре, а бурните пенливи струи на Щастието, от които можеш да пиеш с пълни шепи, без да можеш да им се наситиш. Но нали знаете, че всяка монета има две страни?
  Колкото повече минаваше времето, толкова повече разбирах как в действителност не съм щастлив.
  Защо ли? Поставете се на мое място само за секунда. Да, да, точно така - затворете очи и си представете, че съм аз. Не толкова бързо, младежо - не бързайте да лепвате на лицето си тази глупава усмивка. просто изчакайте малко.
  Аха, виждам, че схванахте накъде бия.
  Аз наистина виждах бъдещето. ЦЯЛОТО бъдеще. Без изключения.
  Гледах красивите жени около мен, а виждах сбръчкани и сварливи баби. Милвах копринената козина на котето си, което ме гледаше с обожание и любов, и виждах мига, в който спира да диша и аз, облян в сълзи, търся в парка къде да го погреба. Вдишвах аромата на цветята на балкона, а смрадта на гниенето им замъгляваше съзнанието ми. Поглеждах небето сутрин, опитвайки се да се зарадвам на красивия залез, а очите ми (или онова, с което ги бе подменил Рогатият) виждаха единствено убийствения черно-син мрак, когато Слънцето умираше след десетина милиарда години и повличаше всичко след себе си в един последен смъртоносен танц на разрушението. Хвърлях поглед към огледалото и вместо себе си виждах там образа на полуразложен скелет, от чиито трошащи се кости висяха парчета кожа с нездрав цвят и окапващи мускули. Гледах бебета, а виждах мъртъвци. Опитвах се да слушам словата на Живота и чувах единствено тропота на копитата на четиримата Конници на Апокалипсиса.
  Та кажете, мистър Хорлийнс, къде завършва проклятието и започва благословията на тази моя способност?
  Предполагам, не ще намерите отговор на този въпрос. Аз самият го търся вече 40 години и не съм се приближил и на милиметър към разгадаването на мистерията.
  Затова, драги ми мистър Хорлийнс, много внимавайте какво си пожелавате, когато видите падаща звезда. Понякога Дяволът слуша. А понякога дори изпълнява желанията ви.
  Защото Дяволът, уважаеми Хорлийнс, има наистина дяволско чувство за хумор. Повярвайте ми. Убедил съм се в това.
  
  Пътят към Ада
  (От цикъла "Кръчма "Зелената котка")
  
  Пътят беше безкраен. Хипнотизиращата прекъсната осова линия сочеше към хоризонта едва ли не обвинително. В далечината дългите бели тирета постепенно се скъсяваха и се превръщаха в точки, така че имах усещането, че се разхождам по огромна радиограма, върху която с Морзова азбука е изписан един безкраен SOS.
  Тътрех се по този път вече 17 дена. Спирах само когато встрани от странното платно мярках кладенец, чешма или просто дърво, под което да си отдъхна поне малко от жегата. Все още пътят не ме беше извел никъде. Нямаше нито километрични стълбчета, нито табели, нито стрелки... само докарващата ме понякога до лудост осова линия, положена върху гарвановочерния и гладък като мисъл асфалт Бог знае от кого... и защо. В началото таях надежда, че все някога покрай мен ще мине някой -я пътник с прашни и окъсани дрехи като мен, я каруца, файтон, автомобил или глайдер... Въобще някой, когото да мога да спра и да попитам къде съм.
  Всъщност въобще нямах причина да се оплаквам, че не знам къде ме е запратило отчаяното ми заклинание. Даже имах късмет, че въобще бях жив, понеже не един и двама Магове бяха загинали почти по същия начин: натикани във вътрешността на скала, на свръхнова звезда, на дъното на океана и така нататък. Аз поне бях на горе-долу безопасно място. Наоколо не се виждаха хора, които евентуално да ме заколят, обесят, гръмнат или нещо от този род. След могъщата експлозия на първична магия в неконтролируем вид, която бях предизвикал, едва ли не и дете би могло да ме нарани. Слава Богу, че ми бе останала около една стотна от силите - точно толкова, колкото да не умра от глад и жажда. Понеже, съгласете се, че би било тъпо да умреш от глад, след като си живял 7000 години и си надживял един куп опити за убийство, смъртоносни съвпадения или просто досадни грешки.
  Само ако можех да открия мястото, където се намираше тукашната проекция на "Зелената котка"! Тогава без особени усилия щях да успея да се върна у дома. Нямаше да се наложи да използвам магията си, останала в доста оскъдни количества. Само че наоколо нямаше и помен от жива душа, когото бих могъл да попитам дали е чувал някога за кръчма с подобно име и къде евентуално бих могъл да я намеря.
  Въздъхнах и продължих да се тътря по пътя. Черната ми роба вече приличаше на парцал за бърсане на прах. Очите ми вече смъдяха от постоянното взиране напред и напред и напред... Въпреки това обаче гледах да ги държа постоянно отворени, тъй като 6том ги затворех, пред тях незабавно изникваше образът на момичето, малкото момиче, в което се бях влюбил.
  Арлиантара.
  Моята дъщеря.
  Е, всъщност не ми беше истинска дъщеря. За всички 7000 години (и малко отгоре), през които бях живял, не бях срещал нито една жена, към която да изпитам толкова силно чувство, че да поискам да имам деца от нея. Арлиантара беше малко бездомно елфче с явни, но не съвсем очебийни черти, които свидетелстваха ненатрапчиво за евентуални тролски корени в нея. Най-вероятно тя бе захвърлена от майка си (поредната безмозъчна елфическа русокоса празноглавка, поискала да опита секс с някоя от Забранените Раси). Не знам. Тя никога не поиска да говорим на тази тема.
  Намерих я съвсем случайно в един от световете, през които ми се случи да премина. Беше толкова отдавна, че не помня нито къде, нито кога се бе случило това. Тогава тя беше едва на стотина години - малко и беззащитно същество, откъснато насила от живота и натикано сред глухата пустош на един съвършено непознат свят. Съжалих я и я взех със себе си. Нарекох я Арлиантара - на езика на едно отдавна загинало племе нощни елфи това значеше "Дъщеря на Светлината и Мрака".
  Някак си неусетно тя порасна. Съвсем случайно веднъж, докато се обличахме, за да отидем да изпием по едно с колегите-магове от Западния Тракт, я погледнах с друго око и останах изумен. Бяха минали 300-400 години и малкото сиво дете се бе превърнало в ослепителна красавица. Тялото ѝ беше с изумителни пропорции, способно да накара дори гонтийски пастир да ахне с възхищение и да я пожелае неистово. Косата ѝ приличаше на леко докоснато от слънцето злато, гъста и дълга, свободно падаща върху изящните ѝ рамене. А очите ѝ... Не бих заменил дори най-редкия скъпоценен камък за един неин поглед, та дори и да траеше една секунда.
  И така се влюбих в нея.
  Но естествено не ѝ казах. Тя беше толкова свикнала с мен, че наистина ме приемаше като свой баща, дори ми казваше и "татко". Ако ѝ кажех "Обичам те", вероятно щеше да се изсмее и да реши, че това е поредната ми шега. Освен това тя нямаше още 600 години (както знаете, при безкрайно живеещите елфи това е възрастта на пълнолетието), а аз бях над десет пъти по-стар от нея.
  Така започнаха мъченията ми. Гледах да бъда колкото е възможно по-далеч от нея, докато се къпеше или преобличаше у дома. Навън беше по-лесно, понеже разговорите ми с приятели на любимата ми водка малко ме отвличаха от нерадостните мисли. Но вкъщи... О, Господи! Беше нечовешко. Всеки един поглед към нея предизвикваше у мен толкова силно желание, че понякога дори чувствах физическа болка.. На всичкото отгоре вечер тя направо обожаваше да дойде и да се сгуши доверчиво в мен. Допирът на ръката ѝ, докосванията на малките ѝ гърди, уханието на кожата ѝ... всичко това малко по малко ме побъркваше. А когато ме целуваше за лека нощ, имах чувството, че ще избухна като свръхнова.
  Арлиантара нямаше никакъв опит в съблазняването на мъже, но... Нали знаете, че това е вродено на всяка една жена, та била тя елфийка или от народа на полуръстовете... Не след дълго инстинктите заговориха у нея и тя започна да се усеща какво ми причинява дори просто с присъствието си. Постепенно долових промяна у нея. Прегръдките ѝ ставаха все по-продължителни, допирите на ръката ѝ - все по-смели, а целувките ѝ все по-рядко бяха по бузата. Иска ми се да вярвам, че това са били просто несъзнателните пориви на младата плът, дълго време лишавана от присъствието на човек, към когото да изпитва нещо по-силно от обикновено приятелство. Иска ми се да вярвам, че е било така.
  А може би не.
  Така или иначе преди 17 дни тя, именно тя, а не аз, въпреки че нееднократно ми се бе искало, тя престъпи границата. Беше надвечер и аз тъкмо бях прилегнал на дивана в хола, изтощен от отминалия ден. Бях направил три прехода до различни светове и това (както си мислех) бе изтощило силите ми. Тогава тя влезе, облечена само с почти прозрачна копринена нощница. Дъхът ми спря. Господ ми е свидетел, че бях срещал и бях се любил с много и най-различни жени. Бях обичан от нощен елф, правих секс с полуръст, накарах надракска танцьорка да полудее по мен, дори имах авантюра с магьосница от народа на Ярве... Но, заклевам се, подобна красота още не бях срещал!...
  Останах вцепенен почти цяла вечност. Усещах като в просъница ръцете ѝ, които ме галеха навсякъде, целувките ѝ, които вече бяха станали изгарящи, докосванията на тялото ѝ - вече съвсем откровени... В един момент обаче, щом осъзнах какво правя в действителност, скочих от мястото си, стиснах юмруци - така, че от дланите ми закапа кръв - и изкрещях заклинанието за преместване в пространството. Рикошетът на магията, прекалено силна и първична, за да мине без последствия за който и да било изтощен маг, премина през цялото ми тяло. Опомних се едва на пътя - рухнал на колене, с окървавени ръце, бузи и слепоочия.
  Само ако можех някак си да се добера до "Зелената котка"...
  Но не знаех дали Арлиантара няма да ме чака там.
  А тогава вече нямаше накъде да избягам.
  Затова продължавах да вървя напред.
  
  Бащата
  
  Над Айрънвил полека-лека започваше да се смрачава. Много обичах точно тези мигове, преди по небето да започнат да изгряват бавно, една по една, яркобелите звезди, каквито могат да се видят само в такъв планински град, закътан в дълбоката провинция на Южна Дакота. Точно тогава винаги излизах от дома си и тръгвах по улиците, без да обръщам внимание на никого: нито на профучаващите покрай мен автомобили, нито на минувачите, нито дори на дрогираните хлапета, които вече ми изглеждаха като част от пейзажа. Просто вървях и се опитвах да изчистя съзнанието си максимално, до краен предел, така, че вътре да не остане нито една излишна мисъл освен онази, която все още, дори и след толкова време, продължаваше да не ми дава покой дори и насън и все още ме караше да се будя през нощта, облян в ледена пот. Онази, заради която понякога връзвах ръцете си и слагах черна кърпа на очите си, преди да заспя, понеже не бях сигурен какво мога да направя в съня си. Онази, която съвсем скоро (сигурен съм в това) щеше да изчезне.
  И тази вечер не виждах причина да изменя на ритуала си, затова облякох изтъркано кожено яке и протрити на коленете дънки, за да не бия на очи, вързах косата си на опашка и излязох навън. По улиците се разхождаше мрачен и хладен вятър. Чудесно, тъкмо щях да си имам компания. Тръгнах, без да знам накъде ще ме отведат краката. Опитах се да се "изключа" по някакъв начин, за да не чувам какво бъбрят хората, покрай които минавах. Честно казано, ми беше доста трудно, понеже цял град говореше за последното, засега девето убийство, накарало всички (освен мен) да заключват вечер вратите на къщите си с по десетина ключалки и катинари. Постоянно дочувах едно и също име - Сколети, Сколети, Сколети... Да бе, как иначе: та нали Сколети бе босът на този град, нали нищо не ставаше без негово разрешение, дори шерифът му звънеше на мобилния телефон, преди да отиде до тоалетна, нали Сколети бе този, който не се влияеше от никого и нищо, за да извърши това, което си беше наумил... А сега някой бавно, но сигурно избиваше най-верните му хора един по един.
  И, да ви кажа, убийствата бяха много странни. Отначало полицията си мислеше, че в случая става дума за някаква гангстерска война от доста сериозен калибър. Само че, доколкото знам, гангстерите обикновено правят на решето съперниците си с куршуми 45-и калибър, хвърлят ги с бетонени ботуши в реката или пък им прерязват гърлата с бръснач. Въобще има някаква показност. Тук обаче такава липсваше... за сметка на мистериозността. Първото убийство (тогава всъщност никой не знаеше, че става дума за убийство) бе на личния бодигард на Сколети. Някой, както се оказа впоследствие, му бе пуснал доста силен волтаж електричество през сърдечния стимулатор. Или поне до такова заключение стигна съдебния лекар след аутопсията. Двама от братовчедите на Сколети пък умряха, понеже кръвоносните им съдове се бяха... свили. Няма как да ви го опиша по друг начин. Лекарите се кръстеха и повтаряха, че подобно нещо не са виждали нито веднъж в практиките си. Представете си вена или артерия с размерите на игла за шиене... Не е чудно, че шайката на Сколети беше бутнала на акъл. А неизвестният продължаваше да ги избива един по един. При това убиецът проявяваше невероятна изобретателност. Предпоследната жертва, говореха слуховете (и, честно да ви кажа, всички им вярваха!), била намерена в леглото си, кротко заспала, без никакви следи от насилие. В общи линии всичко изглеждало нормално, само дето някак си ръцете и краката му били разменили мястото си. Не, не ме разбирайте погрешно, не че някой му ги е бил отрязал и сменил - сякаш Господ така го е бил създал! Аутопсията открила, че всички сухожилия и мускули са били там, където трябва... само че не точно на тези органи.
  Е, ако става въпрос за палмата на първенството, тя определено се държеше от 24-годишния син на Сколети - последната жертва, открита вчера в тоалетната на кръчмата "Виолетовото псе" в едно от гетата на Айрънвил. Полицията общо взето написа в доклада си глупости - че младежът кротко си пикаел, когато изведнъж от задната врата на кенефа се появил някакъв психопат, който изстрелял в пениса му един-два куршума и след това се изпарил като дим. Хм. Ако това наистина отговаряше на истината, то куршумите трябва да са били поне десетина, и то калибър 800 (ако такъв съществуваше). От члена на Сколети-младши не бе останало нищо, освен няколко вени, полюшващи се по вътрешната страна на бедрата му. Сякаш някой бе натикал в оная му работа около кило пластичен експлозив С-4 и бе драснал клечката.
  Не че някой плачеше за бандата на Сколети. Както вече ви казах, шефът им бе абсолютен боклук, за когото никой не би дал и пукнат цент. Останалите деветима (всички вече покойници, за щастие) се забавляваха, като от време на време правеха пиянски побоища по кръчмите - или във "Виолетовото псе", която им бе любимата, или в "Седмата чаша". Понякога, когато им писнеше да натъртват кокалчетата на юмруците си, вместо боксове те грабваха "Узи"-тата, а вместо бейзболните бухалки - ония си работи, и тръгваха на лов за "прясно месо" (така му казваха). В Айрънвил едва ли бе останала девойка, който да не мине под ножа на бандата на Сколети. Никой вече не се учудваше, когато прочетеше в сутрешния вестник, докато си пие кафето, че еди-коя си се самоубила, след като била изнасилена от "неизвестен извършител". Неизвестен - дръжки! Всички знаеха, че някой от изродите на Сколети пак е решил да се прави на Казанова, но вече ви казах - шерифът Мартинес се боеше панически от боса и едва ли щеше да се приближи до него на по- малко от десет километра, та дори и Сколети да бе запечатан в оловен саркофаг с петметрови стени.
  Така си вървеше животът в Айрънвил - прилично спокоен, но под повърхността - жужащ като гнездо на оси... или съскащ като змиярник. Централните вестници и телевизии нищо не подозираха и затова почти всякога ни заобикаляха в новините си. Така поне беше досега. Докато не започна странната и ненормална серия убийства.
  Тоест, докато нерезите на Сколети не изнасилиха и убиха дъщеря ми.
  Ето и сега. Когато говоря за това, цялото ми сърце се свива като орех, мускулите ми започват да треперят неудържимо, а върху главата ми пада червена като кръв гумена ципа, която няма пробиване. Затова всяка вечер се разхождам под огромните звезди, които винаги като малък ми напомняха за плачещи очи, приказвам си с вятъра, който също като мен е излязъл, за да се поразсее малко от налегналите го мрачни мисли, оставям се на краката си да ме носят където си искат... само и само за да не виждам тялото на дъщеря си, проснато като безполезен парцал върху сметището на Айрънвил.
  А някога
  (добре де, докато беше жива)
  я гледах като писано яйце. Не давах и косъм да падне от главата ѝ. Заради нея се научих на много неща - да готвя превъзходно, да разказвам приказки за лека нощ, да поемам крехката ѝ ръка в своята, без да се притеснявам, че може да я смажа... да бъда добър родител, с две думи.
  Трябваше. Жена ми ни напусна, когато Мариан бе на две години, и забягна нанякъде с бившия си съпруг - мазен и разплут рокер, който на всичкото отгоре беше и кривоглед. Последното, което чух за нея, че е станала проститутка в Лос Анджелис, а възлюбеният ѝ умрял от цироза. Бог забавя, но не забравя. Както и да е. Двамата с дъщеря ми бързо се научихме да се справяме с живота. Израсна пред очите ми. Постепенно стана истинска красавица - косата ѝ бе гарвановочерна, очите ѝ бяха тъмни и дълбоки като езерата в Канада, край които някога баща ми ме бе водил, а по тялото ѝ нямаше нищо излишно. Вече си представях как, щом стане на 16-18 години, ще събира мъжете около себе си на тълпи.
  Да, ама не. Не ѝ било писано. Два дни преди 16-ия си рожден ден (ние с нея бяхме родени на една и съща дата - 31 октомври срещу 1 ноември, или Халоуийн) тя поиска да излезе с приятелките си из града. Разреших ѝ - а и защо не? Все още не виждах никаква причина да се притеснявам за нея; та тя беше още на 15 години (нищо, че изглеждаше прекрасно като двадесетгодишна) и нямаше защо да се тревожа, че някой ден може да се доведе с венчална халка на пръста и да ме изостави така, както някога бе постъпила и майка ѝ. Целунах я, пожелах ѝ да се пази и я изпратих до вратата на скромната ни къща. Следващият път, когато я видях, бе захвърлена като непотребна играчка на края на сметището. Късата ѝ рокличка бе запретната до кръста ѝ, така че великолепните ѝ крака (същите като на майка й) се показваха в целия си блясък, само че бяха опръскани с кръв. Блузката ѝ висеше разкъсана на един от клоните на близко дърво. Тъмните ѝ очи бяха широко отворени и в тях се четеше неописуем ужас. А вратът ѝ бе изкривен под такъв ъгъл, че дори и да не забележи жълтата лента с надпис "Не преминавай! Полиция", човек веднага би разбрал, че това красиво момиче никога повече няма да събира мъжките погледи върху себе си.
  Нямаше начин да не разберем кой бе сторил това. Всички знаеха... и всички си траеха. И как - нали ако само някой бе продумал, Сколети и главорезите му щяха да си направят руска салата от мозъка му. Следствието приключи "поради липса на улики"; как да не приключи, след като с очите си видях как едно от ченгетата, което всяка вечер играеше покер със Сколети-младши, внимателно прибра пръстена му, лежащ на няма и метър от моята дъщеря, от земята, за да му го предаде довечера.
  Тогава бях на път да превъртя. Не знам дали някога сте изпитвали подобен стрес; ако не - не ви го и пожелавам. Усещах гласове, които се въртяха безплътно в главата ми и ми нашепваха думи за мъст, кръв и смърт. Чувствах имагинерни пръсти, които галеха страните ми, докато плачех (тогава плаках цяла седмица, без почти да спра); казвах си: "Това е Мариан", отварях очи и наистина я виждах пред себе си, такава, каквато винаги щях да я запомня, и протягах ръка към нея, обаче в следващия момент лицето ѝ се променяше и пред мен заставаше някой от главорезите на Сколети и аз започвах да крещя. Понякога се улавях, че си мисля дали да не сложа край на живота си. Яростта ми обаче бе толкова голяма, че нямах сили да вдигна ръка срещу себе си, когато имах доста хора за убиване.
  Приблизително седмица след убийството на Мариан (тогава вече и сълзите ми започваха полека-лека да спират) разбрах, че в съзнанието ми нещо се е променило. Дори си спомням и първия случай, когато схванах, че мога да върша... странни неща, да речем. Помня, че седях в кварталната кръчма и порках яко "Джак Даниълс". Забравих да ви спомена, че след този случай пиех като за последно. Някъде след десетата или петнадесетата чаша барманът отказа да ми сервира повече. Ядосах му се, втренчих се в бутилките на бара и сякаш със силата на волята си пожелах чашата ми да е пълна. Тогава пред очите ми течността в една от бутилките намаля, а чашата ми се напълни. Барманът зяпна, аз, между другото - също. На бърза ръка изгълтах кехлибарената напитка, хвърлих една банкнота на омазания бар-плот и си тръгнах.
  Не, не беше телекинеза. След това прочетох доста книги и разбрах, че е нещо различно. Например, не можех да местя хора или предмети със силата на волята си. Не владеех и изкуството да се премествам мигновено някъде. Просто... Просто можех да виждам и минавам през стени (и хора), можех да спирам или да забавям процеси като кипенето на водата или течението на реките, можех и да предусещам някои неща... Абе, с две думи, шантава работа. Не знам дали това стана от шока, който бях преживял, или в полусънно- полупияно състояние се бях примолил на дявола и бях сключил сделка с него... не знам. Резултатът обаче бе налице.
  В интерес на истината, трябва да призная, че твърде късно се сетих как бих могъл да използвам новите си умения. След това пък изгубих още една ценна седмица в притеснения дали да го направя, как да го направя и какво да говоря, ако ме хванат. Накрая обаче плюх на всичко и се заех за работа.
  Сега девет от десетте ми врагове са мъртви. Използвах въображението си по най-дяволския начин, по който можех. Никак не ми беше трудно, понеже и преди го бях използвал, само че за да си припомням отново и отново гледката на дъщеря ми, лежаща в калта, използвана и небрежно захвърлена... Сега обаче яростта придаваше нови сили на изобретателността ми. Останалото ви е известно от криминалните хроники на вестниците.
  Бавно крачех по 76-а улица. С някой далечен ъгъл на съзнанието си усещах, че по бузите ми се стичаха сълзи, но не правех никакви опити да ги прикривам. Не и днес. Утре вече щеше да ми се наложи да крия всяка проява на емоция, чувство, изненада, уплаха и т. н. Днес обаче имах работа за вършене. Днес беше ред на самия Сколети.
  Не знаех как ще успея да се добера до него. Вероятно след като 9/10 от змиярника му бе избит, той се бе оградил с един куп бодигардове, наемни убийци, "барети", охранителни системи и какво ли още не. Не ми пукаше. Досега винаги бях успявал, ще успея и тази вечер. Не че бях правил каквито и да било планове; никога не действах по този начин. В крайна сметка все пак бях артист, човек на изкуството! А все пак до известна степен разчитах и на късмета си. Дано точно днес не бе решил да ме предава.
  Потънал в размисли, не усетих как стигнах до огромната вила на Сколети. Както и очаквах, върху оградата, опасваща цялата чудовищно голяма постройка, бяха сложени чисто нови професионални видеокамери. Отвътре пък се чуваха предпазливи човешки гласове и лай на кучета - питбули и ротвайлери, ако съдех по тембъра. Усмихнах се накриво. Така или иначе нямаше да ме спрат. Сигурен бях в това.
  Време беше да се залавям за работа. Съсредоточих се и се издигнах във въздуха. Не, не е съвсем точно - по-скоро не тялото, а мисълта ми се издигна; нали ви казах, че не съм Супермен и не мога да летя. Обиколих с онези си очи камерите и им изпратих силен тласък със съзнанието си. Представях си, че ги удрям с безплътните си ръце. Червените лампички върху камерите една по една угаснаха. Представях си каква паника настъпваше точно в този миг вътре при наблюдателите и се ухилих. След това се върнах при тялото си.
  Горе-долу по същия начин се справих и с кучетата, и с пазачите, и с охраната, и с малцината "приятели" (хе-хе, какви приятели?...) на дебелия, които бяха в къщата. Естествено, мисълта, която свърши работа, бе по-различна (все пак това бяха живи същества), но принципът на действие бе един и същ. Крайният резултат бе, че най- спокойно влязох в дома на Сколети, сякаш лично самият той ме бе поканил на гости. Не ми беше трудно да открия стаята му - просто трябваше да следвам миризмата на кочина, която се носеше като тънка нишка из огромната вила. Когато стигнах до вратата, дочух как Сколети бясно се дере по радиостанцията:
  - Пост 1! Пост 2! Къде сте бе, мътните ви взели?
  - Не се хаби излишно, Сколети - обадих се спокойно аз зад вратата.
  - Кой си ти?! Кой си ти, бе???
  Усещах как вече истерията е на път да го завладее изцяло.
  - Никой - отвърнах аз и минах през вратата. Сколети се опули, сякаш бе видял теле с три глави. Вътре в стаята бе страхотен безпорядък. Самият стопанин на огромния дом лежеше (той не можеше просто да седи заради огромния си търбух). Клюките гласяха, че заради тлъстините си е станал импотентен; той всячески се мъчеше да ги опровергае и затова се грижеше около него и нерезите му постоянно да има по една-две девойки. Представих си как моята дъщеря е била в тази кочина, как десет - а може би и повече - души са ѝ се изреждали и в цялото ми тяло ми пламна луда омраза. - Аз съм никой. За повечето хора означавам нещо, но за теб съм просто никой. Ти не си човек. Ти си свиня и затова ще умреш като свиня.
  - Почакай малко! Нека се разберем като хората - замънка Сколети, опитвайки се да се изправи на крака. Усещах как мъти нещо, но не успях да разбера какво точно, докато не извади изпод възглавниците на дивана един "Колт", 45-и калибър, и не изпразни барабана му по мен. Естествено, не помръднах от мястото си - нямаше и за какво. Тежките оловни куршуми минаха през тялото ми, без да му сторят нищо. Майтап работа - просто въпрос на концентрация. Ухилих се - за трети път този ден. А не се бях смял от онази вечер...
  - Грешен опит, Сколети - започнах да се приближавам бавно към него аз. Той намръщи лице, като същевременно с това продължаваше да стои оцъклено от изумление. Ефектът бе доста комичен, да ви кажа честно. - Я ми кажи, сънуваш ли кошмари?
  - Ъ?
  - Сънуваш ли кошмари, питам! Въобще сънуваш ли нещо?
  - Ъ-ъ-ъ, да...
  - Тогава след малко за теб започва последният от тях - ама този път наяве. - Докато той отчаяно се мъчеше да наподоби мозъчна дейност, бръкнах в джоба си и извадих последната снимка на Мариан. Беше изпомачкана, понеже вече две години я мъкнех постоянно със себе си, но все още поразителната ѝ хубост не можеше да не бъде забелязана. - Я ми кажи, познаваш ли това момиче?
  Лицето му стана аленочервено. За момент си помислих, че ще получи инфаркт и ще ми отнеме радостта от отмъщението. Да, ама не. Оживя. Такива като него лесно не мрат.
  -Да, Сколети. 30 октомври, преди две години, най-вероятно тук, в тази клоака. Колко бяхте - десет? Двадесет? Съдебният лекар каза, че влагалището ѝ е било толкова разкъсано, че се е наложило едва ли не да го събира парче по парче преди погребението. Колко нереза бяхте? Или не си ги броил? Или въобще си гледал без всякакъв интерес, понеже вече не ти става и не можеш да се възползваш?
  Докато говорех, сълзите ми отново бликнаха. Оставих ги да текат. Докато не ми пречеха да виждам последните мигове на гадината, станала причина никога да не стана дядо, нямаше проблем.
  Сколети пребледня.
  - А, спомни ли си? Значи все пак нещо е минало покрай мазния ти поглед и е влязло в затлъстелия ти мозък. Похвално. Знаеш ли, ако не ми се налагаше да те убия, може би от теб щеше да излезе нещо. Сега вече обаче е твърде късно.
  Беше направо жалък. Зачудих се как хората в Айрънвил можеха да треперят от него, когато луксозната му тъмносиня лимузина обикаляше из улиците на градчето. Е, вярно, те не го бяха виждали така, както сега го виждах пред себе си аз.
  - А сега, моля да ме извиниш, обаче ще прекъсна гласните ти струни, понеже ушите ми не са първа младост. Пък и по природа не съм жесток и не обичам да слушам писъци.
  Протегнах ръце, така да се каже, към него. Той се опита да се дръпне, но безуспешно. Лявата ми ръка стисна езика му, докато дясната на бърза ръка се провря между сливиците и ларинкса му и скъса гласните му струни. Дръпнах се назад. Сколети се опита да изпищи, но от гърлото му излезе едва доловим хрип... вероятно като този, който последен е излетял от тялото на умиращата ми дъщеря.
  След това парализирах мускулите му. Не ми се искаше да се надбягвам с него из цялата проклета къща, която кажи-речи бе голяма колкото Белия дом. Трябваше да го видите, когато се опита да хукне нанякъде - под кожата му сякаш беше се напъхало цяло гнездо на змии, които безпомощно се гърчеха, но не можеха да помръднат огромното туловище.
  Спрях за миг и го погледнах право в очите.
  - Помисли си за това, Сколети, ако съвсем случайно гнусната ти душа някой ден се прероди и отново станеш подобно леке. Кълна се, ще те открия и тогава.
  Той се опита да измучи нещо. Безуспешно.
  Бавно промуших ръце през черепа му. Както и очаквах - много, ама много малко мозък. С ужасяваща дори за самия мен мудност започнах да късам парче по парче от изроденото сиво вещество, обречено на вечно заточение в черепната кутия на бившия мафиотски бос. Очите на Сколети щяха да изхвръкнат през орбитите му. Зачудих се какво ли е да осъзнаваш, че полудяваш и се превръщаш в малоумно същество, но въпреки това да не можеш да кажеш нищо или да помръднеш поне с пръст. После обаче реших, че не се интересувам кой знае колко.
  Когато откъснах и последното късче от мозъка на Сколети, от ъгълчето на устата му протече слюнка и той изведнъж клюмна на дивана. Интелектът му вече бе на нивото на осемседмичен ембрион. Отстъпих крачка назад, за да се полюбувам на нереза, заповядал да изнасилят и убият Мариан, след което промуших ръце през гръдния му кош и с агонизираща наслада разкъсах сърцето му на две. Той издъхна, без дори да усети.
  
  * * *
  Оттогава изминаха повече от три месеца. Сравнително рядко използвам способностите си. Даже си мисля, че не след дълго те просто ще закърнеят в мен.
  Никой не заподозря точно мен в убийствата, а май от полицията се чува, че щели да закриват делата заради липса на доказателства. На никого не му се занимава повече със Сколети и бандата му. Но това е може би, защото не полицейска дъщеря бе изнасилена.
  Сега отново сънувам Мариан. В сънищата ми тя идва при мен, след като заспя, сяда на леглото до мен, усмихва ми се толкова нежно, че сълзите сами бликват от затворените ми очи, и започва да ме гали по бузата. Сега обаче страховете ми, че полудявам, ги няма. Сега и двамата с нея спим спокойно.
  
  Целувките на нощта
  
  Отворих очи, без да знам къде се намирам. Цялото ми тяло гореше, сърцето ми биеше така, сякаш искаше да се надбягва с дракон, ръцете ми кървяха, понеже неволно бях забила нокти в дланите си насън, а насладата, която се разливаше незнайно защо из тялото ми, замъгляваше и малкото останали части здрав разум. Надигнах се и огледах стаята около себе си. Да, бях у нас. Отново. Спомням си, че снощи пак си легнах сама. Както всяка вечер. Все пак вещиците нямат гости през ден... по-скоро през година или век.
  Загънах се в черния като нощ чаршаф и залитайки, тръгнах към кухнята. Имах смътни спомени, че някъде там из безпорядъка, тенджерите със супа от прилеп и тавите с плъхово печено трябваше да има една малка бутилка джин. Много подходящо средство за прелъстени и изоставени дами със свръхестествени сили. Може би, с малко късмет, щях да се натряскам още до обед. А с още повече късмет щях и да си спомня кой точно бе среднощният ми гост и защо, в името на мрака, не ми бе оставил поне едно цвете до възглавницата, след като се беше омел на сутринта като върколак при вида на сребро.
  Така си и мислех. Блажената бутилчица беше там. Отпих направо от гърлото, без да се замислям много за приличието, отпуснах се в първото попаднало ми кресло и започнах отчаяно да събирам оцелелите мозъчни клетки една по една. Никак не беше лесно. В мислите ми отново беше той, единствено и само той, онзи проклетник без лице и глас, който всяка нощ, след като заспях, идваше в леглото ми и...
  Оттук нататък думите стават кухи и безизразни. Пробвали ли сте да опишете някога с обикновените, прости и ограничени човешки думи пламък, течаща вода, пролетен вятър или аромат на роза? Да опитваш да опишеш моя вампир бе нещо подобно. Да, най-вероятно беше вампир - само те имат способността да минават като леден полъх през живота ти, като същевременно те сгряват до точката на кипене на емоциите, претопяват онова, което си си мислила, че чувстваш, като в доменна пещ, оставят ти единствено концентрираното удоволствие, жаждата за още и си тръгват.
  А кой би дръзнал да опита да опише чувството за празнота, което остава след неговото заминаване? Също предварително изгубена кауза. Подобно е на усещането след секс, когато усещаш как онова, което ви е свързвало, бавно излиза от теб, а ти искаш да викаш, да крещиш, да забиеш нокти в гърба му и да не го пускаш, защото незнайно защо имаш чувството, че заедно с него си отива и част от теб...
  Да, миговете на очакване са страшни. Секундите, часовете и минутите след раздялата - също. Насладата обаче... Едва ли има други измерения на удоволствието, силни и експлозивни като нея. Усещането на устните му върху твоите, лекото убождане от зъбите му, докато те целува така, че оставаш без дъх, плавното докосване на ръцете му, които са плъзгат по гладката ти кожа като дим, стелещ се над езеро по свечеряване, ласките му по цялото ти тяло, които те карат да летиш... и накрая чувството за вселенски екстаз, който поглъща цялото мироздание, изригва и потича като пролетен ручей между звездите и галактиките, помитайки всекидневните проблеми, грижи, ядове и тревоги, докато не остане единствено музиката... седемте ноти, които лекуват, успокояват и галят.
  Сутринта обаче заличава всичко. Мразя слънцето. Мразя фалшиво-бодряшката му усмивка, която всъщност е зле прикрито озъбване. Мразя измамната му топлина, която разтопява следите от нежните целувки на моя вампир по кожата ми. Мразя.
  Мразя и онзи, който е създавал света и в пиянски проблясък на садизъм е решил, че обикновените хора не могат да поглеждат вампирите в очите.
  Мразя и очите си, затова, че нямат смелост да се отворят по време на среднощния екстаз и да погледнат онзи, който ме прави толкова щастлива.
  Мразя и малодушната си кожа, която се страхува да бъде захапана от зъбите на моя вампир. Зъбите, които даряват смърт, блаженство и музика.
  Мразя и бутилката джин, която свършва толкова бързо.
  А до падането на нощта остава още толкова време...
  
  Тя е тук
  
  Тя е тук. Нима не я виждаш? Значи си сляп. Преди малко надзърна изпод екрана на телефона ти, на който се изреждат безкрайните съобщения, изпратени ти от нея. В момента седи на рамото ти и диша учестено в ухото ти, припомняйки и на теб, и на себе си онази вълшебна нощ, когато правихте любов за първи път. Утре сутринта ще погали устните ти с дъха на вятъра и ще те целуне така, както досега никога не си бил целуван. Дори след 50 години тя ще бъде тук. Защото винаги е била. Дори когато си обикалял като куче от врата на врата, надявайки се да получиш някой кокал за лека нощ, тя е вървяла по петите ти, за да те предпази от мъката, болката и обидите на останалите помиярки, които знаят само да пият кръвта на живота, да размятат русите си опашки безсрамно пред гениталиите на пъновете около тях и да храчат безсмислени думички, чиито значения и те не знаят.
  О, да, тя знае колко те болеше тогава. Затова сега е толкова нежна. Затова сигурно не ѝ пука, че си грозен. Единственото, което Тя вижда в теб, е отражението си в очите ти. А то е толкова красиво, че прави и теб да изглеждаш красив... Донякъде.
  Тя е тук. Въпросът е дали ТИ усещаш какво трябва да дадеш в замяна. Тя е тук. А ти къде си? До нея ли си? Какво правиш тогава още тук? Бъди с нея. Обичай я. Целувай я така, както малкото дете целува майка си. Докосвай я така, че никога да не пожелае докосванията на друг. Защото другият няма да си ти. Бъди нейната кръв, милвай сърцето ѝ, шепни нежни думи в ухото ѝ... Защото това е тя. А тя го заслужава. Тя също като теб е била наранявана, но е запазила душата си. Затова създай една приказка за нея. Покани я в света, създаден от теб само и единствено за нея. И приказката ще продължи вечно. Нима те е грижа, че другите не вярват в приказки? Вие вярвате.
  Тя е тук. Докосни я... Погали я... Запази я. Защото любовта не винаги е приказка - само когато я направим такава. А вие двамата можете. Защото съществува само тук и сега. Само ти и тя. Ти и твоята любов.
  
  Спиш ли?
  
  Спиш ли? Или не си сигурна? Нищо, затвори очи и прегърни възглавницата. Представи си, че прегръщаш мен. Знам, че не го заслужавам, но въпреки това се отпусни за миг и не мисли за нищо. А сега подай ръка. Нека полетим. Не се страхувай - погледни надолу и и виж как нещо мрачно се отдалечава от нас с шеметна скорост. Знаеш ли какво е то? Това са сълзите ни - твоите и моите, които сме оставили зад нас. Това са хората, които ни напускаха през годините - може би защото някой или нещо по-силно от нас им е подсказало да не се бъркат в чувства, предопределени едно за друго. Това са самотните дни, които сега изглеждат като прашинка, секунда, кратък проблясък на нощта в очакване на изгрева. Не им обръщай внимание - просто не си струва. Погледни вместо това наляво. Виждаш ли онези двамата на морския бряг, които се прегръщат над лунната пътека? Това сме ние, но в един друг свят, чието време ще дойде под тъжно-веселата музика на блуса някой ден. Отдясно може би пък забелязваш една призначна гора, която вместо с дървета е пълна с гигантски бели рози, покрити с радостните сълзи на росата. Това са сърцата ни, някога пусти, а сега кипящи от радост. Вдъхни с пълни гърди въздуха, натежал от морска сол, въздишки и непредадени целувки. Остави слънцето да погали косите ти със завист, осъзнавайки, че никога няма да може да надмине усмивката ти. Погали пеперудата, кацнала на очите ти, и си представи устните ми. Защото аз тази вечер няма да съм до теб. Но утре... вдругиден... един ден вратата ще се отвори и аз ще бъда там. За да не си тръгна никога и да изтрия от мислите ти думата "самота".
  А дотогава прегърни възглавницата и заспи. Знам, че вече спиш. Знам колко обичаш да спиш. Даже понякога ревнувам от самия сън. Но усмивката, която пърха по устните ти, ме кара да се надявам, че в сънищата ти аз вече съм пристигнал.
  А ако сънуваш това, то със сигурност ще се сбъдне. Нали все пак аз не съм нищо друго, освен твоят личен сън.
  
  Неверие
  (от цикъла "Кръчма "Зелената котка")
  
  От доста време не се бях наслаждавал на самотата по Коледа. Едва ли някой освен мен бе способен да оцени факта, че не се налага да фабрикуваш фалшива усмивка и неистинско "празнично" настроение, докато всъщност ти се иска да крещиш и да блъскаш с юмрук по стените, заобикалящи те, били те истински или въображаеми. Вместо това реших да изляза за по едно бързо в любимата кръчма на Рей Макгавърн - място, където със сигурност нямаше да има пластмасови дядоколедовци, пеещи неточно коледни мелодии, изкуствен сняг или китайски лампички, намигащи ехидно и несинхронизирано като пекинска блудница. Виж, грог, водка, хобитски пушилист и уютното пращене на огъня в камината - това бяха все неща, на чиято компания бях уверен, че ще се насладя подобаващо.
  Реших тази вечер да не залагам на излишна показност, затова оставих наметалото, жезъла и аметистовия пръстен в шкафа. Вместо това навлякох тениска с къс ръкав, раздърпани дънки и чифт кубинки. Днес щях да съм инкогнито. Ако има нещо, което на Бъдни вечер да се радва на по-голям интерес по улиците от човек, преоблечен като дядо Коледа, това бе Тъмен Маг. Беше ми писнало от загубеняци, които ме спираха по пътя, за да им помогна да си върнат любовта, да им измагьосам купчина пари или просто да излекувам с махване на ръката махмурлука от предната вечер.
  "Зелената котка" не бе далеч от дома, затова успях да отворя масивната дъбова врата и да се разположа на любимото си място още преди полунощ. Рей ме видя още на входа, но изчака да погаля изумрудената персийка, да седна и да запаля една лула, преди да дойде с чаша от любимия ми еликсир - водката, прекарана през 47 билки, ухаеща на свеж планински въздух, борови иглички и небе след гръмотевична буря. Първата глътка, както винаги, бе прекрасна. В крайна сметка, животът не бе кой знае колко лош, стига да знаеш как да му се насладиш.
  Още не бях успял да приключа третата чаша, когато вратата на "Зелената котка" се отвори и в кръчмата се изсипа пъстра и шарена компания: джуджето Ралфи, който явно се връщаше от разрешаването на някакъв спор (ясно се виждаха пресните вдлъбнатини по острието на секирата му); вампирът Джордж, елегантен както винаги, който носеше върху наметалото си чисто нов жетон от АК - Анонимните Кръвопийци, гордо свидетелстващ за факта, че притежателят му е "сух" от пет месеца; драконът-метаморф Джаспър, който този път бе приел формата на висок блондин с обеца на носа и кичозен кърваво-червен смокинг; Бранди, колежката ми от Магическия Университет, чиято рокля можеше да накара и бенедиктински монах да си помисли доста неща от хоризонтален характер; сукубата Анджела, която очевидно доста страдаше от конкуренцията на Бранди и изглеждаше значително изнервена в снежнобялата си туника; Рики Вещицата, най-некадърният магьосник в Обединените Светове, който бе в състояние да оплеска дори любовна магия; елфът Марти, който се славеше с това, че може да изпие повече, отколкото тежи самочувствието му... Последен в кръчмата се намъкна върколакът Алекс, който малко се задържа пред прага, за да изплюе едно-две пера, заседнали между зъбите му.
  Цялата агитка се спря за малко пред камината, огледа се наляво- надясно, зърна ме удобно заседнал в ъгъла и с крясъци "Тери, мойто момче, ка" е хавата?!" се юрна към моята маса. По-добрата половина от мен се зарадва, че няма да е сам на Бъдни вечер, но песимистичното ми алтер его въздъхна и се приготви за поредната шумна пиянска вечер, която очевидно щеше да завърши с някой-друг фойерверк, някоя-друга пощенска кутия, превърната във фламинго и някой-друг светофар, сдобил се на сутринта с гламурни цветове от рода на розово, виолетово и морско-синьо... Дежа вю.
  Компанията придърпа столове от околните маси и се настани около мен. За секунди Рей Макгавърн вече бе успял да донесе напитки на всички, без да изчака поръчките им. Сигурно имаше нещо вярно в слуховете за това, че е или емпат, или направо жив телепат...
  - Как е настроението, брато? - поинтересува се Рики Вещицата, който още със сядането си бе запалил огромната си лула, наподобяваща по размери (и по аромат... ) дълго употребявано нощно гърне.
  - Обичайното като за пред Коледа, Рики - отвърнах аз, стараейки се да дишам през устата. - Скука, мрак, няма подаръци под елхата... абе нормално.
  - Дали някой друг освен мен се е запитвал понякога защо проклетата Коледа е един от малкото празници, разпространени из повечето Обединени Светове? - претенциозно се осведоми Джордж, вдигайки лаконично чашата си със синтетична кръв. На врата му се виждаше хемоглобиновата лепенка, неуспешно прикрита с елегантно шалче от пясъчна коприна.
  - Този разговор вече сме го водили, и то около десет хиляди пъти, приятел - сопна се Анджела, която продължаваше да потропва нервно с крак, ядосана от факта, че вече цели пет минути никой от цялата кръчма не бе припаднал в краката ѝ и не се бе обяснил във вечна любов и плътски желания.
  - Може би причината е твърде прозаична - продължи Джордж невъзмутимо, отпивайки от бокала си. - Вероятно просто желанията на всички хора във всеки един свят са едни и същи - да се събудят една сутрин и да намерят подаръци под натиканото в дневната им дръвче, преструвайки се, че не са харчили трудно спечелените си пари за тях, а някакъв дебелак в червен костюм, експлоататор на елени и пристрастен към бисквитки и мляко, им ги е промушил през комина...
  - Брависимо, Жорж, успя да опошлиш поредния празник - усмихна се ослепително Бранди и придърпа роклята си малко по- нагоре. Вече почти наяве виждах как от ушите на Ралфи започваше да излиза пушек, а физиономията му бе почервеняла като чаша асгардско вино. Захапах клечка за зъби, за да скрия усмивката си.
  Приятелите ми се дърлиха още известно време, за което успяха да преминат през повечето леки оскърбления, известни на езикознанието, да изпият по четири-пет чаши от съответното си питие и да изпушат няколко килограма хобитски пушилист толкова настървено, сякаш от утре ембаргото върху Средната земя щеше да започне отново.
  - Тери, стара хиено такава, ти защо не се включваш в данданията?! - крясна по едно време Джаспър, който очевидно бе сръбнал повечко и трудно контролираше вида си. В момента кърваво-червеният му смокинг бе гарниран с резедава ренесансова перука и черни латексови панталони, на чатала на които с червило бе изрисувано сърчице.
  - Нямам настроение за кавги, Джеси - въздъхнах аз и допих остатъка от водката. - Всъщност, нямам настроение за нищо... Искам просто да се натряскам, да направя някоя поразия и да се прибирам.
  - Да не би да са те изритали от университета? - загрижено запита Марти, който от доста време насам ме врънкаше да ходатайствам за него, ако случайно някой път стане дума за вакантното лекторско място в катедра "Древни раси".
  - Не, не е това, Марти, и да, обещавам, следващия път ще говоря за теб с професор Гръбман...
  - Тогава защо си увесил нос като рианска проститутка? - изръмжа Ралфи, тактичен както винаги.
  Бръкнах във вътрешния си джоб, извадих дебелата пачка с пликове, които бях натикал там, преди да изляза, и ги метнах на масата.
  - "Уважаеми г-н Сторн, благодарим Ви за изпратените ръкописи. За съжаление, точно в момента нашето издателство изпитва затруднения и едва ли ще е в състояние да издаде Вашите произведения... " - започна да чете едното писмо Джордж.
  - "Недостатъчно живият характер на Вашите герои, нереалността на ситуациите във Вашите творби и очевидната Ви незапознатост със съвременните тенденции във фентъзито правят публикуването на разказите Ви практически невъзможно... " - прекъсна го Анджела, отваряйки втори плик.
  - Абе тия луди ли са?! - удари с юмрук по масата Алекс. Чертите на лицето му за миг се размиха, разкривайки остри зъби и вълчи скули. - От толкова време се познаваме, нещата, през които сме преминали заедно, могат да напълнят цяла библиотека, а те ти навират в носа "съвременни тенденции" и "нереални ситуации"???
  - Е, все пак нямаше как да им кажа, че всъщност нещата, за които пиша, са ставали наистина... - свих рамене аз. - Представяш ли си: "Уважаемо издателство, представям на Вашето внимание последната си творба, която е нещо средно между документален пътепис из Обединените Светове, репортаж за живота на върколаци и практически наръчник "Как да преспим със сукуби, без това да се отрази на жизнения ни статус?"...
  Анджела се изчерви и сведе поглед.
  - И искаш да кажеш, че никога през живота си няма да се видим като герои на литературни произведения? - тъжно промълви Бранди.
  - И децата няма да ме спират по улицата за автографи? - въздъхна Марти.
  - Не и в близко бъдеще, другарчета... Поне докато не спрат да толерират некадърните пачаври с ялови стихове и богати татенца - въздъхнах и аз на свой ред и махнах на Рей за още една водка-47. Преди обаче чашата да се озове пред мен и носът ми да улови божествения аромат на билков алкохол, вратата на "Зелената котка" се отвори и вътре нахлу разчорлен друид с разкривено от уплаха лице.
  - Помогнете!!! - изкрещя той. - Има ли магове тук?
  - По-полека, друже, ще си докараш инфаркт... - Джордж се изправи, приближи се до него и сложи ръка на рамото му. Друидът се сепна, но след като видя жетона на АК, се поуспокои.
  - Дриадите от Гората на Сенките си направиха шега и изпратиха коледни курабийки с виагра на планинските елфи от Ангтор, но когато играта загрубя, отказаха да... м-м-м... празнуват... с тях... и след това стана страшно! Колегите от Ордена ме изпратиха за помощ. Не знам колко още ще успяват да ги държат далеч едни от други...
  - Рей, пиши ни го на сметката - изправих се аз и се запътих към вратата. Цялата компания ме последва.
  - Сигурно и за това няма да ти повярват, ако след време решиш да го описваш - хвана ме под ръка Бранди.
  - Сигурно, колежке. Сигурно...
  Тъмнината навън, мрачна и гладка като мозък на поетеса, ни погълна. Бе време за поредното ни "недостатъчно реално" приключение. Жалко, че никой никога няма да прочете за него.
  Може би някой друг път...
  
  Да сънуваш, че сънуваш, че си мъртъв
  
  Една нощ заспах, а когато се събудих, открих, че до мен си легнала ти.
  Бях много учуден и отначало си помислих, че сънувам. След това обаче разбрах, че всъщност сънувам, че сънувам. Или беше обратното? Не помня. Спомням си само как сдържах дъха си, за да не ти тежи, как се боях да мигна, за да не се събудиш случайно от резкия шум, и как се страхувах да те завия, да не би да стресна, без да искам, онези гълъби, които сънуваше. След това изведнъж ми се присъни пиано. Знаех, че е глупаво да сънувам, че сънувам такива работи, когато мога да сънувам, че сънувам теб, и се помъчих да се събудя от втория си сън, за да продължа да изпитвам онази неземна сладост от откраднатите мигове на първия. Не че успях кой знае колко. По принцип съм слаб човек и дори в съня си не мога да сънувам, че съм силен. Ако бях силен, щях с едно стисване на зъбите да унищожа това сълзливо пиано, което се бе изхитрило да научи най-тъмните входове към душата ми, да влиза нагло там и да разбърква всичко с безчувствените си клавиши. Може би щях да го заменя с испанска китара. Или с електрическа китара. Или с конски тропот, който понякога е доста по-музикален от подобни сърцераздирателни звуци.
  Само че съм слаб. Затова продължавах да изслушвам с мазохистична наслада плача на пианото. А ти продължаваше да спиш с разпрострени из цялото легло ръце като някаква гигантска птица в полет. Исках да те целуна, да помилвам косата ти... И други неща ми се искаше да направя, но това щеше да е все едно да залееш произведение на изкуството с кофа блажна боя. Затова продължих да те гледам. Беше толкова красива. Въпреки че беше само сън. И то не само мой сън. Независимо от това ми беше хубаво.
  Изведнъж към тези два съня се примеси още един. Този, третият сън, миришеше на свежа трева и цигарен дим, на брачно ложе и на пръст от гроб... Не бих могъл да ти го опиша. Сънувах, че сънувам, че сънувам твоята сватба. Изведнъж главата ми се пропука. Усетих как се разпадам - като стъклен витраж в някаква църква, по който някое немирно богомолче е хвърлило камък. Първо се разпаднаха краката ми, така че не можех да избягам от съня си. После се разпаднаха ръцете ми и по този начин окончателно пропадна идеята ми да те погаля по хвръкналата на всички страни немирна коса. След това се разпаднаха очите ми и ми донесоха като коледен подарък промишлено количество мрак. Ушите ми също опадаха на късчета стъклени сълзи, но омразният Менделсон продължаваше да кънти в главата ми. Когато усетих, че и сърцето ми започва да се разпада, не издържах. Скочих от леглото, грабнах револвера, пълен със сребърни куршуми - единствената ми защита от явяващите се в сънищата ми демони с венчални халки и вампири с официални костюми - и гръмнах в слепоочието си пет-шест пъти. И трите ми съня се разпиляха на късчета с болезнен писък. Паднах до теб. От дупките в черепа ми струеше алена като обич кръв. Искаше ми се да заплача, но навреме се сетих, че вече нямам очи. А ти продължаваше да спиш.
  На погребението ми дойдоха само четири човека. Отначало ми беше тъжно, след това обаче се засмях с глас.
  Поне сънищата ми престанаха. Сега вече мога просто да спя мъртвешки, без да се притеснявам, че посред нощ в онази светая светих - съня ми - ще се появиш ти. Единственото нещо, което сънувам, че сънувам, е твоята усмивка. Но не я свързвам с нищо повече. Няма ги вече онези две зелени очи, заради които често се будех, облян в ледена пот.
  Ето че и в смъртта имало нещо полезно и рационално. Чудя се само какво ли ще стане, когато се събудя и престана да сънувам, че сънувам, че съм мъртъв. А може би това не е сън... Не знам. Трудно е да разсъждаваш върху философски проблеми, когато си мъртъв.
  
  Усмивка в полунощ
  (разказ Љ1 от цикъла "Кръчма "Зелената котка")
  
  До полунощ оставаха още броени часове. Въпреки че имах достатъчно време, предпочетох да тръгна по-рано от вкъщи: нямах работа у дома, а и видът на празната къща ме подтискаше. Излязох на улицата и бавно закрачих по добре познатия ми път.
  Навън отдавна валеше красив пухкав сняг, който вече беше успял да покрие с няколкосантиметрова пелерина всичко наоколо. Малкото минувачи по улиците ме поглеждаха доста озадачено, а някои дори подозрително - самотен мъж с гарвановочерна коса и плащ, който не бе по-светъл от нея, който замислен и отнесено върви през странно контрастиращото с белотата си снежно вълшебство... Мда, гледката отстрани навярно наистина беше необичайна, но на мен не ми пукаше кой знае колко. Така или иначе всичките зяпачи след една- две минути нямаше да си спомнят нищо за мен - бях се погрижил за това.
  Вятърът започваше да се усилва. Вдигнах качулката, за да предпазя поне малко очите си. За това, че евентуално мога да премръзна до кости, не се притеснявах ни най-малко: когато стигнех в "Зелената котка", щях да се сгрея за броени секунди. А и в крайна сметка за един Черен маг отвратителното време, лошото настроение и провалената любов са най-сладки, както обичаше да казва учителят ми.
  О, знам, че ако спра някого от вас на улицата и се представя "Приятно ми е, Тери Сторн, Черен маг", най-вероятно ще ми се изсмеете в очите. Нашето прогнило, отчуждено, невярващо и в себе си тъпо американско общество не може да проумее, че в доминираното от компютри трето хилядолетие може да има и място за хора като мен. Именно заради глупавите предразсъдъци професията ми (тоест, това, което ми изкарва хляба) е съвсем различна, а това ми е само хоби - масълцето върху филийката, така да се каже. Виж, ако ме попитате как се съчетава журналистиката с магията, доста ще се затрудня да ви отговоря. Но пък в крайна сметка всичко си има и добра страна... както в случая с изчезналата диамантена огърлица на съпругата на сенатор Донахю и последвалите мистериозни събития - нали за този материал получих първия си "Пулицър". Някога ще трябва да опиша и този случай по- подробно, само дето не знам кога ще е това. Въобще сядам зад компютъра с голяма неохота. Ако не пиша тези историйки обаче, моите приятели ме карат да им ги разказвам, а разказвач от мене, честно казано, не става. В крайна сметка аз съм човек на писането...
  Потънал в тези размисли, въобще не усетих как се приближавам до мястото, закъдето се бях запътил. Опомних се едва когато започнаха добре познатите ми усещания: въздухът около мен сякаш се сгъсти и придоби плътност като на желе или прекалено сладък сироп, през който трябваше да си пробивам път с усилие. Човек, който не беше посветен в тайната на мястото, въобще нямаше да може да измине тези няколкостотин последни метра - съпротивлението (което той нямаше дори да усети) щеше да го отклони леко встрани към Парк Лейн или някоя от съседните улици. Моят добър приятел Айвън Рийс - също постоянен клиент в "Зелената котка" и адски добър физик - веднъж се опита да ми обясни нещо за това, но ми надрънка толкова много непонятни за мен термини, че аз, честно казано, нищо не разбрах. Схванах единствено най- баламската метафора, която той употреби накрая, когато видя, че гледам по-тъпо и от хакер, седнал пред афганистански компютър. Та значи според него мястото, където се намираше кръчмата, било нещо от рода на онези камини, които топлят повече от една стая, понеже имат не един, а няколко отвора и преминават през стената. На това място пространството и времето били смачкани в такава здрава каша, че не означавали нищо повече от безсмислен набор от звукове. Ето затова клиентите бяха толкова разнородни - от рицари с тежки двуръчни мечове, целите заковани в желязо, през напълно нормално изглеждащи банкери адвокати и лекари, та чак до странно облечени мъже, жени и други същества, някои от които може би бяха жители на Земята, а други - на планети или епохи, които само Мракът знаеше със сигурност. Впрочем, въпросът с разбираемостта в кръчмата беше повече от прекрасно уреден - всеки разбираше това, което приказват другите. Всеки от посетителите беше дошъл в онази кръчма, която беше в неговия град, време или планета... само че всички те бяха всъщност една-единствена - прословутата "Зелената котка". Схванахте ли? Не се притеснявайте, и аз отначало гледах умно. Учителят ми (с когото между другото се бях запознал не на друго място, а естествено в "Котката") обичаше да казва: "Не е грях да не разбираш нещо; грях е да се правиш, че разбираш, и да сториш куп глупости заради незнанието си".
  Междувременно, докато се унасях в тези мисли, неусетно бях успял да стигна до тежката врата на "Зелената котка" - масивен дъб, обкован с железни ленти, който ухаеше така, сякаш вчера е бил отсечен, рендосан и лакиран. Когато я бутнах и прекрачих прага, както винаги усещането за плътен и непроходим въздух изчезна веднага щом вдишах с пълни гърди аромата на атмосферата вътре. Ухаеше на дим от камината, на гъст и ароматен тютюн (пустият му Рей Макгавърн, кога ли беше сварил да попълни запасите си от хобитски пушилист?! В "Зелената котка" хобити не бяха стъпвали от години... Явно пак е нарушавал забраната да се ходи до Средната земя...) на невероятно умело приготвени ястия, от които дори коремът на току- що обядвал би се развълнувал, на борови иглички от младото коледно дръвче в ъгъла и на какво ли още не. Усмихнах се. Вече бях във втория си роден дом.
  Като разбутах внимателно групата вече основателно подпийнали даранци, които сякаш никога не излизаха оттук, успях с доста усилия да стигна до любимото си място в ъгъла до бар-плота. Пътьом, естествено, се спрях до камината, за да се подмажа на талисмана на заведението - разкошната зелена персийка, лениво изпружила се на затоплените плочи отпред. Старите посетители обичаха да разказват как мацата получила необичайната си окраска и се превърнала в кръстница на кръчмата. Всичко станало преди доста години, много преди да науча за съществуването на това място, когато в една прекрасна вечер подпил хиервардски магьосник вдигнал скандал за някакви надписани (според него) в сметката пет тъмни елфически ейла. На пиян акъл пишман-чародеецът заплашил, че ще изрече едно от Забранените Заклинания и дори започнал да го прави, но за щастие объркал местата на пет-шест руни, а плюс това забравил и края. След много писъци, дим и преобърнати маси, когато хиервардецът бил изнесен навън за кратка и поучителна беседа с бодигарда, се установило, че единственият пострадал от екшъна била персийката на Рей Макгавърн. Не един и два пъти странстващи магове, които се отбивали в "Зелената котка" за чашка-две за из път, предлагали на Рей да оправят работата, но той с присъщото на всички кръчмари суеверие отказвал. Така писаната запазила свежия си пролетен цвят и до днес.
  Когато най-сетне със съжаление се откъснах от мъркащата прелест, седнах на любимия си стол, запалих с огромно наслаждение една от пурите, подредени в дървената кутия на бара като бонус за постоянните клиенти, и се облегнах назад. Рей както винаги беше на висота - без подканяне вече ми наливаше пълна чаша от любимото ми питие - водка, прекарана през 47 билки по древна джуджешка рецепта. Кимнах му за здрасти, а той ми отвърна с дружелюбно ръмжене, придружено от огромно кълбо ароматен дим. Дявол да го вземе - начинът, по който успяваше да задържа колосалната си, натъпкана до пръсване лула постоянно в зъбите си, оставаше и досега мистерия за мен. Силно подозирах, че въпреки уверенията му колко много мрази магията, и тук не минава без някой трик на нашего брата...
  Все пак обаче май щеше да се окаже, че бях подранил. Нямаше никой от моята компания. Не се притеснявах обаче, че ще остана сам: докато пристигнеха приятелите ми, все един или няколко души щяха да ме заприказват. Сигурен бях в това. Хора като мен, с черен плащ и сребърен пръстен с изрязана от цял аметист пентаграма - отличителните знаци на Черните Магове - привличат любопитните като с магнит. Злите езици дори разправяха, че всички комплексари ставали Черни Магове заради неминуемия интерес на противоположните полове, който следваше след получаването на пръстена. Глупости на търкалета, разбира се... но пък бих си изкривил душата, ако кажех, че често оставах без компания.
  Тази вечер явно по нищо нямаше да се различава от останалите. Не бях успял още да почувствам като хората първата глътка от великолепното джуджешко питие, когато до мен безцеремонно седна, без въобще да си губи времето с въпроси от рода на "Свободно ли е?" и т. н., млада девойка на около 20-25 години с гарвановочерна коса досущ като моята, пристегната с полирана до блясък диадема от малахит. Очевидно имаше във вените си кръв на дриада, но именно тази черна като нощта коса в първия момент ме обърка - нали, както всички знаят, дриадите по принцип са червенокоси. Докато се наместваше по-удобно на твърде високия по нейните мерки стол, полите на зелената ѝ туника се разтвориха за момент, което ми позволи да видя два перфектно оформени крака. На бедрото на единия обаче съвсем случайно успях да зърна доста кадърно изработен елфически кинжал, чиято дръжка бе богато украсена с изумруди. Това пък съвсем ме обърка. Полудриада, полуелфийка... За пръв път виждах подобен мелез тук, в "Зелената котка".
  Е, в интерес на истината смесицата между двете толкова различни една от друга раси се бе получила майсторски. Девойката бе в състояние да предизвика инфаркт и у каменна статуя. Всъщност "девойка" бе очевидно твърде силно казано, като се има предвид неизтощимият сексуален апетит както на дриадите, така и на елфите...
  - Макгавърн, тролски задник такъв! - кресна съседката ми, като с тона и думите си незабавно развя ореола на магията, който вече бях започнал да обвивам върху нея, подтикван от мъжкото си его. - Колко века човек трябва да чака в смрадливата ти кръчма, за да получи халба ейл???
  Мда, ето още едно доказателство за това, че в кръвта ѝ има елфически примеси. Една истинска дриада не би си поръчала и посмъртно ейл. Вместо това по възможно най-префърцунения начин би си поискала вино или плодов сок. Така или иначе обаче момичето ми харесваше. Поне се отличаваше от лигавите нюйоркчанки, които бях свикнал да виждам всеки ден около мен. Хвала на Мрака, че поне в "Зелената котка" имах възможност да виждам от време на време подобни необработени перли.
  Рей очевидно реши, че няма смисъл да изпробва търпението на моята "необработена перла", и бързо плъзна по тезгяха към нея огромна запотена халба тъмен елфически ейл. Сприхавото съкровище я грабна толкова припряно, сякаш умираше от жажда някъде в дълбоката пустиня на Грелдор, и отпи толкова яка глътка, че хората около мен облещиха очи. Аз обаче се бях нагледал до припадък на гледки в стил "Крехко и невинно момиче пие на екс като алорнски докер" и затова не бях особено впечатлен. Когато красавицата най- накрая отлепи устните си от халбата и я остави пред себе си, вдигнах елегантно чашата си с водка, наклоних я леко към нея и вежливо промълвих:
  - Е, наздраве все пак.
  За учтивостта си бях награден с доста взривоопасен поглед. Предполагам, че ако не бяха отличителните ми знаци на Черен Маг, вероятно вместо "наздраве" щях да получа няколко инча елфическа стомана между ребрата си. Все пак благоразумието ѝ надделя. Тя се усмихна (малко пресилено наистина, но все пак усмивка...), вдигна наново халбата си и измърмори някакви формални наздравици.
  - Казвам се Тери. Неангажиран с нищо Черен Маг - продължих да нахалствам обаче аз. Странната смесица между дриада и елфийка дразнеше любопитството ми по някакъв странен начин.
  Още един диамантено твърд поглед, след което последва неохотно признание:
  - Раниел. Наемничка.
  Едва не се задавих с водката си. Това крехко на пръв поглед създание - наемничка?! При това с някакво си нищо и никакво кинжалче, та макар и елфическа изработка? Нещо не се връзваше...
  - Може и да не се преструваш, че ти е приятно да говориш с мен - посъветвах я кротко, като се надявах, че маневрата ми ще успее. - Ако не желаеш, само кажи и няма да ти досаждам повече.
  - Няма нищо. - Ледът в очите ѝ постепенно започваше да се топи. Мислено благодарих природата, която ме бе надарила с дар-слово и обаяние... макар че определено беше могла да поработи повечко върху външния ми вид.
  - Не съм те виждал често тук... - продължих да опипвам почвата аз.
  - Така си е, и ако зависеше от мен, нямаше да ме видиш изобщо. За съжаление обаче... - Тя не продължи изречението си, а вместо това надигна отново халбата си и отпи. На дъното оставаха не повече от един-два пръста бира.
  - Какво толкова не ти харесва на това място и каква е тогава причината да си тук?
  Тя се усмихна... този път определено по-естествено.
  - Това ми звучи едно към едно като "Какво прави хубаво момиче като теб на гадно място като това?"... Ти да не ме сваляш?
  Беше мой ред да се засмея.
  - Дъртак като мен? Майтапиш се.
  - Дано да е така. По принцип избягвам да ходя на кръчми именно заради това - не понасям, когато всички, които не ги мързи или не са достатъчно пияни, да ме свалят. Днес обаче ми се наложи - обърнах внимание на начина, по който подчерта "наложи" - да дойда до тук... да се крия, за да живея.
  Често казано, в първия миг си помислих дали случайно не съм попрекалил с алкохола - толкова абсурдно ми прозвуча това.
  - Май бирата нещо не ти понася - тактично предположих аз. Както и трябваше да се очаква, девойката веднага избухна:
  - Майната ти и на теб, и на всички останали малоумници като теб! Ако знаеш колко ми е писнало да се разправям с хора, които нямат достатъчно мозък да накарат дори дракон да лети накриво...
  След около десетина минути, когато дори изглеждащото безгранично красноречие на Раниел в областта на псувните започна да се поизчерпва и в изключително колоритните ѝ ругатни се появиха повторения, учтиво я прекъснах:
  - Знам, че това вероятно ще бъде огромно предизвикателство за острия ти като бръснач интелект, но все пак би ли обяснила на един малоумник с прости слова каква е тази смъртоносна заплаха, надвиснала над теб?
  Дриадата явно се бе уморила да псува, затова този път се задоволи само с един убийствен поглед. Само че, както вероятно сте чували, за един Черен Маг този вид погледи бе като топъл пролетен полъх по бузите на влюбена двойка.
  - Оказах се забъркана в неща, които са заплаха за всички светове... или поне така ми обясниха - отвърна след малко Раниел, когато се убеди, че опитите ѝ да ме изпепели с поглед са напразни.
  - И какви са тези неща, ако не е тайна?
  - Ами... - Девойката явно се поколеба дали си струва да споделя всичко това пред омразен представител на човешката раса. В края на краищата обаче реши да говори: - Целият проблем е в способностите ми...
  Плъзнах неволен поглед по стройната ѝ фигурка. Неприкритото ми възхищение за малко да я накара да избухне отново. Хвала на Мрака, обаче този път се задоволи само с едно убийствено изсъскване през зъби:
  - Не тези способности, глупако... макар че не се и съмнявам, че би имал желание да опознаеш точно тях!
  Спокойно, Тери, не се заблуждавай... това, което видя в очите ѝ, не беше намек, че би могло и да стане...
  - Тогава?
  - Става въпрос за способностите ми като магьосница. Както сигурно вече си усетил, Черни Маго, аз съм мелез - рожба на елфически принц и волна дриада. На нас ни е забранено да практикуваме магия... но преди седмица Съветът на Елианор успя да ме залови.
  - И какво толкова си се опитвала да правиш? Магия за любов на твоя грозновата приятелка, която не може сама да оплете като хората възлюбения си?
  - Де да беше нещо толкова безобидно... - въздъхна тя и за момент по изваяното ѝ лице пробяга мрачна сянка. - Опитах се да върна майка си от Вечния Мрак. Тя... тя умря преди десетина дни... всъщност беше убита... от стрелите на зелуански воини, решили да се поупражняват малко в стрелба по жива мишена.
  Усетих как нещо ме смъдна под лъжичката. Зелуанските стрели са доста гадно нещо - не само като изработка, но са и подплатени с някаква магия, която не принадлежеше на нито един от световете, известни в "Зелената котка". Не че го знаех от личен опит, но ми бяха разказвали доста: улучат ли те дори с една от Прокълнатите Стрели, както ги наричаха, ще се молиш на всички богове до теб да се окаже някой приятел, който да ти отреже главата и по този начин да те избави от мъките.
  - За щастие успях да вдигна тялото ѝ, преди Маговете на Зелуан да се доберат до него и да превърнат майка ми в нещо ужасно, неподдаващо се на описание, нито живо, нито мъртво... нещо, което щеше да има толкова общо с майка ми, колкото оглозганият череп има общо с човека, комуто някога е принадлежал... Занесох я у дома - в Синтхар, най-могъщото графство в цял Елианор, където дори зелуанските псета не смеят да стъпят. Нито за миг не можех да знам, че не трябва да се страхувам от тях, а от сънародниците си. Въобще бях забравила, че ми е забранено да практикувам магия, по-силна от елементарните вещерски залъгалки. Не бях в състояние да мисля.... единственото нещо, което исках, е да върна майка си. И бях на косъм, по дяволите! Оставаше не повече от минута до последния ритуал... и тогава в дома ми нахлуха друидите на Елианор, които бяха успели да засекат магията ми. И тогава... - гласът ѝ секна за секунда - вместо да застана с гордо вдигната глава и да посрещна смъртта редом с безжизненото тяло на майка си... аз позорно избягах. Сега мога единствено да чакам и да се надявам, че друидите най-сетне ще се доберат до мен и ще проявят милост... Това обаче ще стане само ако прекъснатата ми в последния момент магия не е предизвикала нещо ужасно.
  Това ме заинтригува. Без да иска, девойчето се бе забъркало именно в любимата ми област - некромантията. Това беше, така да се каже, следдипломната ми квалификация.
  - И каква точно магия си използвала, колежке? - Постарах се да вложа във въпроса си повечко сарказъм, за да я изкарам поне малко то мрачното блато на депресията. Почти бях уверен, че ще каже или Аархен, или Вал Ториан - най-често използваните от млади и неопитни некроманти магии.
  - Ритуала Ортхаан.
  Задавих се с глътката водка, която отпивах в момента.
  - В името на Мрака, Раниел! Откъде си научила това?!
  - Четох за него в един от забранените манускрипти в Елианорската библиотека - сведе поглед тя. - Въобще не съм предполагала, че ще ми потрябва някога... както не можех и да знам, че прочетеното ще се вреже толкова надълбоко в паметта ми...
  Очите ми се разшириха още повече.
  - Велики Азраел, искаш да кажеш, че в Елианор има запазено копие от "Некрономикон" на Абдул ал-Хазред? Ортхаан е описан единствено там!
  - Да, май така се казваше.
  Почувствах как косата ми настръхва от някаква странна смесица от възбуда и ужас. Възбуда, понеже нямаше Черен Маг, който да не знае, че всички 666 преписа на "Некрономикон" са унищожени по заповед на Конвента на Световете още преди стотина години. И ако наистина в Елианор има запазен оцелял екземпляр, това означаваше, че в най-скоро време щеше да ми се отвори път натам. Просто трябваше да го проуча по-обстойно... или направо да го открадна, понеже това беше огромно изкушение за един Черен Маг. А ужасът идваше от факта, че Ортхаан беше един от най-опасните ритуали за призоваване душите на мъртъвци обратно от Другия Свят. Дори опитните ми колеги, както и аз самият, щяхме доста да се позамислим, преди да пристъпим към изпълнението му, понеже секунда невнимание можеше да доведе до последствия, които щяха да са повече от ужасни. Мда, оставаше ми само да се надявам, че девойката не е оплескала някои ред от ритуала...
  Внезапно вратата на "Зелената котка" се отвори с трясък и в кръчмата нахлуха седем мъже, наметнати със зелени плащове. Косите им, които се показваха изпод ниско нахлупените качулки, бяха бели като сняг, а очите им грееха с тъмновиолетов оттенък. Друидите на Елианор... освен това и в пълен комплект - всичките седем, сякаш гонеха някой свръхмогъщ магьосник... Хм. Не се знаеше дали ще успея да им противостоя, ако се стигнеше до схватка, макар магическите ми възможности да бяха доста над средните...
  Седемте чифта виолетови очи бавно обиколиха кръчмата и се спряха върху моята нова позната. Мен като че ли не ме забелязваха изобщо. Това беше добре, понеже винаги съм обичал да използвам ефекта на изненадата на моя страна. Прикрих с ръка сребърния си пръстен и се опитах да изглеждам по-незабележим.
  - Раниел, дъще на Елианор! - проговори най-високият от друидите, който най-вероятно им беше предводител. На пръв поглед изобщо не беше повишил глас, но съм сигурен, че всички в "Зелената котка" го чуха повече от отчетливо, понеже разговорите спряха като прерязани с нож.
  - Да, лор-Калед! - изправи се на крака дриадата. Въпреки че се опитваше да изглежда смела, усещах, че под маската на безстрашието си тя всъщност трепери от ужас. Разбирах я: сред Черните Магове се носеха хиляди слухове за елианорските друиди и за това, което са способни да направят с тялото и душата на човек, дриада, елф или на когото и да било.
  - Раниел, ти си обвинена в използване на Забранена Магия и съгласно член 74 от Кодекса на Световете си призната за виновна. Ела с нас доброволно и Конвентът ще приеме това за смекчаващи вината обстоятелства.
  Почувствах как ми олеква. Друидът спомена член 74, което беше значително по-добре от, да кажем, член 81 или 83. Това означаваше, че пишман-некромантката не беше успяла да направи кой знае какви по-сериозни поразии. Добре. Значи можеше да се намеся, без да се притеснявам, че може да ми лепнат член 84 - "подпомагане и/или укриване на особено опасен нарушител" (по чл. 81 или 83)... Насилих се обаче да поизчакам още малко.
  Раниел си пое рязко въздух през стиснатите си до болка зъби. Погледнах към нея. Беше пребледняла, зениците на прекрасните ѝ очи се бяха свили като главичка на карфица, а гърдите ѝ се надигаха бурно от тежкото ѝ дишане. Преглътнах. Един Черен Маг по принцип не би трябвало да има проблем с подтискането на плътските си желания, но какво изкушение беше това девойче... !
  Бутнах назад стола и се изправих, понеже ми писна да се спотайвам. Седемте извърнаха поглед към мен и очите им се разшириха, когато видяха черния плащ и пръстена с пентаграмата. Добре. Никога нямам абсолютно нищо против, когато репутацията ми върви преди мен. Така доста често се спестяват някои досадни главоболия.
  - Тери Сторн... - бавно процеди през зъби предводителят на друидите, когото Раниел бе нарекла лор-Калед. - Трябваше да се досетим, че е доста възможно да те открием в дупка като тази. Според легендите имаш невероятния талант да се появяваш именно в смрадливи и безбожни дупки.
  - Радвам се, че си запознат така добре с моята скромна личност - безгрижно отвърнах аз, наложил върху лицето си възможно най- нахалната усмивка, която успях да извадя от арсенала с наглостите. -
  Щом си толкова осведомен, значи знаеш, че вероятността да те оставя да си тръгнеш оттук с тази невинна девойка е толкова голяма, колкото и тази да видиш трол да танцува танго на дневна светлина.
  - Тя не е невинна! - кресна друидът.
  - Да бе! Единствената ѝ вина е, че се е опитала да съживи надупчената си от зелуански изверги майка, вместо да се обърне към специалист от моята класа. А ако вие, пишман-праведници такива, бяхте се съгласили навремето да помогнете в издигането на магическа стена около Зелуан, навярно въобще нямаше да се стигне дотам...
  - Нека не намесваме политиката в иначе твърде приятната ни беседа - ненадейно се обади един от друидите. Единствен той от седмината държеше в ръката си жезъл от тисово дърво. Навярно това бе Координаторът на малкия им отряд - тоест, този, който поемаше жизнената енергия от всичко наоколо и я разпределяше сред останалите друиди, които вече я използваха по предназначение. - Цялата работа е повече от елементарна: момичето ни трябва, Сторн! И ти по-добре не се намесвай в нещо, където определено не си желан. Ти не си страна по този случай... освен ако не си успял вече да включиш тази полуелфическа, полудриадска измет към богатия списък на сексуалните си завоевания.
  Хм... Явно този знаеше и другата част от легендата за мен. Усетих любопитния поглед на Раниел зад гърба си. Е, винаги е така: първо работата, а после удоволствията...
  - Нека се разберем така: вие се разкарвате оттук, без дори да си помисляте да се заяждате с момичето, а аз обещавам да не разказвам на никого как седем здравеняци са тичали, въоръжени до зъби с магия, по дирите на едно крехко създание, което човек може да пречупи с дъха си.
  Почувствах как дриадата се размърда и смръщих вежди, за да пресека опита ѝ да се намеси в разговора. Едва ли точно сега бе моментът за ласкаене на наранени самолюбия.
  - Тя е носителка на Древните Умения, глупако! - изсъска лор- Калед.
  - Хайде бе! Веднъж е прочела случайно "Некрономикон" и вие веднага я набеждавате за Трети Апокалипсис! Не ме карайте да се смея!
  С периферното си зрение забелязах как петимата друиди се отдалечават леко един от друг, а Координаторът им стисва с две ръце жезъла си. Явно се готвеха да атакуват в скоро време. С небрежен жест свих юмрука на дясната си ръка и го вдигнах над главата си. Аметистовата пентаграма пламна с леденостуден огън.
  - Ще си премерим ли силите? - поинтересувах се аз, като с удоволствие забелязах как и седмината замръзнаха по местата си.
  - Тери, моля те, не ми потрошавай инвентара отново... - обади се иззад бар-плота Рей Макгавърн. Напълно разбирах притесненията му: предишния път, когато се бях сбил в "Зелената котка", му се бе наложило да подменя всички чаши. След този бой репутацията ми сред постоянните клиенти значително бе нараснала, а роднините на самозваните магьосници, които ме бяха предизвикали, дълго ме преследваха с искове за кръвнина...
  - Това едва ли ще е необходимо - обади се предводителят на друидите. - Избери свят, Черни Маго, и двамата с теб ще си премерим силите. Очи в очи.
  - Без странична помощ? - учудих се аз. Почвах да надушвам нещо гнило.
  - Без странична помощ, без артефакти, без Забранени Заклинания. Само ти и аз.
  В очите му припламна налудничав огън. Това ме накара да се поуспокоя. В крайна сметка наистина всички друиди са откачени на тема "лично превъзходство над другите". Капани едва ли щеше да има.
  - Добре-е-е... - бавно провлачих аз. - Няма проблем. Аз печеля - оставяте момичето на мира. Ти печелиш - правиш с нея каквото поискаш.
  Раниел пребледня.
  - Спокойно, момичето ми - измърморих само с устни. - Аз съм професионалист.
  Чувствах се превъзходно - като осмокласник, който ще се бие пред очите на готината мацка от съседния клас. Глупаво беше, но наистина ми се искаше да се покажа в най-добра светлина.
  - Съгласен. Назови свят - кимна лор-Калед.
  - Арлиндриен, Гората на Въздишките. Без мръсни номера, без убийства, всичко да е по правилата.
  - Естествено, черни Маго. Ние сме хора на честта.
  Протегнах се престорено лениво, бръкнах в джоба си и пляснах една банкнота пред Рей Макгавърн.
  - Ето ти за водката. Донеси ми и още една за след като се върна. Ще гледам да не се бавя много. - Ухилих се възможно най- мръснишки, а очите ми за секунда пламнаха в червено. Евтин номер - преподават го още на начинаещите, но пък какъв ефект има... Друидите като че ли се стъписаха. Та в крайна сметка това бе и целта ми.
  - Хайде да се размърдаме, че ми се пие - измърморих аз и побутнах Раниел пред мен. С цялото си тяло усещах погледите на всички посетители в кръчмата. Рей вече пълнеше втората ми чаша с водка. Все пак добре ме познаваше...
  Друидите се изнизаха един по един през масивната врата. Двамата с Раниел ги последвахме. Още преди да прекрача прага, извиках в съзнанието си образа на Арлиндриен и се слях с него. Както и очаквах, пренесохме се без никакви проблеми.
  Гората на Въздишките шептеше и стенеше. Десетките и стотице дървета, всяко от които бе по-старо от света и същевременно по- младо от току-що родена пеперуда, полюшваха зелено-кафявите си снаги във всички посоки, сякаш танцуваха валс с невидим за обикновеното око партньор в балната зала на някакъв гигантски дворец. Освен тихото шумолене на листата и шепнещото тайнство около нас в гората не се чуваше никакъв звук. Вдишах с пълно гърло.
  Едва не се закашлях - толкова бях отвикнал от девствения и чист въздух и се бях сраснал с отровните миазми на големия град...
  Междувременно друидите бяха успели да се подредят в полукръг, в центъра на който стоеше водачът им. Побутнах девойката назад, намигнах ѝ и прошепнах:
  - Свободна ли си тази вечер?
  Дебелашка шега, но свърши чудесна работа. Поне спря да трепери и бузите ѝ полека-лека възвърнаха цвета си. Ухилих се. Тя ми намигна и само с устни ми подхвърли: "Късмет!".
  Пристъпих напред.
  - Да започваме.
  Друидът вдигна и двете си ръце нагоре - така, че дланите им да сочат една към друга. Координаторът заби жезъла си в земята и го стисна здраво, готов да прелее силата и енергията на останалите петима и на всичко наоколо на своя събрат. Аз по принцип съм любител на театралните жестове, но този път реших да мина без излишна показност. Затова само прошепнах формулата за активация на пентаграмата, вградена в пръстена ми. Тя тутакси отвърна с ледено припламване. По околните дървета и по лицето ми затанцува виолетов пламък.
  Изведнъж, без никакво предупреждение, към мен се стрелна поток от изумруденозелена мощ. Успях да остана незасегнат, естествено - нали в крайна сметка Мракът поглъща всичко... е, почти де. Въпреки това обаче ме изненада яростта, с която друидът нанесе удара си. Това бе нещо ново: обикновено друидите не се поддаваха толкова лесно на емоциите си и се биеха хладнокръвно. Този лор- Калед обаче явно бе твърдо решен да ме надвие на всяка цена. Не знаех каква е причината, но така или иначе бях сигурен, че ще успея да се справя с него. Друидите бяха толкова лесно предсказуеми...
  Така и стана. След първоначалното си недоглеждане противникът ми успя да изтъни и фокусира по-прецизно лъча на силата си, опитвайки се да прониже с него защитната преграда виолетов огън, която бях издигнал пред себе си. Докато се мъчеше да намери пролуката, присвих леко пръстите на дясната си ръка. Два потока Мрак обхванаха насоченото към мен копие от изумруден пламък и бавно, но сигурно започнаха да го огъват към друида. По челото на лор-Калед избиха едри капки пот. С едно последно отчаяно усилие на волята той се опита да противостои и отвърне на Силата ми, но не успя. От очите му бликнаха кървави сълзи, той изкрещя и рухна безпомощен на земята.
  - Смятам, че това е достатъчно, сине на Елианор - ухилих се аз. Пентаграмата върху пръстена ми все още не угасваше - просто застраховка в случай, че на останалите шестима им хрумнеше да играят нечестно.
  - Така е, Сторн - изхриптя лор-Калед, който отчаяно се опитваше да се изправи, но явно коленете не го слушаха. - Взимай си вещицата и изчезвай по-надалеч.
  Омразата, която блестеше в погледа му, не можеше да бъде описана с обикновени човешки думи - тук трябваше елфическо красноречие. Усмивката ми стана още по-лъчезарна.
  - Благодаря за позволението, друже.
  Обърнах се, за да видя дали Раниел се радва на простичкия факт, че е отървала кожата... и не я видях. Явно се бе върнала в кръчмата още щом друидът се предаде. И толкова. Нямаше благодарствени сълзи, целувки, прегръдки, шепнене "Ти си моят герой!" и други такива. Жени...
  Пренесох се обратно в "Зелената котка". Раниел я нямаше и там. Тръшнах се кисел на стола си и отпих от водката си. Когато оставих чашата си, Рей Макгавърн ми подаде малко късче пергамент с размерите на пощенска марка. Върху него с изящен елфически почерк бе написана само една дума: "Благодаря". И древната руна "Р"... като Раниел.
  Усмихнах се и отпих отново. Животът понякога беше толкова забавен... Сега обаче нямаше смисъл да мисля за жени и прочие дребни житейски удоволствия. Имах работа за вършене: трябваше да реша кога ще си разходя прелестите до Елианор, понеже наличието на непокътнат препис "Некрономикон" гъделичкаше любопитството ми по-силно, отколкото плътското ми желание да опозная смесицата между елфическа и дриадска кръв в хоризонтално положение... А и в края на краищата всяко нещо с времето си, нали така?
  
  Любовта е мъртва
  (от цикъла "Кръчма "Зелената котка")
  
  Вековната гора плачеше. Сеана, кралица на елфите въпреки сравнително крехката си по стандартите на Вечния народ възраст (391 години), чувстваше това толкова ясно, че почти усети как и в нейните очи напират сълзи.
  Не знаеше откъде ѝ хрумна това, нито пък можеше да обясни причината за внезапната тъга, която я беше обзела. Тя просто седеше в центъра на Арлиндриен - Гората на въздишките на Древния език, вдишваше с пълни гърди нежния като капка роса въздух и се бореше с всички сили със сълзите, които напираха безмилостно към очите ѝ. Нямаше да плаче. Не и днес. Някой друг път - може би следващата седмица, или месец, или година... Тя въздъхна и приседна направо върху тревата, погали бурно разцъфтелите теменужки - яркосини като очите ѝ - и за пореден път прокле мига, в който на главата ѝ бе поставена короната на Вечния народ.
  Подобна меланхолия не беше нещо необичайно за елфите и тя го знаеше прекрасно. Проклятието на неестествено дългия живот бе неестествено дългата скука. Отдавна преситените от всички земни щастия Първородени дотолкова бяха отегчени от битието си, което не им предлагаше нищо ново, нищо изненадващо, нищо свежо, че нерядко изпадаха във всепоглъщаща... а понякога и самоубийствена депресия.
  Вероятно подобни мисли бяха тревожили и последния от елфическите владетели-мъже, крал Елеантар, който бе сложил началото на отбелязвания всяка година от над две хилядолетия насам празник, или в превод от древния език "Любовта е мъртва". Вероятно и той - също както Сеана сега - бе почувствал как обречените да бъдат винаги харесвани елфи и елфийки всъщност са едни от най-самотните същества в света. Вероятно и той болезнено бе осъзнал, че предизвикващата люта завист у хората съвършена до полуда красота на Вечния народ не може да им купи или подари нещо различно от мисли за секс, похот и лъст. Нещо различно от сляпо подсъзнателно привличане. Нещо като любов например.
  Утре Аран"нилувар"енн щеше да се проведе за пореден път. Всички от Вечния народ щяха да сменят белите си одежди с черни, да втъкнат в косите си по една черна роза и да се съберат в Гората на въздишките. На Аран"нилувар"енн по традиция винаги се раждаха най-съвършените песни на елфите - песни, които караха дори и хора, които не разбираха нито елфически, нито Древния език, да се просълзяват. Тъжен празник бе въвел Елеантар. Празник, символизиращ цялата безсмисленост на живота на Първородените.
  Нечии тихи стъпки накараха Сеана да се обърне. За малко не ахна, понеже тук, в Арлиндриен, в навечерието на Аран"нилувар"енн, последният, когото очакваше да види, бе човек. И то не кой да е човек, а Тери Сторн - Вечният човек, приятелят на всички раси и народи, магът, който бе на над 7000 години и още преди пет хилядолетия бе обявен за най-великият магьосник, раждан някога из Световете. Той често идваше в Гората на въздишките; понякога между две негови посещения минаваха пет, понякога десет, а понякога и двадесет години, но никога не се бе появявал тук в навечерието на Празника на мъртвата любов.
  - Ваше величество... - усмихна се той, когато видя, че тя го е забелязала.
  - Стига, Тери. Знаеш, че мразя тези официалности.
  - Навиците трудно се променят, Сеана. Казвах "Ваше величество" и на майка ти, и на баба ти, и на всички елфически крале и кралици, които ти сигурно познаваш едва-едва от историческите ръкописи. Така че не ме упреквай. - Продължаваше да се усмихва. Кафяво- зелените му очи сякаш грееха. Тя се изправи и го прегърна.
  - Тери... Къде се губиш толкова време?
  - Имах работа в моя свят, която ме задържа известно време ангажиран. Пък и... подочух, че си била доста заета, за да обръщаш внимание на един обикновен приятел, затова реших да не ти преча.
  - Не говори така. - По лицето ѝ премина сянка.
  - Защо? Нали беше щастлива?
  - Бях. Но за кратко... и същевременно за цяла вечност. Сега не съм. Аран"нилувар"енн, Тери. Любовта е мъртва.
  Усмивката му помръкна.
  - Така значи... - Той приглади косата си, която все още бе гарвановочерна независимо от седемте хиляди години, които тежаха на плещите му.
  - Нека не говорим за това - прекъсна го тя. Кажи ти как си? Как вървят делата ти?
  - Всъщност, точно за това съм дошъл, Сеана. Дойдох да си вземем сбогом.
  - Моля?! - Тя не можеше да повярва на ушите си. Целият ѝ живот бе преминал в близост до този човек. Бе израснала на коленете му и го приемаше за нещо средно между баща, брат и много добър приятел. Не можеше просто така изведнъж да изчезне!...
  - Да, Сеана. Конвентът на Световете ми забрани да напускам родния си свят в продължение на 5000 години. Докато изтече наказанието ми... - Той не се доизказа, но елфийката потръпна. Много добре го беше разбрала - дотогава тя щеше да е Напуснала Арлиндриен.
  - Но защо... ? Доколкото си спомням, Конвентът досега само веднъж е издавал подобна заповед...
  - Да. Само веднъж. И пак за човек - тогава бяха заточили в моя свят Абдул ал Хазред и бяха изгорили всички 666 преписа на "Некрономикон" - книгата му за сатанизъм, некромантия и Забранена Магия. Един обаче екземпляр беше останал в Елианор. Аз го откраднах и затова Конвентът ми забрани да напускам света си.
  - Но това значи... значи, че няма да мога да те виждам повече! - Тя мислено прокле неспособността на елфическата магия да се справи с пътуването между световете.
  - Така е. Повярвай ми, за мен това ще е много по-болезнено, отколкото за тебе. Понеже... - той се запъна, - понеже те обичам, Сеана. Дойдох не само да се сбогуваме, а и да ти го призная като за последно.
  Тя замръзна на място. Не можеше да повярва, че току-що е чула това.
  - Шегуваш се!!!
  - Никога не се шегувам с такива неща, Сеана. Не съм ти го казвал досега, понеже предполагах, че ще ми се изсмееш в лицето. Сега обаче вече няма какво да губя.
  - Но аз... аз съм още дете...
  - На години - да, може би. Но лично аз никога не съм виждал в теб само възрастта или външността ти. В края на краищата аз съм магьосник и съм способен да проникна далеч зад онзи външен параван, който се оказва непреодолима преграда за останалите. Наблюдавах те дълго време. Живеех с твоите проблеми, с твоите детински наивни влюбвания и твоите детински разочарования, без да смея да ти предложа нещо истинско в замяна. Прегръщах те като дете и в същото време копнеех да те прегърна като жена. През всичките тези години исках да ти кажа, че макар името ти на Древния език да значи "луна", това изобщо не трябва да те кара да изживееш целия си живот като безмълвен сателит на някого и да светиш с отразената му светлина. Но... всичко това вече няма абсолютно никакъв смисъл. Сбогом, Сеана.
  Той я прегърна още веднъж, стисна я силно и след това решително я отстрани от себе си. Без да се обръща, той закрачи напред. Вече бе почти на път да се изгуби между вековните дървета на Арлиндриен, когато тя извика след него:
  - Аран"нилувар"енн, Тери!!! Любовта е мъртва! Аз не вярвам в нея! Не вярвам!!!
  Той се спря и се обърна. Стори ѝ се, че в очите му проблясват сълзи, но не беше съвсем сигурна: в края на краищата как би могъл Вечният човек да плаче?!
  - Любовта не е мъртва, Сеана. Но нашите недообмислени решения могат да я карат да умира бавно и болезнено всеки ден, всеки час, всяка секунда. И, повярвай ми, това е хиляди пъти по- мъчително от бързата смърт, каквато мислиш, че я е споходила. Но тя е жива, Сеана. Независимо от това, че хора като теб я убиват всяка нощ.
  И той бавно се разтвори сред стволовете на шепнещите дървета. Тя остана на мястото си, неспособна да говори, да се движи, дори да мисли. Гората на въздишките стенеше около нея, плачеше, вдълнуваше се, гърчеше се в безмилостна агония като в предсмъртен трепет. Сеана покри ръцето си с лице и бавно се сви на кълбо. Така я намериха първите, пристигнали да празнуват Аран"нилувар"енн.
  
  Ловецът на спомени
  (От цикъла "Кръчма "Зелената котка")
  
  Магьосникът се появи изневиделица и я стресна, въпреки че очакваше появата му. До един момент в разхвърляната ѝ стая нямаше никой, а след миг вече помещението се изпълни със сухия шум от веещото се на плащите му наметало, което се носеше като че ли самостоятелно от собственика си и живееше свой живот.
  - Ти ли си Мишел? - попита магът. Чашите в бюфета потрепериха от плътния му глас, който сякаш бе побрал мъдростта на викове и хилядолетия.
  - Да... - промълви жената. Вече не беше сигурна дали наистина се нуждае от услугите му. Този човек я плашеше. Очите му... всъщност това беше най-странното и най-плашещото в него - те не спираха да играят нито за миг, постоянно променяха цвета си от тъмносин на зелен, после кафяв, после стоманеносив, след това някаква багра, за която човешкият език още не бе измислил думи... А вътре в зениците му сякаш се спотайваше нещо - нещо, което само чакаше удобния момент, за да излезе на бял свят и да започне да вилнее. Мишел преглътна.
  - Защо млада жена като теб ще има нужда от Ловец на спомени? - проговори след доста проточила се пауза магьосникът.
  - Н-н-н... не мисля, че има смисъл да обсъждам това с вас - изрепчи се Мишел... може би за да прикрие колко е уплашена в действителност.
  - Напротив, мила. За да уловиш един спомен и за да го унищожиш, първо трябва едва ли не да поживееш с него, да дишаш с неговия ритъм, да допреш ухо до сърцето му, за да опознаеш пулса му... даже да му се обясниш в любов, за да приспиш бдителността му... и когато това стане - да му прережеш гърлото!!!
  Магът удари с юмрук по масата. Пепелникът (както и сърцето на Мишел) подскочи от прорязалия вечерната тишина звук.
  - Не се плаши от мен - продължи монолога си магьосникът. - Не аз съм твоят враг - това трябва да е първата и единствената мисъл в главата ти в този момент. Врагът - това са спомените ти. Този враг бавно, но сигурно изяжда сърцето и мозъка ти като трупен червей, хранещ се с мъртва плът. Най-страшното е, че не можеш да го видиш, за да го размажеш с чехъл като нахална хлебарка, която е станала толкова нагла, че идва при теб и вдига скандал защо хладилникът е празен. Това е врагът... а аз съм този, който мога да го унищожа. Аз съм единственият останал Ловец на спомени във всички светове... и в момента съм единственият ти приятел и съдружник - запомни това, ако обичаш, и престани да трепериш като подгонена от псета лисица. Впрочем, забравих да ти се представя - казвам се Тери Сторн.
  Мишел учудено вдигна очи, като за момент забрави дори страха си.
  Тери Сторн!? Легендарният магьосник, който, както гласяха слуховете, навремето за малко да унищожи един от световете, в които бил, заради...
  -Даже не си го и помисляй!!! - изгърмя гласът на мага. В очите му гореше ален пожар. Беше страшен.
  - Толкова нескопосано мислиш, че сякаш го каза на глас... - продължи той с малко по-спокоен тон. - Не се притеснявай - нямам намерение да чета мислите ти. Просто наистина сякаш го чух с ушите си... никак не можеш да контролираш мозъка си, жено... ъ-ъ-ъ, извинявай - Мишел. Що се отнася до онези проклети слухове... ами- и-и, нека кажем, че бяха доста преувеличени... и пуснати от един пишман-трубадур, който през целия си живот не виждаше друго, освен това, което го интересува лично... и което му изнася. Така, стига за това, ако обичаш. Да се съсредоточим върху твоя проблем. Говори!
  Независимо от страха, сковал цялото ѝ тяло, Мишел някак си намери останала неизвестно откъде силица, за да задвижи с труд гласните си струни:
  - Преследва ме спомен за бившия ми съпруг. Бях толкова влюбена в него... или тогава поне си мислех, че съм влюбена... че ми липсва страшно... по-лошо е и от кошмар, понеже знаеш, че кошмарът рано или късно ще свърши и ти ще се събудиш... а от това събуждане няма... и няма край... постоянно мисля за него... помня го как загина при един дуел... би се за мен... и противникът му го прониза...
  - Продължавай, Мишел - кимна магът. Сега очите му бяха черни... и дълбоки... като бездна, в която просто потъваш, без да се съпротивляваш, понеже знаеш, че спасение няма... Мишел усети как се унася в подобие на транс.
  - Обичаше ли го наистина? - изведнъж отсече магьосникът.
  - Не... липсва ми, понеже бях свикнала с него... с вечните му обиди... със собственическото му чувство... с пародията му на любов... - Думите се лееха от устата ѝ противно на желанието ѝ.
  Изведнъж в ъгъла на стаята започна да се материализира някаква сянка.
  - Не спирай да говориш!!! - прогърмя гласът на мага. - Какво си спомняш за него?
  - Помня... помня... помня как се запознахме... аз бях малка и исках да избягам от родителите си, а той беше истински воин... нищо, че неговите другари по оръжие не го обичаха... че го наричаха Мухльото... мисля, че тогава се влюбих за пръв път... просто тогава още не знаех, че жената никога не обича... а само привиква повече или по-малко с даден човек... не знаех, че не мога да обичам... а той го знаеше...
  Сянката се приближаваше заплашително. По-късно, когато Мишел си припомняше случката с най-малките подробности, въпреки усилията ѝ не можеше да се сети за мига, когато магьосникът атакува. Той се изправи като светкавица, отметна наметалото си и протегна ръце напред. Сянката се дръпна уплашено, но вече бе късно. В стаята сякаш влетя вихър. Дългата коса на мага се вееше като конска грива по време на бесен галоп, жилите по ръцете му бяха изпънати в неистово напрежение, по високото му чело се стичаха едри като сълзи капки пот, а очите му... този път бяха тъмновиолетови и в тях бушуваха хилядолетни бури.
  Всичко свърши също толкова неочаквано, както и започна. За миг сянката проблясна с кървавочервен пламък, след което изчезна с миниексплозия. Чашите в бюфета нададоха последен кристален писък, преди да избухнат като неспособно да задържа огромната си любов сърце. Магьосникът се строполи на стола. Изглеждаше грохнал. За пръв път, откакто той бе прекрачил прага ѝ (ако въобще при магьосници може да се говори за такива тривиални неща като "прекрачване на праг"...), Мишел усети всяка една от (според слуховете) над седемте хиляди години, които тежаха на раменете му.
  Това продължи не повече от миг. След това Тери Сторн, Вечният Човек, Ловецът на спомени, надигна глава и очите му проблеснаха със същия онзи присмехулен пламък, който Мишел бе забелязала още при запознанството им.
  - Това е, девойко. Споменът е вече минало. Не мисля, че повече ще те притеснява... понеже в някои случаи спомените са твърде издръжливи... но това се отнася само за добрите спомени... Лошите, какъвто бе и твоят случай, много лесно се поддават на унищожение... само че трябва да знаеш какво трябва да правиш и най-важното - да ИСКАШ да го направиш.
  - Благодаря ти... - Устните ѝ бяха пресъхнали, в гърлото ѝ сякаш някой бе сипал поне половин тон пясък, но тя някак си успя да произнесе тези две думи с толкова топлина, че чак магът се смути. - Мога ли да ти се отблагодаря по някакъв начин...? - Искрено се надяваше той да не поиска секс от нея, както (или поне така ѝ се струваше, въпреки че понякога си мислеше дали не е прекалено самоуверена в себе си) искаха девет десети от мъжете около нея.
  Явно пак бе мислила "прекалено високо", така да се каже, понеже магьосникът се усмихна. Беше толкова странно да видиш човешки жест и човешка топлина у някой, който преди броени мигове ти се е струвал свръхестествено същество, че Мишел се засмя на свой ред.
  - Успокой се, Мишел... Не поглеждам жени от близо пет хиляди години - каза той след кратко мълчание.
  Тя отвори широко очи, готова да зададе логично следващия въпрос, но той отново я изпревари:
  - Не, не съм нито обратен, нито ми тежат годинките. Има... има някои неща, които ме тревожат... притесняват ме насън и наяве... но не мисля да ти пълня главата с глупости. Не ти трябва да знаеш. Важното, комичното - и трагичното, поне от моя гледна точка - в случая е, че АЗ, Ловецът на спомени, не мога да помогна на самия себе си.
  По дяволите! Трябваше някак си да скрие мислите си от него! Ето пак - точно си помисли колко странно е, че явно дори и маговете имат чувства, когато той заговори:
  - Да, Мишел... все пак и ние някога сме били хора. Магьосникът... това е странно същество. Той е започнал живота си като обикновен човек... дишал е като всички, спял е, сънувал е... обичал е понякога... и точно загубата на тази любов го е тласнала към света на магията. Понеже - ти не знаеш, понеже никога не си обичала, и никога няма и да обичаш - след загубата на любов у теб се появява огромна дупка, празно пространство, което не може да бъде запълнено с нищо, което заплашва да те погълне изцяло и да те превърне в част от Нищото... Ето затова хората стават магьосници - те просто търсят в магията начин да се отърват от празнотата, да избягат в друг свят или в други светове... да обикалят по различни земи, да унищожават дракони, да спасяват принцеси, да шият разпокъсаните дрипи на Пространството и Времето, когато това се налага... с две думи, да се занимават с нещо, за да отвличат мозъка си, за да не експлодира от болка. В някои случаи обаче тъжното е, че не винаги се успява...
  Той вдигна ръце, събра дланите си, след това ги раздалечи на около половин метър. Между тях се появи сияещият образ на млада жена.
  - Това е моят спомен, Мишел. Това е моята болка, моето страдание вече и аз не знам колко хилядолетия, моята вина и моята непростима грешка. За жалост обаче, както вече ти казах, аз съм единственият Ловец на спомени. На нито един свят от всички, на които съм бил, не съм срещал колега, събрат по жезъл, който да може да ми помогне. Може би ти ще имаш по-голям късмет от мен... някой ден, както вървиш по улицата, ще се сблъскаш очи в очи с някой като мен... Затова именно аз обикалям реалностите като скитник, помагам на всички, които имат нужда да се избавят от някакъв спомен... а в замяна ги моля винаги за едно и също нещо. Не за пари, за дрехи или храна - един магьосник няма нужда от подобни неща. Не-аз ги моля за услуга, както ще помоля и теб днес: ако някой ден - след седмица, година или десет - срещнеш друг Ловец на спомени, спомени му за мен и кажи, че имам огромна нужда от помощ. Той ще ме намери, няма начин - един Ловец на спомени винаги усеща къде, на кой свят и в кой град, някой се нуждае от него. А и все пак репутацията върви преди мен - той се усмихна горчиво - и всички знаят къде да открият Тери Сторн: в кръчма "Зелената котка", разбира се...
  Мишел така и не разбра кога старият магьосник си бе тръгнал. Отиде си така, както се и появи: в един миг бе тук, а в следващия вече го нямаше. Само пламъчето на свещта леко се полюшваше насам- натам от полъха, предизвикан от косата му, завихрила се при обръщането му към вратата.
  Тя щеше да го забрави, разбира се. Всички забравят магьосниците, когато вече нямат полза от тях. Когато услугата е свършена, заклинанието - отзвучало, отгласът от магията затихва, а животът със скърцане се връща в ръждясалите си скучни рамки, никой вече не си спомня за магьосниците. Хората заживяват жалкото си съществуване, радвайки се на дребнави нещица - нова дреха, нов любовник, нова работа... - а споменът за маговете изчезва из дълбините на плиткото им съзнание.
  Едно обаче е интересно: някъде там, в тъмните кътчета на душата, винаги се крие едно палаво пламъче, запалено от очите на магьосника. То тлее непрекъснато и не може да бъде изгасено нито от сребролюбието на скъперника, нито от хиперсексуалността на жената, нито от дребнавостта на еснафа. Когато магът умре, пламъчето изгасва... и тогава хората спират работа, отблъсват любовника, престават да броят жълтиците си, вдигат очи към небето и с поне минутка мълчание се сбогуват с човека, който някога им е помогнал, а в замяна на това е бил забравен на секундата. Щом пламъчето се стопи и топлината му спре да сгрява душата на човека, той се връща към обичайните си занимания.
  Но докато магът е жив, това пламъче гори. Гори, колкото да ти напомня към кого можеш да се обърнеш, когато положението изглежда безднадеждно; да ти напомня, че на света/световете съществуват и те - асенизаторите на човешката душа, които единствени са способни да разринат Авгиевите обори на съзнанието; да поддържа вярата ти в магията - нещо нематериално, но много по- чисто и искрено от измамния човешки свят...
  Както и да ти напомня, че ако някой ден срещнете Ловец на спомени, НЕПРЕМЕННО трябва да го упътиш към кръчма "Зелената котка". Тя се открива много лесно... е, ако си маг, разбира се. Вътре в кръчмата винаги може да намериш подслон, ако си бездомен, съвет, ако се колебаеш, и помощ, ако си отчаян. Там винаги те чака старият Рей Макгавърн с яркозелената си писана, която дори през лятото не слиза от камината.
  Там винаги е и Тери Сторн. Вечният Човек. Ловецът на спомени.
  След като е помогнал на толкова много хора, сега той се нуждае от помощ.
  Затова не забравяй - ако някой ден срещнеш друг Ловец на спомени, предай му молбата на Тери.
  Защото му дължим поне това.
  
  Момичето с очи от слънце
  
  Тя вървеше по улицата - бавно и царствено, от всяка нейна стъпка лъхаше пренебрежението към плебса, присъщо на кралските особи. Всички се обръщаха след нея, тайно въздишаха и се сещаха за жените, които ги очакваха вкъщи: дебели, мустакати и сексапилни колкото обелка от миналогодишен банан. Някои от мъжете тази вечер щяха да я сънуват, други щяха да си припомнят образа ѝ, докато извършваха хоризонтални движения с гореописаните подобия на жени, а трети щяха да напишат стихотворение за нея, което щеше да бъде публикувано в местния вестник на страницата с обявите и готварските рецепти и забравено след 15 минути. Следата от присъствието ѝ бе подобна на лунна пътека в океана - ярка, прекрасна, дори приказна... но нереална. Защото тя самата бе нереална - красотата ѝ бе прекалено пресилена, за да бъде истинска.
  От половин час вървях зад нея, без да се усетя. Едва след като забелязах как мъжете, вървящи срещу мен, се стелят по пътя като есенни листа, се загледах в нея. Тялото ѝ бе невероятно. Помъчих се да открия поне един дефект и не успях. Матовата ѝ кожа сияеше с онзи отблясък на тъмнозеления вавилонски мрамор в дворците на всемогъщите владетели на Изтока. Сребърните сандали с перлени закопчалки на прасците караха човек да се замисля за нетленността на Афродита, Атина Палада и Хера. Онова, което обаче спираше дъха, бе слънчевият блясък в очите ѝ - пламъкът на свръхнова звезда, умираща от невъзможност да побере цялото си великолепие в тесните рамки на физическото си присъствие. Струваше ми се, че дори камъните по тесните улички на Тария се разтапяха от искрите, леещи се от двете зелени очи.
  Когато тя се обърна и ме изгледа, сякаш цялото ми тяло пламна. Единствено Мракът знае какво усилие ми костваше да не бъда изпепелен отвътре. Хвала на Неназоваемите - ако бях с хиляда години по-млад, навярно вече щях да съм безнадеждно влюбен и/ или също толкова безнадеждно умопобъркан.
  - Защо вървиш след мен?
  - Просто се разхождам... нима е забранено?
  - Изглеждаш ми познат...
  - Едва ли красавица като теб би осквернила публичната си аура с познанство с хора като мен - отбелязах любезно.
  Усмивката ѝ бе бляскава, белозъба... и определено хапеща. Чувството ми за хумор не бе намерило благодатна почва.
  - Откъде знаеш? Може би имам слабост точно към такива... хора... - Паузата, която направи, ме накара да се усмихна вътрешно. Отново бях познал.
  - Тогава докажи го, като ме придружиш за едно питие в кръчмата на Ларс.
  - Може и да рискувам..., страннико.
  - Джаред Ванс, на твоите услуги.
  - Ярлина не се нуждае от ничии услуги, Джаред, но благодаря за предложението. Та къде, казваш, се намирало това твое заведение?
  Докато вървяхме в посока на "Тролът и мечката", не я изпусках нито за миг от поглед. Всяко едно нейно движение издаваше грация, страст... дори похот. Пожарът на плътта ѝ бе способен да докара инфаркт дори на най-закоравелия ерген... Стиснах юмруци, докато и малкото остатъци от изгризаните ми нокти не пуснаха кръв от дланите ми. Търпение, старче, седем хиляди години не би трябвало да са минали безследно за теб...
  Отдавна минавашше полунощ, когато излязохме от кръчмата на Ларс. Изпитото неизвестно количество тъмно пиво ме правеше дързък. Спътничката ми очевидно не бе в по-добро състояние.
  - За какво мечтаеш, Джаред? - изведнъж попита тя, облягайки се на ръката ми.
  - За не много силно натъпкана лула с тютюн от Теорас, реколта
  - Питам те сериозно!
  - И аз ти отговорих също толкова сериозно: за не много силно натъпкана лула с тютюн от Теорас, реколта "12. За какво друго си струва да мечтае... човек... - Нарочно направих същата пауза като нея. - За пари? Имам достатъчно, за да не умирам от глад. За власт? Нима бих могъл да си я отнеса с мен в гроба? За... жени? - Погледнах я изпитателно. - Това ли искаше да знаеш? Не съм заинтересован, благодаря.
  - Не ти ли харесвам? - престори се на засегната тя, приближавайки се още по-близо до мен. Можех да доловя аромата на парфюма ѝ, уханието на кожата ѝ, лекия нюанс на възбуда, процеждащ се от порите ѝ... Зад всичко това обаче се носеше мирис на смърт, страх, кръв и ярост.
  - Харесваш ми... дори прекалено много, за съжаление.
  - Защо "за съжаление"? Кой си ти всъщност, Джаред?
  - Мислех, че ще ме познаеш, Ярлина.
  Отстраних я нежно от себе си и отметнах тъмния плащ от раменете си.
  - Аз съм просто наемник... така биха ме определили любителите на по-елементарни думи. Но ти не си такава, нали? Нека кажем... да, всъщност това би било удачно, наистина - аз съм емпиричното възмездие за няколко поколения физически и психически унищожени личности. Аз съм... човекът... , който изповядва идеята за реваншисткото страдание на морално и плътско разлагащите се трупове като теб.
  - Джаред Терънс ван Сторн... - процеди тя през зъби. - Трябваше да се досетя... Явно наистина си ми допаднал, щом очите ми останаха затворени през цялото време...
  Изсмях се.
  - АЗ? На ТЕБ? Допаднал? Не ме карай да се смея, принцесо. Ти просто си гладна - и в телесно, и в духовно отношение. Бледите подобия на мозъци, които поглъщаше през последните три години, жалката тийнейджърска кръвчица, която не бе в състояние да задоволи дори една стотна от твоята жажда за кръв, те направиха непредпазлива - ето това е всичко. Поиска ти се деликатес - но вместо това попадна на кост, заседнала между зъбите ти. Не си ми достойна, Ярлина. Още доста хляб трябваше да изядеш, преди да тръгнеш да се забъркваш с мен.
  - Кой те изпрати? - изпищя вампирката. Вече не хабеше сили да поддържа външната илюзия за себе си, затова гледката ме накара да извърна очи. Отдавна не приличаше на невинното момиченце с очи от слънце - въпросното светило бе потънало в бездънните кухи орбити. Ароматите на скъпо поддържан псевдо-аристократизъм се замениха с вонята на пот и ужас.
  - Много хора, Ярлина. Спомни си колко сърца разби напоследък, колко кръв изпи, колко семейства раздели... или не можеш да броиш дотолкова? Аз също не си играх да пресмятам. Стигаше ми и гледката на душите им, изправили се пред мен преди два месеца, когато ми потрябваха Неживи за успокояване на едно от гробищата към Неназоваемия лес. Стигна ми и звукът от стоновете на осакатените им съзнания, от влачещи се по земята оглозгани кости, от бавно капещата от вратовете им кръв... достатъчно ми е, принцесо. Тогава се заклех във всички сили на Мрака, че един ден ще те унищожа. Защото за хората именно аз, Тъмният Маг, съм лошият, отвратителният, страховитият... а създания като теб са винаги желани, преследвани и обожавани... докато гнилите ти зъби не се забият в гърлата на невежите. Аз обаче поне не крия, че принадлежа на Мрака, а ти маскираш злобата, похотта и зверообразната си същност с пудра, лустро и свинска мас. Затова и болката на жертвите ти не може да се сравни с друго.
  Вампирясалата вещица бе вече повече от жалка картина. Докато вдигах ръка за последния удар и изричах думите на заклинанието, си спомних за мисълта, която ми бе минала през главата в началото. Да, следата от присъствието ѝ бе подобна на лунна пътека в океана - ярка, прекрасна, дори приказна... но в края на краищата всеки, който бе тръгнал да преследва луната по бляскавите ѝ стъпки във водния безкрай, се бе удавил или бе полудял.
  
  Мъртвите цветя
  
  "Тишината на мрака може да бъде по-страшна от грохота на бурята, а сивото ежедневие може да е по-ужасяващо от кървавите отблясъци живот"
  Неизвестен магьосник от началото на ХХ1 век
  
  Мъртвите цветя са навсякъде. Подушваш аромата им - сух, фалшив и подобен на нафталин - когато надигнеш поглед към звездите, които отдавна са изгаснали за теб. Усещаш тихото и безмилостно шумолене на листенцата им, когато посегнеш да ги погалиш, очаквайки да срещнеш жива плът, а вместо това се натъкваш на отдавна мумифицирано подобие на живот. Долавяш екота на гласа си, отразен от съсухрените им, покрити с восък и бои лица, когато понечиш да им кажеш колко са красиви, а те мълчат царствено и самовлюбено наблюдават отражението си в кристалната ваза-затвор, към която толкова са свикнали, че всеки опит да бъдат извадени оттам е предварително обречен на неуспех. Робът се съпротивява на собственот оси освобождение - истина, стара като света.
  Мъртвите цветя също са невероятно древни. Те са разбили не едно и две сърца... и получават садистична наслада от това. Мъртвостта им е издигната в култ от самите тях... и от хората, които продължават да се опитват отчаяно да ги съживят, мъчат се да пробият с глава стената на мъртвешката нега, да хванат ръцете им, да им покажат колко красив е света извън вазата... и в крайна сметка около собствените им сърца се издига подобна Велика Кристална Ваза. Стена. Решетки.
  Мъртвите цветя също се правят, че плачат. Тъжното е, че и сълзите им са фалшиви като тях. Цялата им мъка е изрисувана с фон-дьо-тен, руж, червило и сенки за чашелистчетата им. Мъртвите цветя прекарват цели дни в клюки едни за други, както и за собствените си обожатели, броят бодлите по стъблата им, забравяйки как и по техните стъбла растат същите бодли, които те скубаха преди броени минути в кристалното си царство, построено от татенцето-крал, обсъждат и ревнуват от пчелите, които лазят по обожателите им, въпреки че и те са били опрашвани не един и два пъти... Виждат наяденото от гъсеница листенце на другия, а не забелязват собственото си прогнило и проядено от молци и бели червеи тяло.
  Мъртвите цветя са проказа. Те плъзват навсякъде. Вчера в градинката до нас растеше живо цвете - истинско, ароматно, с преливащи от живот цветове... Днес и то е същото като тях. Мъртво. Исках да плача за него, да отдам влага на мъртвия, както правят Свободните на планетата Дюн, но навреме се усетих, че най-голямата трагедия на мъртвите цветя е, че всъщност те не осъзнават, че са мъртви. Те мислят, че светът се върти около тях и че продължават да живеят, пръскайки чара си наоколо... докато всъщност единственото нещо, което пръскат наоколо, е миризмата на пот, похот, празноглавие и нафталин.
  Един ден мъртвото цвете се събужда и открива, че от огледалото срещу него гледа майка му - Вавилонската Курва, или баща му - Алкохоликът-Тиранин. Неусетно то се е превърнало в тях, понеже е живяло мъртвешки - както те навремето. Тогава цветето започва да се напъва, мъчи се да изцеди една искрена сълза от себе си, да се насили да заживее отново онзи живот, който то изпусна в соарета и матинета със себеподобните си мумии, забравяйки поета, който вървеше до него, опитвайки се да му покаже красотата на живота. Но вече е твърде късно. Поетът го няма. Красотата също я няма. А от огледалото гледа втренчено в него един магарешки бодил. Грозен и отблъскващ като него самото. Без грим.
  Да припомням ли къде свършват всички мъртви цветя? На боклука. Където им е и мястото.
  
  Любов с кървави сълзи
  
  Не знам дали ще можете да разчетете това, което пиша в момента. Моля да ме извините. Едва ли обаче и вие ще пишете по- добре с оковани в белезници ръце. На всичкото отгоре ужасно ми убиват и прангите на краката - явно глезените ми са подпухнали... или пък всеки момент ще се случи онова, от което се страхувам до смърт. Не знам дали теорията ми е вярна, но ако всичко е правилно, най-късно до един час ще разбера истината. Вярвам, че сметките ми са точни, така че най-вероятно един час ще ми стигне. Ще се опитам да ви разкажа всичко, понеже едва ли след това ще имам такава възможност. Ако съм прав, след като дойда на себе си, ще се самоубия. Един почитател навремето ми бе подарил истински старинен самурайски меч. Тези дни, когато... дойдох на себе си, го извадих от гардероба, старателно го почистих (беше взел да ръждясва на места) и го наточих. Сега лежи на масата до мен. Свестя ли се и открия ли, че отново съм направил същото, ще се самоубия. Твърдо съм решил. Нямам намерение да върша още глупости - и без това сторих достатъчно.
  Котаракът ми започва да мяучи и да ме гледа нервно. Очите му са пламнали в червено. Явно усеща нещо нередно. Май трябва да побързам. Като че ли се поотплеснах.
  Казвам се Съли Маркъс, на 31 години съм и си изкарвам хляба с музика. Каква девалвация на ценностите: да си принуден да продаваш вдъхновението си, за да не спиш по улиците и да не гладуваш. Понякога се чувствам като обикновена проститутка, само че вместо тялото си търгувам с душата си. Както и да е. Сигурен съм, че името нищо не ви говори, но ако ви кажа онова, измисленото, с което съм известен, със сигурност ще го знаете. По цял свят съм известен като Саймън. Сещате ли се - онзи със синтезатора, за чиито дискове всяка година се бъркате по някой-друг долар. От пет години започнах да продавам онова, което се ражда вътре в главата ми, и досега съм издал седем диска. Всъщност преди два дни завърших осмия. Ако се окажа прав обаче, на обложката името ми ще е оградено в черно каре.
  Не че не обичам черното. Напротив - цялата ми къща (и отвътре, и отвън) е боядисана в черно. Дрехите ми, спалното ми бельо, кухненските прибори - всичко е черно. Навремето мислех да издавам всичките си дискове с черни обложки, но продуцентите не ми позволиха. Затова досега по тях нямаше нищо черно.
  Котката ми също е черна (съмнявахте ли се?). А ако някой внимателно се вгледа в лицето ми, в момента, в който преодолее отвращението си от външния ми вид, ще забележи, че ирисът на очите ми също е черен, така че не може да се разбере къде свършва той и къде започва зеницата. Когато съм се раждал, майка ми е искала да ме умъртвят, за да не дава на този свят изрод. Сега, като се замисля, май по-добре да го беше сторила.
  Трябва да побързам. Времето напредва.
  Както и да е. Преди година и нещо се запознах със сегашната си приятелка. Дори си мисля, че при по-добро стечение на обстоятелствата досега да съм женен за нея. Не помня кога открих, че с нея имам почти телепатична връзка. Веднага усещах кога е болна, кога не е в настроение, кога е уморена или щастлива, дори да ни деляха стотици километри.
  А също така и усещах кога ми изневерява.
  По-полека, и дотам ще стигна. Та значи поне на пръв поглед бяхме щастливи. Бях готов да ѝ свалям звезди (и го правех). Чувствах се на седмото небе от любовта, която ме изпълваше. Сигурно и моите фенове са усетили това от последните ми два диска - бяха коренно различни от предишните. Понеже бях влюбен.
  О, да, вестниците веднага лансираха тази теза. Появиха се множество Интернет-страници и форуми, посветени само на догадки и предположения в тази насока. Тъй като обаче единици знаеха кой всъщност се крие под името Саймън, никой досега не е успял да извади на бял свят връзката ми с Даяна.
  И в един миг всичко рухна.
  Още помня първия случай, когато тя ми изневери. Помня, че тогава седях в студиото си и дрънках нещо на синтезатора. Изведнъж върху очите ми сякаш падна кървавочервена пелена. Усетих някаква свръхестествена сила, която се разливаше по костите, сухожилията, мускулите, вените ми... Сякаш се бях нагълтал с поне три опаковки екстъзи. Опитах се да се отърся от това, но в един момент сякаш наистина дочух в съзнанието си глухият пукот, с който здравият ми разум се строши на две. Потънах в мъгла.
  Когато се свестих, според часовника на стената бяха минали пет часа. Стоях прав в хола на къщата си. Дрехите ми висяха на парцали по тялото ми. Чувствах тъпа болка в челюстите и в китките си... сякаш бях удушил някого и след това го бях разкъсал.
  И, съдейки по кръвта по стените и по пода (за Бога, дори по тавана имаше кървави петна!), явно точно това бях направил.
  Сигурно сте чели за това по кримистраниците на таблоидите. Наричаха убиеца на всеки един от изчезналите и след това открити разкъсани "Гризлито". Находчиви репортери направиха пари и кариера, издирвайки случайни свидетели на някои от убийствата. Те охотно описваха пред диктофоните какво точно са видели: огромно чудовище, покрито с лъскава черна козина, с пламтящи в яркочервено
  (кървавочервено)
  очи, с огромни зъби и страховити нокти, което някак си свръхестествено тихо се промъквало под прикритието на нощта.
  Което нямало нищо общо с човек.
  О, знам - и аз отначало си помислих, че това не може да бъде. След осмата жертва обаче поярвах. Благодарение на странната ми връзка с Даяна веднага разбирах кога точно ми е невярна.
  И тогава превъртах.
  Не, всъщност терминът не е точен. Не знам с какви думи може да се опише това, което става с мен. На няколко пъти, когато знаех, че моята приятелка отива на среща с любовник, се опитвах да сложа видеокамера, за да разбера какво точно става. Когато се опомнях обаче, парчетата от корпуса ѝ се въргаляха в локвите кръв.
  Опитвах се да се заключвам, да противодействам на тази страшна сила, да се оковавам с белезници... Напразно. Ето и сега - по мен има най-малко десет килограма стомана, която обаче с нищо няма да ми помогне. Щом започна да... да се преобразявам, така да го кажем, нищо не е в състояние да ме спре.
  Досега съм убил над двадесет души. Не, нека бъда точен... да, точно така, 27. Най-лошото е, че тези хора нямат никаква вина. Дори не я познават, по дяволите!
  Омръзна ми. По едно време мислех, че съм се излекувал, но миналата седмица всичко започна отначало. Опитах се да поговоря деликатно с нея. Не ми повярва и реши, че всичко е въпрос на елементарна ревност. А аз не ревнувам и точно там е най-големият парадокс. В крайна сметка тя така или иначе винаги се връща при мен.
  Но това в мен (или извън мен?) е по-силно.
  Веригите наистина започват да ми отесняват. Сигурно любовникът ѝ вече е на вратата. Значи имам още около минута.
  Затова ще се самоубия. Ако и днес стане същото, няма да имам сили да живея. С това писание признавам всичко. Ако искате, ме съдете. За себе си обаче аз съм невинен.
  В новия ми диск (онзи, който ще излезе с черната рамка...) има една песен. Последната. Казва се "Любов с кървави сълзи". Бих искал да помоля този, който ще ме погребе, да я пусне, докато слагат ковчега ми в земята. Дали ще е възможно? Много ще съм ви...
  О, не.
  
  Коледна приказка
  
  Имало едно време... Странно защо всички приказки трябва задължително да започват с "Имало едно време", когато в повечето случаи онова, което го е имало по онова време, си го има и сега; нито е станало по-малко тъжно, нито по-малко красиво, нито по-малко вълнуващо... Странно. Но... обичай, какво да се прави. Вие, хората, понякога сте толкова привързани към обичаите, каноните и правилата, че на места даже съм се чудил има ли нещо, което правите без определен план, написан преди десетки хиляди години (и, разбира се, безвъзвратно остарял).
  Както и да е - не е моя работа да философствам. Аз съм разказвач, а работата на разказвача е да изтръгва от душата си точно такива думи и истории, които задължително да се харесат на уважаемата публика, тоест, вас. Затова почваме по правилата.
  Имало... по-точно - имаше едно време един тъжен магьосник. Въобще, ако трябва да наричаме нещата с реалните им имена, по принцип истинските магьосници винаги са тъжни, понеже мъдростта и зрелостта им тежат на раменете им като непосилно бреме, сравнени с пошлостта и безнравствеността, характерна за така наречените "хора". Само че в последните векове светът се наводни с фалшиви и самозвани магьосници, които прикриваха некадърността си зад широко ухилени и неистински клоунски лица, така че гледката на един тъжен магьосник наистина бе нещо необичайно. Когато той вървеше по улиците, замислен над нещо известно само нему, хората се обръщаха след него, повдигаха вежди, а някои дори правеха многозначителен жест с показалец до слепоочието. Затова тъжният магьосник не обичаше да се разхожда много-много сред народа, а прекарваше времето си сам в замъка си навръх Плачещата планина (в интерес на истината, никой не знаеше дали планината е кръстена на магьосника, или той на нея, тъй като и двамата съществуваха на този свят много преди да се роди който и да било от днешния народец...).
  Един ден обаче магьосникът реши да излезе, за да се наслади на слънчевите лъчи за пръв път от векове насам. Въобще той беше доста интересна личност, понеже умееше да се радва на малките неща, които обикновено за вас, хората, остават скрити поради привидната си незначителност. Той например обожаваше изгревите и залезите на слънцето (затова именно бе построил замъка си нависоко в планината), беше запленен от гледката на звездното небе и можеше по цели часове да седи неподвижно, вперил поглед в тайнственото многообразие на звезди, галактики, мъглявини и планети, бе приятел с птиците и животните и редовно се разхождаше по горите... Ето ви още няколко причини, поради които хората смятаха тъжния магьосник за луд. Не че това му пречеше -той само снизходително (и с малко тъга) се усмихваше над човешката глупост.
  Когато магьосникът излезе, единствено слънцето му се зарадва, понеже не го бе виждало отдавна. Хората също бяха забравили лика му, но това изобщо не ги притесняваше, даже напротив - бяха щастливи, че не им се налага да гледат навъсената физиономия на стареца. Той всъщност бе старец само по техните дребнави стандарти, тъй като още нямаше 7000 години - една напълно почтена и дори младежка възраст за един магьосник, но само опитайте да обясните това на предубеден човек... За хората той бе отдавна отписана и забравена в прашните архиви на библиотеките книга.
  Но аз пак се отплеснах. Простете ми - все забравям, че вие, хората, обичате всичко (дори и приказките за Коледа) да са кратки и ясни. Продължавам напред, а ако пак се оплета в лабиринтите на собствената си история - подсетете ме.
  В средата на обиколката си по града тъжният магьосник се сети, че няма тютюн за лулата си, и влезе в една от местните кръчми, за да си купи. Докато ровеше из джоба си за дребни пари, той усети подсъзнателно, че някой го наблюдава. Когато се обърна, с изненада видя как едно младо момиче е вперило поглед в него. Магьосникът замръзна. В един момент пред очите му преминаха гледките на летен зной, люта виелица, пролетен дъжд и есенна гора, събрани в един- единствен образ - този на девойката отсреща. Ако не бяха пиянските крясъци на селяндурите наоколо, магьосникът можеше да се закълне, че не е влязъл в кръчма, а в балната зала на кралския дворец, в разгара на ежегодния бал, даван от величеството, и в момента наблюдава не кой да е, а незнайната принцеса от съседното кралство, която за пръв път се появява на подобно благородническо събиране.
  Изминаха две дълги секунди. Магьосникът с мъка откъсна очите си от неземното цвете, разцъфтяло сред пущинака на сиви и безлични хора, и се обърна към кръчмаря с молба да му продаде тютюн за лула. Докато прибираше кесийката в джоба на наметалото си, през главата му минаваха хиляди мисли - за всички жени, които се бяха подигравали с него години наред, за всички унижения, които е бил принуден да изтърпи заради любовта си, за всички прояви на дребнавост и бездушие от страна на жените... и затова дори самият той остана изненадан от това, което стори - обърна се, тръгна бавно към масата, седна и се запозна с момичето.
  Оттогава насетне малко хора можеха да познаят стария тъжен магьосник. Той започна да излиза често, като се стараеше винаги да е близо до девойката. За целта дори бе принуден да изтърпява някои не дотам лицеприятни нейни дружки, но какво да се прави - дори за един магьосник никога не е късно да изглупее дотолкова, че да се поддаде на чувствата си.
  А чувствата му, в интерес на истината, бяха складирани някъде в дълбините на девичата душа - най-вероятно между първото обяснение в любов на осемгодишна възраст и дочутите любовни обяснения, възпявани от бардовете на селските вечеринки. Младото момиче гледаше с интерес на магьосника, но... това бе интересът на младостта към предполагаемата мъдрост на старостта. В крайна сметка магът си е маг, но около нея имаше толкова много други обожатели. За кратко време красавицата смени обкръжението си от мъже толкова пъти, че част от кътниците на тъжния магьосник чак се изтриха от скърцане. Той безсилно наблюдаваше вниманието на момичето прехвърча като пеперуда от "човек" на "човек". Първи през сърцето ѝ премина с леки стъпки, като на шега, градският здравеняк, по когото бяха луди всички моми (магът даже подочу как на един прием в къщата на девойката двамата са разменили няколко страстни целувки); след това около нея се навърташе богаташко синче, дошло в града уж за да завърши местния лицей, а вместо това само харчеше парите на родителите си и задиряше момите; премина по реда си и ухажването на местния жандарм, една страховита личност, при вида на чийто бръснат череп и налудничав поглед децата по улиците се разплакваха, бременните получаваха спазми (някои дори помятаха), а стариците се кръстеха и правеха знака против уроки...
  Всъщност, да, прави сте - пак се отплеснах. Но мисля, че схванахте идеята. Спирам със сълзливото описание на бурния любовен живот на девойката и продължавам напред.
  Един ден тъжният магьосник се отчая. Очевидно бе, че пътят към сърцето на момичето бе преграден от милиони вдигащи се мостове, ровове, пълни с вода, метални шипове и изгладнели дракони. Магът запечата със заклинание замъка си, взе със себе си само жезъла и шапката си и тръгна да скита по света. Когато се умори, просто влезе в първия град, който се изпречи на пътя му, и предложи услугите си. Хората се зарадваха, понеже не бяха имали градски магьосник от доста време, и веднага го наеха (вярно, срещу жълти стотинки, но все пак бе нещо). Магът си вършеше работата съвестно и гледаше колкото се може по-скоро да забрави дори мисълта за девойката. Е, от време на време объркваше някое заклинание и правеше странни грешки, но винаги намираше начин да се оправдае - пред хората, но най-вече пред себе си - с нещо различно от любовни мисли.
  Един ден обаче на прозореца на новия замък на тъжния магьосник кацна пощенски гълъб. Той бе обиколил половината свят, докато открие стареца, и носеше вест от девойката, която дълго време се чудеше къде е изчезнал малко отнесеният и странен, но иначе забавен старец. В душата на мага нещо трепна. Седмици наред той се двоумеше дали да отговори на посланието, като по този начин отприщи нова буря в душата си... но най-накрая взе парче пергамент и пачето перо и написа две изречения, едното от които бе "Липсваш ми", а другото няма да ви го кажа, понеже всички имаме право на малки тайни в личния си живот.
  Така започна една дълга връзка с писма. Разстоянието не притесняваше магьосника, но нещо глождеше душата му непрекъснато. Нима това е поредната подигравка? Или пък поредния случай на елементарно приятелство без капка чувства? Или просто запълване на свободното време? Или разнообразяване на сивото ежедневие, прекарвано сред граждани със селски обноски?...
  Магьосникът не знаеше.
  Един ден обаче...
  А, вече е Коледа? Честита Коледа, дами и господа! Нека зла магия никога да не прекрачва прага на къщата ви! А сега, ако обичате... най- добрата награда за разказвача е дрънкането на монетите в шапката му...
  Дали аз съм този магьосник? Не знам... Може да съм, а може и да не съм. В крайна сметка важна е историята, а не това, кой участва в нея и кой е разказвачът...
  Как завършва ли? Е... има време до другата Коледа. Тогава, ако още имате желание, ще ви разкажа края на приказката. Нима искате да ви поднеса всичко наведнъж? Тогава какво ще ви разказвам след една година? А сега вървете да празнувате. И когато седнете зад коледната трапеза, изпийте по един бокал за здравето на стария магьосник... и, ако историята ви е харесала, се надявайте тези 365 дни да изтекат по-бързо.
  
  Аз съм сънят
  
  Тази вечер отново ще съм сън. Направих всичко необходимо - предупредих приятелите си да не ме търсят, заредих се с две бутилки водка, малко дрога и още едно-две неща, които няма да ви издам, за да не станем много сънища на този свят... а, щях да забравя - и подредих внимателно до уредбата всички дискове на "Rhapsody". Без тях не мога. Не знам дали проблемът е психологически (тоест, изцяло в мене) или просто великолепната им музика наистина съдържа някакви парапсихически вибрации, които освобождават съзнанието. Наистина нямам представа. Вероятно си оказва влиянието и фактът, че когато за пръв път станах сън, слушах именно тях... Но няма значение. Както винаги съм казвал, ако едно нещо върши работа, не се чуди как именно я върши, а го остави да действа.
  Пресегнах се с лявата си ръка и включих уредбата. През това време дясната напълно самостоятелно палеше ароматната свещичка, наливаше леденостудената водка в чашата и внимателно подреждаше на купчинки нещата, с които щях да се нагълтам след малко.
  Не, никога не съм бил наркоман. Даже онази прословута вечер, когато станах сън за пръв път, нямах никакво намерение да се надрусвам. В апартамента ми бяха останали една-две цигари трева, няколко хапчета екстъзи, малко... ето, за малко да се изтърва. Няма да ви разказвам повече за това. И без това в реалния живот конкуренция колкото искаш, та сега и тук... не, няма да позволя това. Аз съм единственият сън на тази земя. Не искам светът да се напълни със сънища-малоумници.
  Та както и да е. Тогава тези наркотици бяха останали от така наречените ми "приятели", които виждаха, че изпадам в депресия, и бързаха да ми предложат единственото средство, което познаваха - дрогата. Нещастници. Но няма значение. Не мислех да се надрусвам, тъй като мразя това и признавам един-единствен наркотик - водката. След десетата-дванадесетата чаша обаче фактът, че съм на 30 години и около мен все още няма ни помен от жена, деца и семейство, се завърна в съзнанието ми с петорна и десеторна сила. Бях стигнал до момента, в който сълзите пресъхват, спомените започват да болят като ария от Верди, а сърцето се е свило в някое ъгълче на тялото, понеже е обвинявано от всяка фибра на тялото: "Ти си виновно!". Без да гледам, напипах някакво хапче, помислих го за аспирин и го глътнах. Машинално запалих и цигара. Не беше нито аспирин, нито цигара с тютюн, но разбрах това след дълги сякаш цяла вечност две секунди. Хвърлих цигарата в мивката, повърнах хапчето, което все пак бе успяло да се разтвори в стомаха ми малко, и глътнах... някои неща... за противоотрова. След това усилих уредбата и отпих глътка водка от фаталната тринадесета чаша.
  Тогава се започна. Тялото ми изведнъж стана като изтъкано от цигарен дим, мозъкът ми избухна на късчета и отново се събра на едно като на върната обратно кинолента, а сърцето ми за броени мигове се разходи до Луната и обратно. Първо си помислих, че умирам, после - че съм се надрусал, но когато като с магическа пръчка мислите ми се избистриха, разбрах, че не е нито едното, нито другото. Посегнах отново да взема чашата... успях... чувствах допира на стъклото... но нещо не беше наред. Погледнах наляво... и видях себе си - мирно спящ и даже похъркващ на фотьойла.
  Верен на принципа си никога да не се учудвам, помислих, че все пак съм гушнал босилека най-накрая за всеобща радост на тъпите си "приятели" и още по-малоумните си врагове. Казах си: "Е, щом вече съм дух, дай да се поразходя насам-натам, преди свети Петър или Луцифер да предявят права върху душата ми". Тогава си помислих за един приятел, когото не бях виждал отдавна, понеже се бе преместил да живее и работи в друг град. Мислите ми за него още не бяха спрели да спринтират през главата ми, когато осъзнах, че стоя до него. Той бе седнал зад компютъра си, захлупил глава на клавиатурата, и плачеше. Изобщо не ме забеляза. "Седнах" до него и започнах да му говоря, без дори да схващам смисъла на думите си - просто исках да се опитам да го успокоя. В мига, в който първият звук излезе от устата ми, той внезапно спря да плаче и заспа... Още тогава това ми се видя странно, но въпреки това не спрях да му говоря. Казвах му неща от рода на да не съжалява за каквото и да е изпуснал, да вярва, че го чакат по-добри времена... ей такива работи. Даже си спомням как го убеждавах, че след три месеца ще намери жената на живота си, ще се оженят и така нататък... Сълзите му постепенно изсъхнаха и на устните му се появи усмивка - доста измъчена, но все пак усмивка. Помня, че си помислих, че вече няма защо да го притеснявам... и в този момент животът се върна в тялото ми. Сякаш някой изведнъж дръпна шалтера и включи тока в една огромна, потънала в мъртвешка тъмнина сграда.
  Отначало помислих, че това са били наркоманските ми бълнувания и халюцинации. На следващия ден обаче приятелят ми се обади по телефона. Не беше на себе си. Каза ми с треперещ глас, че предната вече бил толкова отчаян от живота, че дори възнамерявал да се самоубие. Даже седнал пред компютъра си, за да напише предсмъртното си писмо... но в този момент заспал и сънувал мен... Накратко - явно наистина съм бил при него в една или друга форма, оп един или друг начин. Значи нито съм бълнувал, нито съм халюцинирал...
  Така разбрах, че мога да ставам сън. След множество опити най- накрая открих точната комбинация и започнах да ставам сън безпроблемно. Естествено, не всяка вечер - нямате си и представа колко е уморително. Аз съм сън най-много един-два пъти в седмицата. Ходя най-вече при много близки хора, приятели, мъже и жени, които обичам и които имат нужда от някаква помощ. Например, редовно ходя при една бивша суъченичка - голяма любов, която така и не разбра какво изпитвам към нея, и която от доста време се чуди дали да се разведе със съпруга си, говедо и половина... или при един приятел, който е невероятен кмпютърен специалист и навярно би могъл да работи и в "Microsoft", но вместо това търка пейките в едно училище като прост даскал...
  Е, понякога - както съм запланувал за тази вечер например - навестявам и враговете си. В края на краищата кой е казал, че сънищата трябва да са само хубави? Малко отмъщение на никого не е навредило, а както биха свидетелствали всички богове и дяволи, аз имам да отмъщавам, и то на много хора...
  Водката, "Rhapsody" и останалите неща вече започнаха да си вършат работата. Усещам как тялото ми започва да се втечнява. След не повече от три-четири минути ще съм над възглавницата над една моя бивша крайно невярна приятелка. Тя сигурно няма ни най-малка представа защо поне веднъж месечно ме сънува... защо всяка сутрин след това се буди с главоболие и неприятно чувство... нито пък защо още не е успяла да си намери мъж, а се изпокарва с всички. Дори само да подозираше, че аз стоя зад всичко това, че не друг, а аз тровя живота ѝ насън, че аз съм този, който "програмира" в нея ненавист към всички мъже... сигурно досега да ме е убила.
  Сигурен съм, че след като прочетете това, ще ме осъдите. Не ми пука. В крайна сметка дори на един сън е позволено да мрази... особено когато има причини, и то основателни - причини, които не се забравят и след хиляда години.
  А сега моля да ме извините, но имам малко работа за вършене.
  Някой друг път може пак да се видим.
  Насън.
  Прощаване с магьосника
  (от цикъла "Кръчма "Зелената котка")
  
  В дните след Нова година кръчма "Зелената котка" бе постоянно толкова претъпкана, че дори постоянните клиенти като мен трудно си намираха места въпреки усилията, които полагаше Рей Макгавърн, за да ни настани. Днес обаче явно бе станало нещо, понеже в цялото заведение имаше само трима-четирима души. Докато се чудех дали не дават някакъв мач по телевизията (за нашия свят) или пък е започнал извънреден рицарски турнир (в някой от останалите), забелязах, че дори зелената писана на Рей е изчезнала от обичайното си място пред камината. Разтревожена не на шега, се огледах за някой познат. На бара забелязах Айвън Рийс: пред него имаше поне дузина празни чаши, а в момента, в който спрях погледа си на него, той точно надигаше поредната, пълна до половината. В очите му имаше сълзи. Това вече сериозно ме уплаши, понеже никой никога не бе виждал железния Айвън да плаче. Отидох при него, сложих ръка на рамото му и попитах:
  - Какво, по дяволите, става тук, Айвън?
  Той бавно надигна очи и погледът му дълго блужда, преди да се спре най-накрая върху мен.
  - А... Никол... Ти защо си тук? Какво извинение си намери точно пък ти? Мислех, че сте приятели?
  - Какво искаш да кажеш???
  - Ами Рики пие в ъгъла сам и постоянно повтаря, че имал непоносимост към сълзи... Алекс замина преди минути за Средната земя, понеже имал спешна работа там... Абе какво да ти обяснявам, мамка му! Единственото логично обяснение, което мога да дам, е за себе си - тук съм, понеже искам да го запомня... така, а не... иначе... - Той млъкна и отпи от чашата си огромна глътка.
  - За какво говориш?
  - Огледай се... Всички са там... даже котката на Рей... и тя е там... тя го обожаваше... а и той нея, по дяволите... - Нови сълзи блеснаха в очите му. - Е, най-малкото ще знам, че поне едно същество, който го обичаше, го е изпратило за последно...
  - Кого, Айвън??? - Разтресох го така, че дори да беше мъртъв, пак би се съвзел. Никакъв ефект обаче. - Какво се е случило? Ще ми кажеш ли най-накрая?
  - О, в името на Мрака... Нима наистина не знаеш? - Той потрепери.
  - Да знам какво, Айвън? Преди мигове се завърнах от Гората на въздишките, уморена съм като куче, а сега на всичкото отгоре съм и изплашена благодарение на твоите недомлъвки!
  - Тери е мъртъв. Всички бяхме на погребението му.
  Олюлях се. Ако ме бе ударил трол, сигурно щях да съм по- стабилна.
  - Какви ги говориш, Айвън??? Той е магьосник, дявол го взел! Той не може да умре!!!
  - Не може, ако не поиска, Никол... ако не се умори от живота и предателствата, които той понякога сервира. А той вече бе прекалено уморен. Заложи всичко на един финален спринт с надеждата да улови щастието си, но... - Той махна с ръка и се пресегна зад бара, за да си налее нова порция спирт. Едва сега забелязах, че и Рей Макгавърн го няма: бе оставил бара на самотек... нещо, което не бе правил от близо хиляда години, от деня, когато умря последният еднорог... Рухнах на стола до него и ръката ми сама потърси бутилката, макар че по принцип мразех алкохола. Явно беше истина...
  - Какво се е случило, в името на Мрака?! - попитах, след като ударих солидна глътка водка.
  Айвън надигна мътния си поглед и след поредна доза усилия ме погледна в очите.
  - Нека ти разкажа една история, Никол. Приеми го като последна почит към Тери - чудесен разказвач, който винаги събираше деца, жени и дори мъже около огньовете и масите, когато започнеше да ги омагьосва с думи... Едва ли ще мога да се сравня с него, но поне мога да опитам да се доближа максимално до стила му... до магията му... до сърцето му, понеже всичко, което той разказваше, идваше директно от сърцето му. Тази история един ден може да се разказва от уста на уста, понеже е така дяволски истинска, че чак боли. Това ще е лебедовата песен за Тери.
  Имало едно време един магьосник, който много обичал да обикаля из световете. Всеки ден, щом се събудел, взимал жезъла си, намятал черния си плащ и тръгвал накъдето му ведят очите. Всички светове го познавали, уважавали го и го обичали, понеже на никого не отказвал помощ, услуга или съвет. Той бил добър събеседник, неизчерпаем извор на истории и може би най-добрият Тъмен Маг в историята. Имал обаче един проблем - бил толкова самотен, колкото простосмъртните не могат да се чувстват никога. Дори мъдростта му не можела да му помогне да проумее с какво отблъсква жените около себе си... Дали с любовта си, която била прекалено силна за слабичките им сърца, свикнали единствено на някое-друго натискане в новогодишната нощ? Дали с прекалената си привързаност към човека до него, която рязко контрастирала с самоувереността и разпасаността на останалите мъже? Или пък защото никоя не можела да повярва, че разказвач като него може съвсем случайно да говори истината? Не знам... а и той не знаел. Не че ако разберял, животът му щял да стане по-лек... но поне щял да знае кое от качествата си да обвинява. Именно затова магьосникът обичал пътуванията. Те му помагали да се разведри и да се откъсне поне за малко от мрачните мисли.
  Един ден той, както обикновено, излязъл от дома си, без да знае къде ще го отведат пътищата между световете. Този път решил да не обикаля познати места, а да се довери на инстинкта си на пътешественик, затова закрачил безцелно. Преминал през няколко портала, изпушил един Мрак знае колко лули и през цялото време вървял замислено, потънал в неприятни мисли за живота. Когато след известно време най-сетне надигнал очи, се озовал в странен свят, където дотогава не била стъпвал човешки, елфически или тролски крак - един свят, забравен от бог и от дявол. Магьосникът решил да намери някой от местните жители, за да се поинтересува къде все пак е попаднал. Какво било изумлението му, когато открил, че всички около него са слепи... От няколко случайни минувачи научил, че според легендата преди повече от 12 000 години, по време на Великите Драконови Войни една от битките между величествените същества се разиграла точно над въпросния свят. Драконовият огън бил толкова силен, че хора и животни ослепели завинаги.
  Трогнат от дочутото, магьосникът решил да остане за известно време в този свят, за да помага с каквото може - с меч, магия или добра дума. Така изкарал почти 13 години там, докато един ден не се запознал с местна девойка. Тази девойка... може би само този, който я е виждал, би могъл да опише с вулгарните човешки думи каква красавица била... Душата ѝ... душата ѝ била бяла и чиста като сълзи на цвете... Но няма смисъл - всички слова бледнеят пред действителността, която някога - в много редки случаи, но все пак понякога - може да бъде по-красива и от приказката.
  Магьосникът се влюбил. Доста глупава и безразсъдна постъпка за един човек на близо 7000 години, който прекрасно знаел какво може да очаква от живота и по-специално от жените... Но все пак той си казал: "Момичето е сляпо - значи не е успяло да види покварата в света около себе си... не е съзирало обичайните преструвки на съществата от своя пол и не се е изкушило от тях... не е попивало с очи сладострастните погледи на мъжете по снагата си...". Затова смело и безразсъдно се хвърлил с главата напред в дълбоките води на любовта, независимо от факта, че не един и два пъти се бил давел именно в тях. Той постоянно прекарвал времето си с нея и ѝ говорел... Разказвал ѝ колко е красива, колко прекрасен е светът за двама души, които се обичат, независимо от разстояние, години и жизнен опит, как единствено чувствата, а не измамната действителност, която хората виждат с грешните си очи, има някакво значение в този живот...
  Девойката сякаш повярвала... поне дотам, че на думи се влюбила в магьосника. Пред нея обаче изникнало неочаквано изкушение - тя поискала поне за миг да отвори очи, за да огледа света около себе си. "Мили - повтаряла му тя всеки ден - бих искала да имам очи единствено за да мога да сравня посредствеността на този свят с твоята красота... "
  И глупавият магьосник повярвал... Той призовал всичката си сила за една невероятно сложна магия, която трябвало да помогне на момичето. След като се свестил след отката на Силата (все пак той бил Тъмен Маг, несвикнал чак толкова на бялата магия), видял, че се е случило чудо: девойката прогледнала за пръв път от раждането си. Радостта на магьосника нямала край. Той си мислел, че първото нещо, което ще направи момичето, ще бъде да се огледа в очите му, за да види колко красива е... Блажени са вярващите, както се казва в човешката Библия. Едно бил забравил магът-да изцели любимата си не само от фидическата, но и от душевната слепота... Девойката като невидяла (моля да ми простите неволния каламбур) се затичала по света и започнала да гледа всичко - цветя, небе, слънце... и най-вече мъже, разбира се. И след като се нагледала на достатъчно, решила, че магьосникът е прекалено грозен за нея. Е, не че го била видяла - истински - за повече от пет секунди, но това за нея нямало значение. Пред нея се изправил цял един свят, пълен с изкушения, които понякога са по-силни и от най-могъщото чувство... Тя се оправдала с това, че двамата са от различни светове и че просто няма как да бъдат заедно... донесла от девет кладенеца вода и от девет планини пръст, за да натрупа огромна кална стена между себе си и магьосника... заляла го със студен душ и припнала доволно като пеперудка от цвят на цвят и от град на град. Естествено, магьосникът бил забравен на втората минута след началото на дългото наваксване на пропуснатото... Дълбоко в нечитието останали всички клетви от рода на "Никога няма да те забравя" или "Ще ми липсваш", каквито жените са склонни да сипят със скоростта на пороен дъжд през май.
  Магьосникът останал като втрещен. Дълги часове единствените мисли, които минавали през главата му, били "Нима и тя...?". Безчувствените му крака го извели до Долината на Откъснатите Рози - място, което според всички Тъмни Магове зарежда с огромна енергия и следователно било задължително за посещение преди всеки дуел или съдбовна битка. Дали това е било мрачна шега на съдбата или просто той съзнателно е отишъл там, може само да гадаем. Изходът, за жалост, е бил предопределен още в момента, в който любовта заляла душата му: той изрекъл едно от Забранените Заклинания, доверени му от стария му учител, и с вик забил жезъла в гърдите си...
  Айвън спря за миг, допи пресъхналата си чаша и довърши:
  - Не бе останало много за погребване...
  Ръцете ми бяха побелели от стискане на бар-плота. Гласните ми струни отказваха да ме слушат, но въпреки всичко успях да изстискам от себе си:
  - Нека Мракът го прости.
  Айвън надигна рязко глава и изведнъж, без преди това с нищо да покаже какво смята да направи, запрати чашата си в огледалото зад бара. То рухна с хиляди кристални сълзи.
  - Не, Никол. Мракът няма за какво да го прощава. Той никога, през целия си живот, не бе сторил на човек дори бледо подобие на това, което сториха на него. Затова ви мразя - вас, жените, които бяхте около него, правехте се на негови много добри приятелки, но никога не показахте съчувствие към него. Мразя и онези кучки, които също се кълняха във вечно приятелство към него, но винаги го забравяха, когато хормоните кипнеха. Таки че няма за какво да го прощаваме. Той трябва да ни прости - на нас... на вас... на всички. И съм сигурен, че ще го направи. Независимо от това, че го мислехте за боклук, той може би беше последният човек на този свят, който можеше да обича. А сега вече е в Мрака... и ще ми липсва.
  Мълчаливо си сипахме по още една чаша, отляхме за упокой и пихме на екс. Вече и в моите очи имаше сълзи. Изведнъж вратата се отвори със скърцане. И двамата едновременно се обърнахме, а в очите на Айвън пламна такава луда и отчаяна надежда, че се уплаших да не обезумее наистина. Но не... В кръчмата влезе зелената котка на Рей Макгавърн. Тя бавно и грациозно обиколи всички маси, като грижливо подуши всеки стол, качи се на камината, почака малко някой да я почеше зад ушите, както правеше Тери, стана, дойде до бара, седна на любимия му стол и нададе такъв вопъл на отчаяние, че със сигурност косата ми се сдоби с поне две-три хиляди бели косъма.
  Без да се наговаряме, двамата едновременно станахме, без да кажем и дума, и излязохме навън. Точно бе започнало да се сдрачава и небето бе обагрено точно в онзи прекрасен нюанс, смесица между виолетово и алено, който толкова много се харесваше на Тери. Вдигнахме погледи нагоре. Дали от алкохола, или от премрежените ми от сълзи очи, но ми се стори, че видях силует на дългокос човек, яхнал дракон, който летеше така свободно към залеза... Сълзите потекоха още по-силно. Айвън ме прегърна. Почувствах докосване до крака си, наведох се и видях котката, която се галеше в крака ми и явно търсеше някой, с когото да сподели болката от неочакваната липса. Преглътнах буцата, заседнала в гърлото ми, и прошепнах:
  - Сбогом, вълшебнико... Ще ни липсваш.
  
  Погледът на Горгона
  
  Бавно прекосих малката стаичка в опърпания мотел, където преди един Господ знае колко време (часове? дни? седмици?) бях отседнал, и влязох в банята. Краката ми сякаш ме носеха сами.
  Опитвах се да се самозалъжа, че всъщност копнея да изпия пет- шест аспирина, за да позамажа поне за малко отвратителната болка, просмукала се като отровен газ в гънките на мозъка ми. Не си вярвах. Прекрасно знаех защо вървя към банята. Още отсамото начало ме привличаше като магнит. Огледалото. Чувствах желанието да впия поглед в идеално гладката му повърхност да тупти във всяка клетка от тялото ми.
  Не усетих как съм стигнал до малката стаичка. Обходих с поглед наоколо. Плочките по стените отдавна бяха изгубили белия си цвят, крановете в мивката бяха започнали да ръждясват, а от душа на всеки 5-6 секунди бавно се процеждаше капка вода, която с хипнотизиращ плясък тупваше на земята. Докато очите ми шареха насам-натам, ръцете ми самостоятелно, без помощ от мозъка, извадиха от джоба на ризата ми флакончето аспирин, изтръскаха няколко таблетки, сложиха ги в устата ми, взеха празна напукана чаша от покритата с паяжина полица пред... не, няма да гледам натам!... напълниха я с блудкава вода от чешмата и бавно я поднесоха към устата ми.
  Огледалото.
  Вдигнах рязко поглед нагоре. Огледалото беше мътно, с малки жилчици, разпрострели се по повърхността му там, където сребърната амалгама се беше отлепила от стъклото. Нищо и никакво парче разтопен и после втвърден силиций с размери 20 на 30 сантиметра, в което с ужасяваща правдивост, без грам премълчаване или завоалиране, се отразяваше лицето ми. Обикновено лице на 30-годишен мъж: посребряла дълга коса, захваната на опашка с кожено ремъче, набола тридневна брада, жестоко изпохапани устни, груби скули... и очи, закрити от огледални тъмни очила.
  Не се разделях с тези очила от 17-годишна възраст. Не смеех да ги свалям дори когато спя, затова се бях научил да почивам единствено по гръб, и то без да помръдвам. Много пъти бях чувал какво ли не зад гърба си: че съм албинос, че съм преживял ядрена експлозия, която е направила ретината ми свръхчувствителна към светлината, че съм просто ексцентрично и застаряващо хипи и още един куп глупости. Нито едно от тези мнения не беше дори поне малко близо до истината.
  Всъщност и аз не знаех кога за пръв път разбрах, че не трябва да се разделям с очилата. Вероятно цялата работа бе почнала някъде около десетата ми година или малко преди това. Тогава за пръв път харесах момиче... и за пръв път получих отказ. Не си спомням много добре цялата ситуация. Помня само, че тогава бях токлова бесен при последната ни среща, че нямах сили да говоря - само стоях и я гледах с кръвясали от гняв очи.
  След ден-два разбрах, че девойката е получила инсулт и е откарана в болница с голяма опасност за живота.
  Отначало не правех съпоставка между отделните случаи... които между другото зачестяваха с всяка седмица. Към 17-ата ми година обаче нещата се влошиха дотолкова, че вече бях принуден да нося очила постоянно.
  С две думи, вече убивах с поглед всеки, към когото насочех очи.
  Звучи невероятно. Знам това. Никой от докторите, които потърсих за помощ или поне съвет, не ме взе насериозно. Така и не можаха да повярват. Аз, между другото, също. Струваше ми се, че живея в лошо направен треторазряден филм на ужасите или предизвикан от долнопробни наркотици кошмар. За съжаление обаче беше реалност.
  Постепенно обаче се научих да извличам полза от това. Знам, че погледнато отстрани, изглежда ужасно, но след като преживееш стотина улични нападения, седем обира, десетина опита за грабеж, три покушения и още един куп неприятности, започва да не ти се струва толкова нечовешко. По-трудно ми беше да се оправя с колегите ми в "Daily Rumours", където започнах работа като репортер. Но след две-три години практика, след като се утвърдих в професията, хората около мен се научиха да си затрайват и да не коментират (поне пред мен) странния ми навик да нося постоянно тъмни очила.
  Преди месец обаче започнаха неприятностите ми. Докато правех репортаж за вестника, се запознах с ученичка от местната гимназия. Някак си неусетно започнахме да се срещаме. Нито тя, нито аз се притеснявахме от разликата във възрастта ни. И постепенно и двамата хлътнахме един в друг до уши. Чувствах се на седмото небе от радост. Обожавах гласа ѝ, походката ѝ, жестовете ѝ... А очите ѝ! Огромни яркосини бездни от втечнена светлина, едновременно детински наивни, тийнейджърски палави и с мъдростта на стогодишен старец... Само от един неин поглед бях готов да настръхна и да убия всеки, осмелил се само да я докосне.
  Вчера обаче...
  Докато карах безцелно из пустите улици на Елвенвил тази нощ, сигурно над милион пъти съм си повторил, че за случилото се е виновна единствено и само тя. Не помогна. Знаех, че виновният съм аз. Трябваше, по дяволите, трябваше да я предупредя, да ѝ разкажа всичко за себе си, не страхливо да премълчавам, опасявайки се, че може да я отблъсна от себе си по този начин...
  Тогава тя нямаше да смъкне очилата ми точно след една невероятно сладка (и, както се оказа, последна) целувка. Нямаше да каже "Искам да видя как изглеждат очите ти!". Нямаше да я погледна неволно и за последен път да се потопя в синьото вълшебство.
  След цяла нощ безсъние и обикаляне из града възпалените ми нерви най-накрая сдадоха багажа. Влязох в първия мотел, който се изпречи пред мен, и наех единична стая. Момчето на рецепцията не зададе никакви въпроси. Може би тъмните ми очила, треперещите ми ръце и пресипналият ми глас го убедиха да не се разправя много- много с мен.
  Трудно извърнах очи от отражението си. Обиколих с поглед разхвърляната мотелска стая. Взрях се в снимката на момичето с най- сините на света очи, която бях оставил до подгизналата от сълзи възглавница. Отново погледнах към станалото ми вече толкова омразно отражение в огледалото.
  И свалих очилата си.
  
  За пророците и хората
  
  Не искай от мен да ти предсказвам бъдещето. Не съм пророк, не съм циганка, не съм и синоптик. Аз съм магьосник - прост магьосник, който разказва приказки. И да ти кажа право, преситен съм с пророчества. Би могла да си помислиш, че живеем в свят на гадатели. Всички знаят какво ще се случи след миг или след година. Човекът може още да не се е оженил, но разводът му вече е описан в подробности от сбирщината алкохолизирани проститутки и гейове, всички със съмнителен етнически произход, които биха могли да предвидят единствено собствената си физическа и душевна импотентност.
  Затова искаш ли един съвет от мен? Не вярвай на пророци. Те не знаят какво е усещането да се събудиш до слънце при положение, че цял живот си се свестявал до облаци. За тях любовта е мръсна дума, свързана единствено с неприлични стонове и нещо лепкаво след края на всичко. Слепите прорицатели мислят, че залезът е смърт, последвана от мъртвешки мрак. И те описват това толкова цветно и истински, че човек неволно се замисля дали не е сънувал онзи морски бряг, звездите, лунната пътека и ръката на любимия човек около кръста си. И така нататък, и така нататък, докато романтиците не се превърнат в чакали, целувката - в поток микроби, а шепотът на жената до теб - в тънки нишки погребален саван. Останалото е гниене, преживяване и есенинска кал - не задължително в този ред.
  Не, не мога да ти кажа какво да направиш, за да пропуснеш това "велико удоволствие". Знам обаче сигурния път към него. Залей с врящо олио ръката си, когато посегне да погали човека до теб просто ей така. Извади окото си, ако се опита да отрони сълза, породена от липсата на любимия. Изтръгни езика си и залей с врящо олио устата си в мига, в който дръзне да изрече онази, срамната дума, започваща с "О"... а след това заший с канап устните си, преди да са се разтворили от възбуда при вида на онази, която те кара да се чувстваш жив. И така постепенно, миг след миг, година след година, ти ще заприличаш на тях - хората без лица и осезание, вегетиращи над полога на сомственото си слабоумие, слепци, за които драконите са просто гущери, а приказките - средство за приспиване на малки деца, а не начин на живот.
  Докато този апокалипсис обаче не настъпи веднъж и завинаги, винаги ще има хора, които вярват в нас - разказвачите на приказки. Те няма да знаят със сигурност, но дълбоко в сърцето си ще усещат, че не сме чак толкова грозни, зли и вятърничави, колкото ни описват пророците. Може би защото подсъзнателно ще чувстват, че ние знаем какво е да целуваш устни, отдалечени от теб за цели 13 години. Да правиш любов не заради спорта, а заради усещането, че караш човека до теб да лети.
  Или просто да знаеш какво е да летиш.
  Или да знаеш, че далеч на север те очаква една ледена кралица, която единствена на този свят може да залепи парчетата от счупеното огледало на сърцето ти.
  Или да знаеш, че я обичаш.
  
  Отмъщението е сладко нещо
  
  Тази нощ валеше като из ведро. Мислех си, че никога няма да стигна до кралския палат, но ето че не бяха минали и два часа, когато острите кули на безумно нестандартната постройка се извисиха пред мен. Имах още половин час, докато стигна на мястото, за където бях планирал яростното си отмъщение. Половин час, в който щях отново и отново да се връщам в спомените си към предателството на жената, която си мислех, че обичам... и която, както се оказа, само си беше играла с мен и ме беше захвърлила, както разглезено дете, свикнало да получава винаги всичко, което иска, пуска небрежно в кофата за боклук непотребната вече играчка.
  Само допреди пет-шест часа аз - почти уважаваният и не чак толкова лош придворен маг на Шамлок - бях заседнал заедно с мои приятели от градската управа в "Палавия дракон" - обичаната и неприлично евтина кръчма, разположена точно на кръстопътя между Северния и Източния Тракт. Бирата се лееше като река, бисерите и вицовете се сипеха като монети от кесията на богаташ, а кръчмарката Джоан едва смогваше едновременно да носи поръчките ни, да подвиква на момчетата за всичко да носят по-бързо бурета с ейл от мазето и да отбива опитите на почти всички от компанията да се задяват с нея. В общи линии, стандартна вечер в "Палавия дракон", която - както личеше по всичко - щеше да финишира по стандартен начин: по-трезвените щяха да помогнат на по-пияните да се приберат, а след това - два-три часа сън и... нов ден, нов късмет.
  За съжаление обаче сметките излязоха без кръчмар. Точно подвиквах на Джоан да не оставя халбата ми празна, когато вратата на "Дракон"-а се отвори със замах и в кръчмата влезе Грейлз - кралският писар, с когото не веднъж и два пъти се бяхме вадили от калта. Вече беше започнало да вали и от шапката, наметалото и мустаците му се стичаха потоци вода. Аз обаче - както и всички останали, между другото - в първия момент не успях да забележа нищо освен очите му. В тях се четеше лудостта в чист и неподправен вид. Сигурно не бях само аз този, който си помисли, че Грейлз се е побъркал.
  - В името на Мрака, човече, какво ти става? - стреснах се аз не на шега. Грейлз се тръшна на свободния стол до мен и кресна на Джоан да му донесе бира. Едва след като си я получи и отпи повече от половината от нея на един дъх, се обърна към мен:
  - Саймън, първо ми обещай, че няма да откачаш. Знам те колко кибритлия си и точно затова те моля да не изпадаш в истерии или нещо подобно...
  - Няма проблем, само ми кажи какво е станало.
  Грейлз ме погледна право в очите:
  - От колко време сме приятели?
  - А сега де! Да не мислиш, че си водя календар? От доста - десетина години вече трябва да има...
  - От колко време си мислиш, че знам за връзката ти с дъщерята на краля?
  Това вече ми подейства като удар в бъбреците. Мислех си, че това е най-строго пазената тайна в целия ми живот. С Леа се виждахме от половин година и всичките ни срещи преминаваха възможно най- предпазливо, за да не научи никой.
  - Откъде...?
  - Ами ако ти кажа, че от тази вечер за това знае половин Шамлок?
  Ударът се повтори - този път за разнообразие по левия бъбрек.
  - Моля? Надявам се, че говориш образно...
  - Не се надявай. Преди малко Леа заедно с баща си и майка си даваха прием в двореца, на който присъстваше куцо и сакато. Нали се сещаш - онези куртоазни приемчета от рода на "дай-да-покажем- колко-добри-и-щедри-сме". Леа пийна малко повече и заразказва пред цялата зала за вас двамата, колко смешен си бил, как те използвала и как се забавлявала за твоя сметка. Крал Торен не беше много очарован в началото, но после веселото настроение обхвана и него и той в края дори обеща, че няма да те обезглави, а само спомена нещо за сто удара с бичове...
  Ударих с юмрук по масата. Тежките халби подскочиха и се разпиляха по пода. Чувах някъде около себе си като в просъница как Грейлз ми бърбори нещо от рода на "Не се притеснявай, нищо не е станало...", само че аз вече бях прекалено далеч от околния свят, за да разбирам какво ми приказва. Грабнах наметалото си с цвят на нощ от закачалката при входа и тряснах вратата на кръчмата зад себе си. Постоях малко до коневръза, колкото студеният дъжд да поохлади малко пламналата ми глава, след което се метнах на коня си и препуснах в галоп към двореца. Имах смътен спомен, че не съм си платил, но никой от кръчмата не излезе, за да ми припомни това. Всички знаеха на какво е способен Саймън Спайкс, когато се вбеси.
  Някъде по средата на пътя обаче опънах юздите на коня и го забавих до средна скорост. Исках да изчистя съзнанието си от всички белези на яростта, понеже историята помни много магове, които са се издънвали в заклинанията си, понеже бесът е замъглявал мислите им. Аз обаче нямаше да се объркам. Кристално бистрият ми гняв бе заточил магическите ми умения и те сега приличаха на бръснач, способен да реже косъм на десет.
  Дъждът продължаваше да шиба безмилостно; аз обаче не чувствах нито студа, нито влагата. Когато най-сетне стигнах до кралския палат, имах чувството, че от мен се издига пара. Стражниците пред портите, изморени от дългия маратон тази вечер, предшествал и последвал приема, се опитаха да ме спрат. Не и днес. Едно движение на ръката ми и тежката окована с желязо порта се пръсна на трески и заедно с тях се прекатури навътре. Конят ми продължи да язди напред, без да се спира за секунда. Някъде зад себе си чувах роговете на бранителите, които свиреха тревога; това обаче не ме засягаше. Продължих галопа си напред и влетях заедно с животното в тронната зала. Там кралското семейство тъкмо се канеше да се отдава на заслужен отдих. Улових точно момента на целувките за лека нощ. Дръпнах юздите и се заковах пред Леа. Тя неразбиращо вдигна поглед към мен... и се отдръпна назад като ударена с юмрук: пламтящите ми очи се впиха в нейните - лъжливи и празни, с цялата сила на гнева ми. Тя пребледня.
  - Спайкс!!! Напусни веднага палата ми! - прокънтя някъде зад мен гневният глас на Негово Величество. Днес обаче ми пукаше за величества точно толкова, колкото на боговете им пукаше за мен.
  - Да ме прощавате, крал Торен, но имам малка разправия с дъщеря Ви. След като приключа с нея, ще напусна не само двореца Ви, но и цялото кралство. Засега обаче не се месете, за да не Ви превърна набързо в морков и по този начин да отърва не само себе си от досадното Ви бръщолевене, но и цял народ от Вас самия.
  Чух как кралицата ахна от възмущение. За нея ме беше грижа толкова, колкото и за краля. През цялото време не бях свалял очи от Леа. Преди няма и половин ден само при вида ѝ щях да остана без дъх: по дяволите, беше наистина красива... Сега обаче пак бях без дъх, но поради коренно различни причини.
  - Нито една жена в моя живот не се е подигравала така с мен безнаказано, Леа - заговорих бавно аз. - Имаше няколко, които се опитаха... имаше. Сега от тях не е останал прах колкото за пясъчен часовник. С теб обаче няма да постъпя така - прекалено е милостиво за подигравка като твоята. Това е последната ни среща, любима... а това пък е прощалният ми дар за теб. Наистина кралски дар.
  Вдигнах ръка и започнах да изричам магическата формула. Думите се бяха врязали в мозъка ми като излети от нажежена стомана още по време на пътя ми насам. Всяка сричка и звук произнасях толкова бавно, колкото позволяваше самото заклинание - исках трансформацията да стане постепенно, за да мога да ѝ се насладя пълно. Зад мен кралят крещеше на стражата да ме спре... те обаче не можеха да помръднат: малко предпазни мерки никога не са излишни.
  Първо поддадоха ръцете й: цветът им на слонова кост избледня като стара икона, гладката кожа се проряза от множество дълбоки бръчки, а ноктите се деформираха като набръчкана от вятъра повърхност на езеро. Стройните ѝ крака заприличаха на два изсъхнали от бури чвора, косите ѝ, които някога оприличавах на разтопено злато, посивяха и оредяха, носът ѝ се сключи хищно напред, устните ѝ се напукаха, а зъбите изпопадаха един по един.
  Оставих единствено непроменени очите ѝ. И, разбирате ли, това беше най-злата част от отмъщението ми. По този начин лицето ѝ все пак запазваше някаква малка част от чара на 18-годишната девойка, която някога бе била красива като зората... и същевременно си оставаше лице на злобна и лъжлива старица, сгърчена от интриги и клюки.
  С едно движение на свободната си ръка сътворих огледало пред нея. Тя се погледна и изпищя. Продължи да пищи и докато изричах формулата за придвижване в пространството. Дори и след като се материализирах в Кроучън, отзвуци от писъците ѝ все още звучаха в ушите ми.
  Ухилих се злобно. Слава Богу, че ми хрумна да доразвия заклинанието на стария си учител по магически умения и да добавя към него и една-две руни, колкото да направя девойката безсмъртна. Нека има време да размисли върху постъпката си.
  В крайна сметка, след може би 1000-2000 години (жените са толкова тъпи същества, че понякога им отнема доста време да признаят правотата на човек...) тя вероятно щеше да осъзнае един простичък факт: че никой, никога и по никакви поводи не се ебава с магьосници. А още повече - ако магьосникът се казва Саймън Спайкс.
  В едно старият ми учител беше стопроцентово прав. Наистина отмъщението е едно сладко, ама много сладко нещо...
  
  Тази нощ ще танцувам сам
  
  Тази нощ отново ще танцувам сам. Бос, с пусната коса, на изгасени светлини, единствено пълната луна ще наднича нахално през прозореца на мислите ми и ще се мъчи да разбере защо съм се опитал да спусна пердетата. Не обичам да ме гледат в подобни интимни моменти, но от нахалните психо-философи (или философски психари) спасение няма. Все по-малко и по-малко ме пука. Свещите са изгасени, дискът с музиката на душата ми вече свири бавно и кърваво, така че танцът може да започне.
  Тук ли си отново? Чувствам присъствието ти. Някъде около мен си, призрачна моя любов. Тази нощ обаче нямам нужда от теб. Магьосникът ще танцува сам. Както винаги го е правил, в интерес на истината. До скоро, даже до тази вечер, ако трябва да бъдем абсолютно точни, това нещо ме притесняваше и вадеше на бял свят едни странни неща, които са непознати за повечето "свестни" (според женското определение) мъже. Едни странни капчици вода, стичащи се по брадясалите ми бузи със скоростта на водопад от чувства. Май им казвахме "сълзи". Ние - хората, магьосниците, вещерите, които все още можем да обичаме. Но това е непонятно за вас, обикновените, "свестни", лъскави кукли без лица, нали? Както е непонятна и самотата. Вие никога не сте сами. Вие трябва само да щракнете с пръсти и веднага около вас се натрупва тълпа клошари, готови да съдерат дори най-интимните си места, за да ви угодят. А аз, въпреки че съм вълшебник, дори цяла нощ да щракам с пръсти, няма да успея да сътворя подобна магия...
  Вече не ми пука обаче. Тази нощ ще танцувам сам и за пръв път от началото на съзнателния ми живот това няма да ме вълнува. Омръзна ми да крия жезъла си под мантията, да прибирам на опашка косата си и да изричам псевдофилософски фрази, за да се харесам на тази или онази. Тази нощ аз съм самият себе си.
  Ритъмът на барабаните отеква в празната стая. Така допреди известно време отекваха и нежните думи, които приказвах на една от тези кукли. Само че Барби няма как да бъде изкушена с магьосник на бял кон. Тя иска Кен (не кренвиршите на онази българска фирма, макар че не бих се обзаложил, че фройдисткото тълкувание за фалическото подсъзнателно отъждествяване не е минал ей така, между другото, през нежната ѝ главица).
  Аз обаче не съм Кен. Не съм кукла и няма да позволя да си играят с мен. Не искам да бъда поредната безсмислена жертва, паднала в олтара на един подрастващ сексуален вампир - център на интриги и игрички.
  Затова тази нощ ще танцувам сам. Поне ще знам, че след края на танца няма да погледна очите на жената срещу себе си и да открия пустота, безсмислена сласт и кухи мисли. Ще видя единствено тъмнината - моята най-вярна приятелка през всичките тези години. И може би, след като свърши танцът, двамата с нея ще се целунем - истински, не като децата, които мислят, че подареното захарно петле е по-добра придобивка от кървавочервената роза. Ще сплетем устни и около нас няма да съществува нищо друго... освен нас двамата, разбира се. Ние двамата сме вечни, защото докато по света има глупци и "свестни" невежи, ще съществува и мрак... а докато има коравосърдечни и бездушни кукли, ще има и идиоти-магьосници, които да ги обичат и да позволяват чувствата им да бъдат подритвани като улични помияри.
  Няма да си искам обратно огънчето, което запалих в теб (ако въобще някога е горяло). Нека тайно цял живот съжаляваш за онова, което е било в ръцете ти, сравнявайки го с посредствеността. Отварям широко процорците. В името на Мрака, не ми пука! Гледай, ако искаш! Ревнувай от тъмнината! Прави каквото искаш!
  Тази нощ ще танцувам сам. Но не самотен. За разлика от теб.
  
  Недовършено летене
  
  Студеният ноемврийски вятър сякаш го преряза с нож.
  - Долар и двайсет, ако обичате.
  От полусънното му състояние го извади грубият, леко дрезгав глас на сервитьорката, който натрапчиво контрастираше с меката мелодия на "Скорпиънс", лееща се от разнебитените тонколони на кафенето. Лари бръкна в джоба си, извади смачкана на топка банкнота и я плъзна по издраскания плот, без дори да я погледне. Сервитьорката, която сякаш бе излязла от ТВ-реклама за целулит, му подаде някакво ресто, което той натика в джоба си, без да го преброи. Хвърли поглед към масата, отрупана с чашки от кафе, изненада се кога е успял да изпие толкова и излезе навън.
  Студеният ноемврийски вятър сякаш го преряза с нож. Закопча догоре коженото си яке и по навик потърси из джобовете си цигари. Колкото и да е странно, имаше - някакъв предисторически пакет кемъл се беше забутал във вътрешния му джоб. Лари извади последната цигара, изхвърли пакета на тротоара ("Майната ѝ на културата!" - помисли си мрачно и се ухили) и се опита да запали. Успя, по негова преценка, на седемдесетия път, дръпна силно и усети познатото замайване. Дори не се закашля. "Я гледай, не съм пушил оттогава, а нищо ми няма... Да, Хосе, и това го има на белия свят - белия свят с черните хора по него."
  Тръгна по улиците без определена цел. Просто искаше да се поразходи, за да не мисли за...
  След като болката му попремина, осъзна, че се е спрял пред сергията на уличен продавач на компактдискове. Младежът, който сигурно нямаше и седемнайсет, бе надул до дупка разбрицаната си уредба и от колоните гърмеше "Диви коне". Неговото парче... Учуди се колко топло е бащинското чувство, което се появи заедно с тези думи. Протегна ръка като робот и взе прозрачната пластмасова кутийка. Отвътре го гледаше приветливо, красиво и усмихнато лице. Но не неговото.
  Усети, че продавачът го наблюдава втренчено, затова бръкна в портфейла си, извади първата попаднала му банкнота и му я подаде. С крайчеца на окото си забеляза как младежът зяпна от изненада - е, все пак банкнота от хиляда долара не се вързва много с кожено яке, коса на опашка и калъф на китара, небрежно преметнат през рамо... Грабна диска и се отдалечи с бързи крачки от сергията. Защо бе, глупак? - прошепна някакъв глас в ъгъла на съзнанието му. Разкарай се! - промълви наум Лари и се взря в обложката. От нея продължаваше да го гледа триизмерното лице на Тони. Бившето гадже на бившата му приятелка.
  Спомни си как преди две години бе отишъл при президента на "Саймън Рекърдс" и му бе предложил да работят заедно. Възрастният мъж бе прослушал демодиска и обяви, че е страхотен. Но още тогава честно предупреди Лари каква ще е реакцията на борда на директорите. Щяха да му предложат две възможности - или да го издават, но отсега нататък да гледа глупавата си физиономия само в огледалото, или да продължи да бъде талантлив, но никому неизвестен млад китарист, който свири за жълти стотинки в местния рок-клуб.
  Така и стана.
  Лари избра първата възможност. Разтичаха се и на бърза ръка му намериха заместник. Всъщност Лари сам го предложи. Колкото и да го мразеше, все пак предпочете зад името му да стои лицето на познат, пък бил той предишният любовник на приятелката му. Пък и Тони наистина беше красив. Със свободно падащата около очите му руса коса и замечтания си поглед той мигом спечели благоволението на шефовете на "Саймън Рекърдс". Един от тях, пиян до козирката, на една от промоциите цинично бе обяснил на Лари: "На народа, моето момче, му е писнало от грозници!"
  Това се бе случило преди две години и три диска време. Психогенната музика на Лари се бе харесала и му бе донесла популярност... но популярност само на теория. В действителност можеше с часове да се разхожда по улиците като сега и никой да не извика от другия тротоар: "Хей, това не е ли Лари?", или: "Мистър, бихте ли ми дали автограф?" Не, автографите бяха привилегия на Тони. И снимките. И интервютата. И промоциите. Всичко. Тони бе параванът, зад който се криеше грозното лице на Лари.
  Лари хвана диска гнусливо, само за ъгълчето, сякаш се боеше от зараза, и го хвърли с все сила на земята. На всички страни се разхвърчаха парчета пластмаса. Минувачите се обърнаха, един направи красноречив жест около слепоочието си. Лари въздъхна. "Така е, Хосе, и това се случва понякога - позволиш на един красавец да те замества някъде и след време откриваш, че те замества не само по обложките... "
  Когато застана пред прага на студиото, извади магнитна карта и я прекара през процепа на компютъра. Вратата избръмча и се отвори.
  Лари влезе и вдъхна с пълни гърди познатия въздух. Тук беше в безопасност. Колко безсънни нощи помнеха тези плеъри, рекордъри, пултове, микрофони и тъй нататък... Дори когато му е било тъжно, бил е вбесен или разстроен, чувствал е механичният подтик да дойде тук и да свири, да свири... Докато го заболят сърцето и пръстите.
  Вчера обаче бе по-различно. След като излезе от дома на Джулия, където завари Фокси и Тони седнали плътно един до друг, вгледали се в очите с тъпата замечтаност, позната от обложките, първият му порив бе да дойде тук и да запише нещо. Нещо като извинение, че любовта му не се бе оказала достатъчна. Нещо, с което да ѝ разкаже, че не винаги сладникавите плакатни красавци са за предпочитане пред грубите и цинични рокери - поне заради това, че в тях има изкуство, има живот, има младост...
  Но си остана вкъщи. Не бе в състояние да записва. Чувстваше тялото си невероятно далеч. Очите му туптяха от нахлулата в главата му кръв. Ръцете му трепереха, а в мозъка му се въртеше една единствена мисъл - тежка, трескава, огромна: "ЗАЩО?"
  Лари измъкна китарата си от калъфа, перна с юмрук шалтера и включи куплунга към пулта. Две-три дръпвания на струните - нямаше нужда от повече настройка. Затвори очи, появи се образът на Фокси - жизнена, усмихната и с друг. Не разбра чие лице вижда до любимата си. То беше... някак странно. В него се бяха преплели десетките ѝ любовници, като образуваха някакво злокобно и мрачно подобие на октопод с ухилени сладникави лица вместо пипала. Сърцето му прескочи един удар. Сграбчи китарата и блъсна с разтворени длани бутона за запис.
  Не знаеше какво възнамерява да свири, докато не докосна струните. Свиреше бясно. Както винаги, пръстите не успяваха да догонват мисълта, а ритъм-блокът не успяваше да догонва мелодията. Лари галеше китарата, милваше я, увещаваше я, говореше ѝ с тих и мек глас, шепнеше ѝ нежни думи, разплакваше я, разпалваше огньове и ги потушаваше, оплакваше се, търсеше съчувствие от нея, стенеше, кикотеше се истерично и през цялото време пред очите му бе неговата Фокси, която се смееше щастливо в прегръдките на някой друг, а той не искаше да мисли кой точно е този някой друг и затова блъскаше все по-яростно струните и изливаше върху тях цялата си мъка и злоба към този проклет живот - какъв ти живот, ха-ха, малка купчинка кучешки лайна в канализацията, а не живот, няма живот за теб, животът е само за красавците, затова свири, Хосе, свири докато можеш, свири, мамицата му, и той свиреше, свиреше, свиреше, блоковете на апаратурата вече димяха, един-два светлодиода избухнаха, мятайки наоколо електрически сълзи, а той свиреше, за да унищожи образа на Фокси пред очите си, нейния и на другия до нея, не, не човек, човешко ли е да се отнема любов, затова свири нечовешки, свири както можеш, свири, майка му стара, сви...
  Преди да заглъхне последната нота, преди да успее да вдигне пръстите си от струните, Лари разбра какво ще се случи. Болката в гърдите бе прекалено красноречива, за да бъде сбъркана. Китарата се изплъзна от безчувствените му ръце, падна на пода и със звук на сватбена чаша се разби на парчета. Струните тъжно изплакаха и се разхвърчаха наоколо като пипала на огромен паяк. Лари падна на колене, опитваше се отчаяно да поеме въздух, пръстите му напипаха бутона за изваждане на диска. Натисна го. Изкрещя. По-точно, опита се да изкрещи, но болката в гърдите превърна вика му в немощно хъхрене. Погледна пръстите си и видя, че са разкървавени. Почти петнайсет минути без прекъсване? Е, Хосе, с всеки изминат ден ставаш по-добър, само дето отсега нататък ще се изявяваш в ада...
  Лари се пресегна със сетни сили към масата, вдигна с усилие прозрачната кутийка, зачуди се колко приятно изглеждат кървавите отпечатъци върху пластмасата, пъхна диска вътре, намери пипнешком листче и химикалка и с последен отчаян импулс на волята си написа:
  ЛАРИ КЛЕЙТЪН "Недовършено летене - 14.42 Честит рожд... " Откриха го след два дена.
  
  Сезонът на откъснатите цветя
  
  Лари Клейтън, китаристът, по чиято музика въздишаше цял свят, но по чието нашарено с белези и изкривено лице не биха се прехласнали и най-закъсалите в интимно отношение пубертетчета, се събуди в отвратително настроение.
  Около леглото му бяха струпани накуп три бутилки водка, пет- шест празни пакетчета от фъстъци и поне десет пепелника, препълнени с изпушени до филтъра фасове "Camel". Беше започнал да пуши отново, след като се бяха скарали с Фокси, и сега бе на път да подобри собствения си рекорд от осем пакета дневно. По негова собствена преценка му трябваха още един или два съня от рода на този, който го преследваше всяка нощ от няколко месеца насам, и онези смешници от "Гинес" бяха добре дошли в дома му.
  Лари изрита завивките и се надигна от удобното, но вмирисано на застоял цигарен дим легло. Днес като че ли щеше да му се наложи да проветрява цял ден. Е, нищо. И без това не му се стоеше вкъщи, понеже ако останеше, щеше рано или късно да посегне към грижливо скътаните на дъното на хладилника бирени бутилки. Не. По-добре разходка навън. Той превърза доста порасналата си коса с кожен ремък, навлече раздърпаното кожено яке и преметна през рамо калъфа на китарата си.
  По-късно, когато се връщаше отново и отново в спомените си към този ден, неизменно с часове си блъскаше главата защо и под влиянието на какво е взел "Гибсън"-а. Не беше свирил (а и не беше записвал) нищо от онзи ден, когато създаде полу на импровизация, полу насън, парчето "Диви коне". В същия този ден бе дошъл и инфарктът му... прекалено силен, за да бъде отминат с просто пренебрежение - все пак лекарите едва го бяха спасили след незнайно колко часа в клинична смърт... Но в крайна сметка, когато човек е преживял какви ли не сърдечни болки, при идването на подобна напаст просто плюе в краката ѝ, изхилва ѝ се здраво в лицето, след което с обигран жест си пали поредната цигара, нали така, Хосе? Лари така и направи... само че след този случай не желаеше дори да погледне разкошния си, правен по специална поръчка 12-струнен "Гибсън", целия в гарвановочерно с изключение на седефения скорпион, инкрустиран между двата "f""-образни резонаторни отвора в корпуса. Като добавим и скрития, но невероятно чувствителен адаптер, който му позволяваше да я използва и като електрическа, ставаше ясно, че "Гибсън"-ът на Лари бе инструмент, за който половината от професионалните китаристи биха дали мило и драго... но въпреки това самият Лари не искаше и да я погледне, камо ли да засвири на нея. Дълго време след като пръстите му, разранени след онова лудешко и безпаметно свирене, зараснаха, той въобще не я бе поглеждал.
  Е, поне до днес. За момента обаче той въобще не се замисли над това. Просто метна през рамо ремъка на калъфа и излезе навън.
  Вън, въпреки че според календара бе едва началото на февруари, бе почти лято. Слънцето напичаше толкова силно, че повечето от минувачите бяха по къси ръкави. След десетина крачки Лари съжали, че е взел коженото си яке и дори понечи да се върне у дома, за да го остави, но след кратък размисъл реши да продължи. Не му пречеше чак толкова, а и без кожено яке се чувстваше едва ли не гол.
  Той дълго скита безцелно по улиците, без да мисли за нищо, докато един хладък повей на вятъра не го накара да вдигне очи нагоре. Вече се свечеряваше. Лари без никаква изненада установи, че се е разхождал повече от шест часа, без да забележи, усмихна се разсеяно и реши да изпие някъде чашка силно кафе, след което да се прибере у дома, да седне пред компютъра и да се впусне в някаква не особено ангажираща мисълта игра. Мозъкът му, претоварен от алкохолните подвизи снощи, нямаше да се справи с никакво натоварване, по-голямо от това. За композиране, свирене или миксиране не можеше да става и дума.
  Така беше кажи-речи от половин година. След случая с Фокси нямаше настроение за каквото и да било. Продажбите от сингъла "Диви коне" (умело сритани нагоре от мениджъра му) бяха повече от задоволителни и му осигуряваха безпроблемно във финансово отношение съществуване... поне засега. Лари обаче подозираше, че моментът, когато шефовете на "Саймън рекърдс" щяха да го извикат на "червеното килимче", да го нахокат хубаво и след това без много- много заобикалки да му заявят, че ако не си стегне задника, ще го натирят на улицата, не е чак толкова далеч.
  Което пък, реално погледнато, не беше кой знае колко мрачна алтернатива. След всичкото това време, прекарано в пипалата на шоубизнеса, човек започваше да се чувства като носна кърпичка, изпрана и изстискана от Арнолд Шварценегер. Вярно, че и финансите му щяха да намалеят, но Лари добре помнеше мига, в който стъпи на брега на Новия свят само с двадесет долара в джоба си. Така че нямаше да му се наложи тепърва да свиква с мизерията.
  От всички тези мисли го заболя глава. Той направи гримаса и влезе в първата срещната кръчма, която всъщност не се оказа крайно лоша - нямаше негри, пияници и прочие отрепки, джубоксът в ъгъла свиреше само стари и златни парчета, а барманът изненадващо въобще не приличаше на смесица между Франкенщайн и Фреди Крюгер (нещо обичайно за пивниците в този квартал). Лари седна на бара и си поръча кафе, сода и кифла с масло, понеже неусетно бе огладнял.
  Изведнъж върху рамото му се стовари толкова силен удар, че за малко да се задави с глътката сода, която отпиваше в момента. Докато кашляше, дочу зад себе си най-неприятния възможен глас, който съществуваше на този (а вероятно и на онзи) свят:
  - Ха, Лари, ти пък какво правиш тук?
  Докато се обръщаше, Лари вече знаеше какво ще види насреща - физиономията на най-гнусния измежду познатите си: Деймън. Двамата някога бяха почти приятели, но веднага след като бяха слезли от самолета, докарал ги в "страната на сбъднатите мечти", пътищата им се бяха разделили. Лари предпочиташе да не си спомня защо.
  Деймън не обърна внимание на зле прикритата гримаса на отвращение на стария си познат и го стисна в прегръдка толкова здраво, че костите на Лари изпукаха. През това време не преставаше да бърбори:
  - Как си бе, мой човек? Защо досега не си ми се обаждал? Бачкаш ли някъде? Ожени ли се вече? А?
  Лицето му по особен начин приличаше на Джон Ленън и Исус Христос (хе-хе, според хипарите това не беше ли един и същ човек, а, Хосе?) - двете най-омразни на Лари личности. Само че в добавка на и без това гнусната си визия Деймън се бе наплескал с няколко пласта евтина козметика и се бе напудрил като жена. Мадамите като че ли в последно време обожаваха подобни лигльовци... Лари усети, че му се повдига.
  - Хей, братче, знаеш ли какво измислих? - продължаваше през това време да бръщолеви Деймън. - Довечера у нас ще има купон. Ще ми дойдеш на гости. Точно ще те запозная с жена си! Ти имаш ли съпруга? Не? А гадже? Пак не? Нищо чудно - ти открай време си беше особняк. Както и да е. Давай да вървим.
  Лари въздъхна примирено, хвърли една смачкана банкнота върху бар-плота и се изправи. Деймън чак сега забеляза калъфа с китарата:
  - Охо, и ти ли свириш? Чудесно! Значи по някое време може да посвирим двамата. И аз съм китарист, знаеш ли?
  Чудесно наистина. А и ако отнейде се домъкнат Ринго, Джордж и Пол, щеше да стане направо приказно...
  Когато двамата се качиха в уловено почти небрежно от Деймън такси, Лари за пръв път тази вечер поиска да си намери извинение и да се прибере у дома. Знаеше, че ако и днес се напие (а нямаше начин да остане трезвен!), черният му дроб щеше да вдигне бялото знаменце. Но си замълча.
  Къщата на Деймън (както и следваше да се очаква...) беше в най- тежкарската част на града. Лари долови глъчката от купона още от улицата. Всичко вече беше готово за тазвечершното колосално напиване - в средата на стаята бе разпъната маса, отрупана с ядене и пиене, а покрай стените, пред стереоуредбата (до която между другото бяха подредени всичките дискове на Лари... ) и върху телевизора бяха складирани резервите. Лари прецени, че в цялата къща няма по-малко от стотина литра пиячка.
  Но всичко това щеше да мине пред очите му след няколко дълги секунди. Сега обаче претовареният му мозък имаше друго занимание. До вратата, излязла, за да ги посрещне, стоеше стопанката на къщата - очевидно съпругата на Деймън. Когато я видя, Лари почувства как сърцето му прескача някъде към петите. Пред него, облечена в ярковиолетова рокля (любимият ѝ цвят още от едно време) стоеше Ана - неговата първа любов тук, в Америка. Двамата някога бяха въртели бурен роман, започнал експлозивно... и завършил не по-малко разрушително. Тя още от самото начало му бе натяквала постоянно, че е женена, но той не знаеше (и никога не се бе питал) кой е мухльото, погубващ с присъствието си и с брака си подобна красота.
  Е, ето че разбра. Усети как по лицето му плъзва издайническа капка пот, която той избърса с небрежно движение. Чудеше се какво да прави. Можеше да се позове на някаква внезапно възникнала неотложна работа и да се изниже благоприлично. Можеше и да остане и да се натряска до безпаметство, като остави алкохола да се погрижи за оголените му при спомена за миналото нерви.
  Лари избра второто. Дълго време след това не можеше да си прости, но за момента това изглеждаше единствено приемливият вариант.
  Към полунощ вече беше доста яко подкаран (не че му личеше, както винаги) и с лекота приемаше подмятанията на Ана, насочени към него. Когато се разделяха, се бяха разбрали, че никой няма да обелва и дума на другия, но сега, възползвайки се от ситуацията, тя очевидно бе решила да го дразни до краен предел. Не че не го бе правила и преди... Лари отговаряше на всичко с едносрични думи и след всеки отговор изливаше със щедра ръка в гърлото си по чаша водка.
  Не след дълго разговорът се завъртя около музиката.
  - Лари, защо не вземете да ни посвирите двамата с Деймън? - подметна Ана. - Деймън е много добър... почти колкото твоя адаш Лари Клейтън - слушал ли си нещо от него?
  Естествено, никой не свързваше грозноватия и очевидно пиян младеж с подредените пред стереоуредбата дискове. Шефовете на "Саймън рекърдс" добре се бяха постарали да прикрият истината. А и Ана никога не бе знаела как е фамилията му. Ебането не е повод за запознанство, както казваше мениджърът на Лари...
  - Не ми се свири - отвърна завалено той. Изведнъж се почувства страшно огорчен.
  - Не се притеснявай - окуражи го Ана, а в очите ѝ играеха дяволити пламъчета. - Предполагам, че не си добър колкото мъжа ми, но в крайна сметка не могат всички да са съвършени...
  Лари усети как се вбесява. С две отработени движения щракна закопчалките на калъфа. Секунда - и "Гибсън"-ът се озова в ръцете му.
  - О, и ти ли си почитател на Лари Клейтън? - учуди се Ана. - Китарата ти е същата като неговата!
  - Аз съм... - "Аз СЪМ Лари Клейтън", искаше му се да отвърне, но дори потъналият му в алкохол мозък разбра, че подобни думи ще предизвикат единствено смях. - Аз... аз дори имам автограф от него - довърши най-накрая той.
  - Добре тогава, значи с Деймън ще ни изсвирите нещо негово - отсече Ана. - Не се притеснявай - Деймън ще те щади.
  Пред очите на Лари избухна ярък пламък. Той сграбчи куплунга на уредбата, включи го към "Гибсън"-а си и улови китарата с познатия до болка хват.
  - Следвай ме, ако можеш, некадърник такъв! - изръмжа той и дръпна струните. Пиянството му се бе изпарило на мига.
  Уредбата беше невероятна. Осемте колони "ProLogic" не даваха почти никакво изкривяване на звука. Лари изпитваше едва ли не физическа наслада, когато чуваше как музиката, излизаща изпод пръстите му, се лее без никакви задръжки. Реши да изсвири нещо, което от доста време се бе появило като по магия в главата му, но все не намираше смелост да застане пред пулта. Беше решил да го нарече "Сезонът на откъснатите цветя".
  Гостите застинаха по местата си. Струните на китарата плачеха от напрежение. Първо гръмна кинескопът на огромния телевизор върху секцията. След секунди го последваха и чашите от кристалния сервиз, който очевидно бе сватбеният подарък на Ана и Деймън. Лари с удоволствие видя как дванадесетте къса кристал избухнаха и се разпиляха на десетки хиляди парченца като капиляри от някакво старо и преуморено от любов сърце. Една по една започнаха да се взривяват и крушките на полилея. Едва сега гостите като че ли излязоха от вцепенението си и понечиха да скочат на крака... само че не можаха. Лари ги бе приковал по местата им. Скоростта на свиренето му вече беше безумна. Усещаше в пръстите си онзи познат напор - полусърбеж, полуизтръпване, което се появяваше винаги, когато свиреше с удоволствие, а сега музиката, която излизаше от осемте тонколони, бе препълнена с удоволствие, с тръпка, с болка, абсолютна буря от звуци, засенчила всичко, изсвирено от него досега, нещо средно между обяснение в любов и предсмъртен писък на жертва, преди тънката като китарна струна гарота на наемния убиец да се впие за последно в шията ѝ, някаква неизмерима с обикновени тонове, полутонове, диези и бемоли структура, плетеница от звукове и багри, убийствено бърза изповед, от която болеше, да, болеше, виждаше как гостите един по един пребледняват, улавят се с посинели пръсти за гърлата и рухват безжизнено под масата, понеже очевидно онези късчета камък, които наричаха свои сърца, в края на краищата не бяха издържали на музиката, а той продължаваше да свири, свиреше все по-бързо и почти не усещаше какво излиза изпод пръстите му, понеже очите му бяха приковани към Ана, онази Ана, която изглеждаше странно беззащитна без прехваления си съпруг, чийто малък мускул в лявата половина на гърдите се бе оказал най- слаб и затова бе един от първите, строполили се като голи охлюви на земята, но тя продължаваше да седи неподвижно във фотьойла и да го гледа със сивозелените си очи, и именно този поглед, в който за пореден път нямаше нито капчица любов, а само насмешка и съжаление, го накара да раздвижи още по-бързо пръстите си върху грифа, украсен с пластинки от слонова кост, и да свири, да свири, да свири, докато гледа как и малкото останал във вцепенените ѝ очи живот излита като чайка и оставя след себе си пусто като изневяра пространство...
  Лари удари струните в един последен отчаян акорд и замря. Тишината, увиснала във въздуха след лудешкото свирене, бе почти физически осезаема. Той стана, издуха внимателно корпуса на китарата и я прибра в калъфа, след което взе от джоба на Деймън мобилния му телефон и само с палец (останалите пръсти зверски го боляха) набра 911 - номера на полицията.
  - Добре ще е да дойдете на "Холивуд Хайтс" 2 - изрече той безизразно, когато в участъка вдигнаха слушалката. - И по-бързо.
  Отсреща в него бяха впити безжизнените очи на Ана. Докато обърканият до крайност сержант крещеше нещо по телефона, в ъгълчето на лявото ѝ око се появи кървава сълза, която бавно наедря и тупна с глух звук върху венчалната ѝ халка. Лари затвори телефона, обгърна с ръце китарата си и се сви на кълбо във фотьойла. Така го откриха и полицаите.
  
  Слепецът
  
  Всички познаваха слепия уличен музикант. Всеки ден в ранни зори облеченият изцяло в черни кожени дрехи човек сядаше на ъгъла на 42-ра улица и Парк Лейн и стоеше там до 9-10 часа вечерта.
  В свиренето му имаше някакъв ритуал, който никой от любопитните минувачи досега не бе успял да разгадае: преди от шестте струни на китарата му да започнат да се леят вълшебните звуци на очевидно любимото му фламенко, той сваляше огромните си черни очила, които сякаш покриваха половината му лице, и вдигаше очи нагоре. Стоеше така една-две минути, свеждаше поглед, бавно докосваше с пръсти, сякаш галеше, всяка една струна и едва тогава започваше с вълшебствата си. Някои от постоянните минувачи се кълняха в майка си и баща си, че са го виждали един или два пъти да плаче; освен тях обаче никой не бе ставал свидетел на проява на каквато и да било емоция от негова страна. Слепият музикант сякаш беше издялан от камък.
  Отначало хората го мислеха за несретник, който се мъчи да изкара някой-друг долар отгоре на пенсията си за инвалидност, и затова редовно му подхвърляха дребни пари. Много скоро обаче всички разбраха, че той не свири за пари: пред него нямаше шапка, кутия или каквото и да било, а центовете така си и стояха на тротоара, докато не ги отмъкнеха бързоходните негърчета, които в последно време сякаш бяха наводнили Маями.
  Една сутрин обаче слепецът не се появи както обикновено. Нямаше го сутринта, когато отивах на работа. Нямаше го и по обяд, когато излязох, за да хапна набързо в "Макдоналдс". Нямаше го и следобед, когато си тръгвах. Признавам, че дотолкова бях свикнал с него - все пак го виждах всеки Божи ден в продължение на десетки години - че дори се разтревожих да не би да му се е случило нещо. Не че знаехме на колко години е - сякаш всички възможни възрасти от 18 до 60 години се бяха слели в него, придавайки му странен вид: както младежки, така и старчески. Но дори в крайна сметка да беше и на две години, в този покварен мегаполис имаше достатъчно откачалки, готови да пречукат когото и да било само заради идеята.
  Тъй като утре не бях на работа, реших да се поразходя до плажа... или поне до онова, което беше останало от него. Знам - сегашното поколение едва ли помни какви блестящи плажове имаше едно време във Флорида. Хората се тълпяха тук от всички краища на света, само и само за да могат да разказват после как са изкарали една невъобразимо приятна почивка в Маями Бийч.
  Сега обаче, 60 години по-късно, всичко вече е минало и присъства само на пощенските картички от едно време. Апропо, сега вече и пощенски картички никой не използва. Всичкият този Интернет, просмукал се в нас, вече започва да ми омръзва. Сякаш светът вече е съставен само от роботи, щъкащи бездушно сред милиардите тонове метал и силикон, някога наричал се Маями, а сега представляващ просто един обикновен смърдящ мегаполис като всички останали по планетата.
  Унесен в собствените си мисли, не усетих как стигнах до океана. По навик устните ми сякаш сами се разтегнаха в усмивка и вдишах с пълно гърло. Едно време щях да почувствам горчиво-соления мирис, който в детството ми винаги караше коленете ми да омекват. Сега обаче усетих само вонята на петрол, боклуци и метал.
  Недалеч от мен стоеше облечен изцяло в черно мъж, впил ръце в парапета. Когато се приближих до него, видях, че това е слепият уличен музикант, който бе липсвал на всички цял ден. Без да знам защо, го заговорих:
  - Чудесна вечер, нали,сър?
  Той бавно се обърна към мен. Видях, че под тъмните стъкла на огромните му очила се стичаха тежки мъжки сълзи.
  - Напротив - изрече той с плътен дрезгав глас, от който ме побиха тръпки. Едва сега осъзнах, че за толкова години досега никой не го беше чувал да говори. - Вечерта е най-малкото чудесна. По-скоро бих казал, че е отвратителна - като всяка една вечер в този град.
  - Не ви разбирам...
  - Става въпрос за всичко наоколо, което вече е различно. Цялата тази смрад ме кара да тръпна от погнуса, че съм още жив. А вас ви познавам - без каквато и да е пауза продължи той. - Вие работите в същата сграда, пред която седя и аз. Всеки ден минавате покрай мен. Познах ви по стъпките - поясни той, явно осъзнавайки, че думите му са, меко казано, странни.
  - Радвам се, че поне някой в този квартал ме познава - усмихнах се неволно аз. - Между другото, днес не ви видях...
  - Естествено. Всяка година на този ден дори не докосвам китара. Предпочитам да се поразходя из така наречения "град". На тази дата преди много-много години загубих очите си.
  - О, извинявайте...
  - Няма нищо. И без това не съм го разказвал на никого. А трябва. Ако човек държи болката си постоянно в себе си, то рано или късно експлодира.
  О, Боже, как го разбирах само!...
  - Помните ли онези прастари автобуси - първите, в които вкараха микромезонен двигател?
  - Да, но тях ги изтеглиха от обращение преди доста години...
  - Преди 70, да бъдем точни. Тогава бях още млад, пълен с енергия... и влюбен. Влюбен в една жена, която пък на свой ред ме накара да се влюбя във фламенкото. Бях хлътнал до уши, а насреща получавах нула внимание. Е, бяхме просто приятели, докато тя се усети какво, за Бога, иска. Не мога да ви опиша каква болка ми причиняваше това - представете си, че сте обречени с дни, месеци, години да седите срещу един човек, да искате да му дадете всичко, което имате, но да не можете дори да го докоснете по ръката, за да не би случайно да уроните имиджа му, като при това сте принуден да изслушвате всички глупости за това, колко прекрасни и приятни хора са били бившите ѝ приятели...
  Слепият замълча за момент и бавно свали очилата си. Поразих се от вида на белезите, които покриваха лицето му около очите. Сякаш някой се бе докопал до музеен самурайски меч и дълго и безмилостно бе кълцал плътта му, докато най-накрая тя не бе станала моравочервена и възпалена по краищата като цирей.
  - Всеки ден минавах покрай мястото, където работеше, взимах я и отивахме на кафе - дочувах като през плътен воал думите на слепия. - По нейно настояване обаче заведението, където ходехме, беше на другия край на града - да не би случайно да я видят с мен... Веднъж, както винаги, се бяхме качили на такъв автобус, за какъвто ви говорех преди малко. Не знам Бог или дявол се намеси тогава, но в крайна сметка резултатът бе налице - катастрофирахме, и то жестоко. Преобърнахме се на една страна и не можехме да излезем, понеже вратите и прозорците бяха блокирали. Не можеха да ни извадят веднага, понеже помните колко метал бяха наблъскали онези глупаци от безопасността на движението. Изведнъж някой изпищя: "Двигателят ще избухне!" и паниката стана пълна. Моята любов бе седнала точно до отделението, където беше моторът, и не можеше и да помръдне заради предпазния колан, който бе блокирал. Ако не станеше чудо, в скоро време мезонната радиация щеше да я довърши. Хвърлих се напред и започнах да се боря с двигателя, без въобще да ме е грижа какво ще стане с мен. Успях да измъкна пет- шест от инжекторите, преди проклетото нещо да гръмне. По някакъв начин поех цялата взривна вълна и по-голямата част от радиацията върху себе си... и най-вече върху очите си.
  Слепецът млъкна и обърна пустите кухини на очите си към мен.
  -Лежах два месеца в болница - продължи той след малко. - Както и предполагах, когато излязох, тя вече беше успяла да си намери друг любовник и не искаше и да ме гледа. Не че бях много за гледане, но както и да е. Продадох всичко, което имах, оставих си едно мазе, което някога бях ползвал за студио, само за да имам покрив над главата си. Сега ме виждате какво представлявам - пуста развалина, човешка черупка, която живее по навик и само веднъж в годината, на тази дата, си спомня, че някога е чувствал каквото и да било.
  Застинах като попарен. Думата "студио" успя да свали пердето пред очите ми, което още от началото на разговора ни ми бе пречило да видя очевидното.
  - Вие не сте ли...
  -Да, Лари Клейтън. Или по-точно - бях Лари Клейтън. Някога. Кой ли сега си спомня за него обаче? Сега на сцената са много по- актуални изпълнители. Музиката, сър... трябва да знаете, че е като любовта: когато мине достатъчно дълго време, всичко се забравя и на дневен ред идват нови звезди. А старите - кучета ги яли. Както и да е. Прощавайте, че ви натоварих.
  И преди да успея да реагирам по какъвто и да било начин, слепецът сложи черните си очила и тръгна с бавни стъпки към спирката на метрото. Дълго време не можех да се помръдна от мястото си. Вятърът брулеше лицето ми и пресушаваше за секунди сълзите, които се стичаха по бузите ми още откакто уличният музикант бе на половината от разказа си. В крайна сметка осъзнах, че вече е крайно време да се прибирам в тесния апартамент, където сигурно вече с часове ме чакаше жена ми, която някога бе била голямата любов на човека, заминал си преди малко.
  
  Смъртоносна илюзия
  
  - Прощавайте, дали ще може да ме упътите към Сентръл парк? Не съм оттук...
  Тези няколко думи успяха да извадят Джени от унеса, в който бе изпаднала от няколко минути насам. Тя стреснато вдигна очи. По- късно щеше да забележи, че цигарата ѝ почти бе изгоряла недокосната в пепелника, в кафето пред нея вероятно вече плуваха бучки лед, а сервитьорката от доста време насам бе застанала до нея в очакване да си плати, понеже най-вероятно смяната ѝ приключваше. След време щеше да си спомни и ненатрапчивата музика, която се носеше от тонколоните в заведението: барманът очевидно бе голям почитател на лудия китарист Лари Клейтън, понеже вече въртеше четвърти негов диск. В паметта ѝ щеше да остане и споменът за нежния аромат на рози, изпълнил забутаното кафене, където бе отседнала.
  Всичко това обаче щеше да изплува в спомените ѝ доста по-късно. В момента единственото нещо, което забеляза, бе младежът, който неусетно бе седнал на нейната маса, бе я попитал нещо и сега я гледаше в очакване на отговора.
  А младежът, в интерес на истината, бе привлекателен. По дяволите, та той бе направо съвършен. Елегантната му руса коса бе прибрана на опашка зад тила му, но въпреки това няколко непокорни кичура свободно падаха върху потъмнялото му от слънчев загар лице. Очите му бяха тъмносини като морска вода по залез слънце, зъбите му - ослепително бели, тялото му - стройно и мускулесто, без да се натрапва прекалено много на очи... Колкото и да се мъчеше, Джени не успя да открие никакъв дефект у него.
  - Няма проблеми - усмихна се тя и несъзнателно приглади косата си. - Откъде си?
  Както и трябваше да се очаква, младежът изведнъж откри, че вече не бърза кой знае колко много. Джени направи всичко възможно да го задържи колкото се може повече на своята маса, а пък трябваше да ѝ се признае, че владееше тези малки женски трикове до съвършенство. Навремето бе разбила не едно и две мъжки сърца просто заради спорта. Сега вече бе на 30 години, но въпреки всичко не се отказваше от удобен случай да потренира малко старите си способности.
  Към средата на разговора обаче тя неочаквано за себе си откри, че не ѝ се заяжда чак толкова много. Беше започнала да изпитва някаква непозната за нея тръпка, твърде различна от обикновеното сексуално желание, което чувстваше към повечето си ухажори. Единственото подобно нещо, което бе изпитвала, бе с един македонски българин, но това беше преди много години, а и тогава отново преимуществена роля играеше сексуалният ѝ глад. Заинтригувана, тя продължи да оплита младия човек с думи и жестове, докато най-накрая не успя да изтръгне от него обещание за среща на следващия ден.
  Младежът (оказа се, че името му е Саймън) се оказа много добър събеседник. Джени с изумление откри, че няма тема за разговор, която да я вълнува, за която той да не можеше да приказва поне половин час без прекъсване. След като се срещаха всеки ден в продължение на три седмици, тя бе почти уверена, че е влюбена в него. Освен че беше красив и интелигентен, той имаше страхотно чувство за хумор, беше невероятно тактичен и достатъчно нежен, за да може да я накара с една дума, жест или поглед да се разтопи.
  Имаше обаче едно нещо, което я смущаваше. Никога не бяха излизали вечер, да не говорим за прекарване на нощта заедно. На няколко пъти тя бе подхвърляла обещаващи намеци, но Саймън с нищо не показа, че е разбрал недвусмислената ѝ покана. Всяка вечер, щом наближеше седем часа, той я изпращаше до тях и след това... изчезваше. Номерът на мобилния му телефон не отговаряше, а тя никога не го бе чувала да говори за улицата и квартала, където живееше. За Джени това беше доста изнервящо; беше свикнала да опознава креватните умения на мъжете, с които бе била, най-късно до втората среща. Загадъчността на Саймън не ѝ даваше мира.
  Най-накрая тя не издържа и постави въпроса направо. Бяха седнали в един локал на Манхатън и пиеха вече втора бутилка бяло вино. Дали под влиянието на алкохола, или заради съвпадението с първата им среща (по уредбата в заведението отново вървеше парче на Лари Клейтън; явно цял Ню Йорк бе направо полудял по него), но така или иначе Джени без никаква връзка с предишното си изречение изтърси:
  - Кога най-сетне ще ме поканиш у вас?
  Лицето на Саймън потъмня. За момент ѝ се стори, че чертите му се размиха като отражение във водна повърхност, набраздена от внезапно подухнал летен бриз. Само секунди след това обаче от тази смущаваща гледка нямаше и помен. Джени реши, че това е от бялото вино, и се зарече до края на вечерта да не близне и капка повече. Тя отмести чашата си и продължи да го атакува с въпроси:
  - От близо месец сме заедно, а ти си толкова потаен. Нито веднъж не си ме завел у вас, никога не сме излизали вечер, нито веднъж не сме се любили. Това значи, че или не ме харесваш достатъчно, или имаш друга жена, с която прекарваш вечерите си...
  - Не е това, което си мислиш... - изрече бавно Саймън, сякаш изведнъж гласните му струни се бяха парализирали. - Не вярвам да ти хареса онова, което ще видиш в жилището ми...
  - Глупости! От какво се страхуваш? От мизерията ли? Не това ме притеснява, Саймън! Аз те обичам. - За пръв път му го казваше на глас. - Никога не съм правила подобни признания. Обикновено мъжете са ме засипвали с комплименти, докато ми омръзне, но никога аз не съм правила първата крачка. Нима това не значи нищо за теб?
  Саймън мълча близо пет минути. Джени вече започваше да се тревожи дали не е избързала прекалено много и по този начин да го е засегнала, когато той бавно изрече:
  - Добре. Щом настояваш, ела довечера в девет часа на "Парк лейн" 13 в Куийнс. Апартаментът ми е 49. Но не мисля, че ще харесаш това, което ще видиш и чуеш там.
  - Ще видим.
  Тази вечер бе една от най-нервните и напрегнати в живота ѝ. Когато часовникът в хола отмери с достолепни удари осем часа, тя започна да се приготвя. Облече най-еротичното си бельо и отгоре сложи черна полупрозрачна рокля, която показваше и загатваше за много повече неща, отколкото прикриваше. След това със странно усещане за deja vu се обади на таксиметровата компания, която обслужваше квартала ѝ.
  Таксито спря пред "Парк лейн" 13 в девет без пет. Джени хвърли едра банкнота на шофьора, престори се, че не забелязва възхитения му поглед, и се измъкна от колата. Сградата, където живееше Саймън, бе мрачно и неприветливо здание, типично за гето като Куийнс. Тя се зачуди какво ли прави човек като него в такъв блок, където очевидно живееха само негри, крадци и прочие отрепки. Със свито сърце тя изкачи каменните стълби, водещи към входната врата, откри по етажите апартамент 49 и почука. Отвътре се дочу гласът на Саймън:
  - Влизай. Не е заключено.
  Тя завъртя топката на бравата и влезе. Лъхна я силна миризма на уиски. В ъглите се въргаляха поне няколкостотин празни бутилки от "Джак Даниълс" и смачкани пакети "Марлборо". Самият апартамент бе непретенциозен и се състоеше от три стаи - подобие на хол, спалня и кухня. Саймън бе седнал на дивана в хола. Бе облечен така, както го бе видяла за пръв път.
  - Седни - покани я той със странна усмивка. Погледът му се плъзна по перфектното ѝ тяло. Тя незнайно защо се смути, придърпа един стол и седна в центъра на стаята.
  - Искам да ти разкажа нещо - продължи да говори той с необяснимата си усмивка. - Нещо за един младеж, който бил безнадеждно влюбен в едно момиче. Безнадеждно, понеже момичето било приказно красиво, а той - отблъскващо грозен. Така че всякакви действия от негова страна предварително били обречени на провал...
  Докато говореше, с него започва да се случва нещо странно. Гласът му полека-лека започна да затихва, а очертанията на тялото му се размиха и започнаха да избледняват. За един миг на Джени ѝ се стори, че наблюдава облак, който по силата някаква странна игра на ветровете прилича на човек. След това Саймън изведнъж изчезна. Момичето долови глух пукот и осъзна, че това всъщност е звукът от въздуха, нахлуващ във внезапно опразненото от младежа пространство. Тя се опита да изпищи, но от гърлото ѝ не излезе никакъв звук.
  - Младежът бил направо съсипан - дочу се глас от спалнята, който очевидно продължаваше започнатото от Саймън, но звучеше коренно различно от неговия: леко дрезгав, с по-грубо произнасяне на съгласните. - След като разбрал, че не може да я привлече с физиката си, той се затворил като отшелник вкъщи и започнал да тренира ума си. Неочаквано младежът един ден открил, че силата на съзнанието му е доста по-голяма, отколкото мислел. Разбрал, че може да сътворява съвършени илюзии, които сякаш били от плът и кръв, подобно на едновремешните "гòлеми" - създанията от кал и пръст...
  Джени с ужас осъзна, че звукът се приближава. От спалнята върху нея падна невероятно изкривена сянка. Страхуваше се да погледне натам.
  - Тогава младежът разбрал, че това е единственият му шанс да прекара известно време с любимата си - продължаваше неумолимо гласът. - Доста време проучвал какъв е любимият тип мъж на девойката и накрая създал точно такава илюзия. Така най-накрая успял да се запознае с нея... да я покани на среща... да я целуне... Докато един ден обаче момичето не пожелало да види какъв е нейният любим в действителност.
  Джени като хипнотизирана обърна поглед към вратата. Човекът (ако въобще съществото на прага можеше да се нарече "човек") бе невероятно отблъскващ. Бе висок не повече от метър и половина, ръцете му стигаха до коленете, краката му бяха възлести и криви, по средата на гърба му се люшкаше огромна гърбица, която му придаваше невероятно гротесков вид, лицето му бе покрито с белези и рани, а косата му бе рядка и мазна. Единственото не чак толкова отвратително в него бяха очите му - черни като безлунна нощ с миниатюрни зелени искрици вътре в тях, които сякаш се надсмиваха над собствената му уродливост.
  - Сега си върви - проговори най-накрая грозното същество. - Щастлив съм, че успях да те целуна поне веднъж... макар и чрез посредник.
  Джени панически побягна, спъвайки се на всяка крачка. Едва успя да намери стълбите и почти се изтърколи по тях, желаейки с цялата си същност едно-единствено нещо - да излезе навън, по-далеч от отвратителната гледка. Опомни се едва когато за малко не се блъсна в едно дърво на тротоара пред блока. След като си пое няколко пъти трескаво въздух, усети как разумът ѝ се възвръща. Цялата трепереше, а кожата ѝ бе настръхнала от преживения ужас.
  Изведнъж цялата десететажна сграда пламна като факел. Пламъците извираха отвсякъде, горяха дори каменните стъпала пред входа. Отвсякъде хората започнаха да пищят ужасено и да търсят начини да се спасят. Виковете за помощ бяха като животински ревове. Джени долови зловещата миризма на печено месо и изгорели косми. Най-накрая живеещите в сградата се опомниха и заизлизаха като човешка лавина от пламтящата врата.
  Само един-единствен прозорец от всички остана тъмен. Оттам никой не викаше за помощ. Никой не понечи да скочи оттам, за да спаси живота си... или поне онова, което бе останало от него. След това изведнъж рамката на прозореца пламна, стъклата избухнаха в огнен оргазъм и отвътре изригнаха хищни побеснели пламъци. Джени бавно се свлече на земята и заплака. Хълцанията ѝ обаче потънаха във воя на сирените на пожарникарските коли, които пристигаха отвсякъде.
  
  Хамелеонът
  
  Върволицата от луксозни автомобили, която се движеше в посока Джеймисън Вали, бе повече от внушителна - всъщност бе направо впечатляваща.
  Стотици хиляди лимузини - от древни линкълни, по формата на които личеше, че все още са оборудвани с архаични електродвигатели, до свръхмодерни джезабели с мюонна тяга и тетрафотонни ускорители - се точеха една след друга към имението "Стар"с Енд", известно сред обикновените граждани на Републиката като "Обетованата земя". Интернет-сайтовете, които бяха посветени на фактите и догадките за хасиендата, публикуваха най-различни слухове за нея. Говореше се например, че около самата къща, която според някои се разпростирала на 20-30 етажа под земята, имало разположени над десет периметъра въоръжена до зъби охрана, силови полета и толкова прецизна алармена сигнализация, че вътре в имението всеки момент знаели колко точно мравки и бръмбари се разхождат из района. Казваха, че домът бил изграден така, че и пряко попадение на атомна бомба не би могло да му навреди. Носеше се мълва, че хората, които имали честта да бъдат поканени в "Обетованата земя", се броели на пръстите на едната ръка, като по- известен от тях бил единствено президентът на Световната Република, а останалите били някакви мистериозни Негови приятели от време оно (мистерията се задълбочаваше от факта, че според всички новинарски и клюкарски емисии Той нямаше НИКАКВИ приятели). Онези пък, които бяха имали щастието да влязат в "Стар"с Енд" по бизнесдела, пак според неофициалната информация били подписали клетвени декларации, че няма да говорят за посещението си по никакъв повод.
  Слуховете относно името на хасиендата също бяха най- разнообразни, но преобладаваше схващането, че уж Той бил голям почитател на фантастиката и по-специално на Азимов и неговата "Фондация". Въобще "Обетованата земя" от доста време насам бе притча во язицех на 90 на сто от гражданите на Републиката. Някои от тях открито изразяваха недоволството си от факта, че Той живее като нещо средно между крал-слънце, бог и полупревъртяла поп-звезда, други откровено Му се присмиваха, трети пък Му завиждаха. Въпреки всичко обаче името Му вдъхваше респект навсякъде, па бил той смахнат, мегаломан или саможивец.
  Затова съобщението, че Той разпраща десетки и стотици хиляди покани за тържество (и то в "Стар"с Енд"!) в чест на 40-ия Си рожден ден, предизвика взрив от нови и нови слухове. Имаше хора, които напълно сериозно уверяваха, че от "абсолютно сигурен източник" знаели как Той ще обяви пред всички присъстващи, че абдикира. Според други пък намеренията Му били да оповести, че раздава цялото Си огромно богатство за благотворителност. И така нататък, и така нататък... Никой обаче не знаеше нищо със сигурност и това още повече разпалваше интереса на всички.
  А самоличността на поканените... Това вече убеди повечето хора, че Той окончателно се е побъркал. В момента стоях и наблюдавах как пространството около "Стар"с Енд" се пълни с коли. От една от тях слезе Бил Гейтс - бившият N1 в класацията на милиардерите в света, преди Неговото богатство да го накара да изглеждакато харлемски просяк в сравнение с Него. Веднага след него пристигна трошката на президента на някаква световно неизвестна полуавтономна балканска провинция на Републиката. Със свистене до него спря и джорданът на главнокомандващия Арабския сектор - ген. Норман Макдауъл, последван от три прастари мерцедеса, от които излязоха никому непознати младежи, държащи със страхопочитание поканите в ръцете си, подобно на свещени Граалове...
  Сто хиляди души от всички краища на Световната Република се събираха тази вечер в Джеймисън Вали. Една от тях бях и аз - Хуанита Торес, завеждащ светския отдел на информационния Интернет- портал "Gossip.com". Не знам на какво основание бях поканена - може би онези, които твърдяха, че всичко се е решило със жребий и тото, имаха някакво право.Така или иначе аз заедно с още 99 999 души щях да изживея тази нощ едно уникално събитие. Дори вече пресмятах какъв хонорар да поискам от шефа си за бъдещия репортаж.
  След като показах поканата си на охраната, бях допусната до светая светих - двора на "Стар"с Енд". Всеки един на тази планета със сигурност поне веднъж е виждал холограмите на папараците или 3D- моделите, създадени от компютър на тяхна основа, но, уверявам ви, нищо не може да се сравни с истинската, живата гледка във вътрешността на "Обетованата земя". Дворът на хасиендата представляваше уникална сбирка от всички краища на земното кълбо, пръснати със щедра ръка из огромната площ. Човек едва успяваше да преглътне възхитеното си възклицание при вида на сякаш безкрайния килим от черни лалета, простиращ се като Божия благословия вляво от входа, а вече дъхът му секваше, защото бе зърнал искрящия алпинеум до него, обсипан с еделвайси и планински далии, а през това време от другата страна на пътеката го мамеше приказната красота на дръзко поникналите пустинни рози... Не, наистина това трябва да се види!
  Малко по-навътре в двора на "Стар"с Енд" вече ни очакваха отрупаните с деликатеси и маркови напитки километрични маси. Възрастни мъже с безупречни маниери, облечени с модерните напоследък ретрофракове, сновяха сред огромната тълпа гости и дискретно помагаха на всеки да се ориентира сред цялото това изобилие. Вярна на древните си мексикански корени, си взех чаша текила и започнах да водя куп безинтересни разговори с познатите ми личности, с които се бях срещала по време на десетгодишния си стаж в "Gossip.com". Забелязах, че всички останали постъпват също като мен: губеха си времето в празни приказки и чакаха великото събитие - появата Му. Понеже никой не можеше да си представи, че рожденикът ще пропусне да вдигне наздравица за собствения Си юбилей.
  Наближаваше полунощ, но "Стар"с Енд" бе окъпано в светлини. Малко преди имплантираният в китката ми хронограф да покаже 00 часа Републиканско време, изведнъж тези, които стояха по-напред, се оживиха. Постепенно всички замълчаха и се взряха в един от балконите на хасиендата, от двете страни на който изникнаха огромни 3D-екран. Точно в полунощ вратата му се отвори и пред смаяните ни погледи се показа Той.
  Доколкото знаех, това беше първата Му поява пред толкова много хора. Никога не бе давал интервюта, никога не се бе появявал в официалните трибуни на парадите в чест на Деня на Републиката, никога не бе позволил грандоманията да Го обхване дотолкова, че да възложи на някого да напише биографията Му или да направи тривизионен филм за Него. 99 на сто от хората (включително и аз) дори не го бяха виждали на холограма!
  Постепенно шокът ми отмина и инстинктите ми на светски репортер заработиха отново. Почти без да се замислям, забелязах, че косата Му е толкова побеляла, че приличаше не на 40, а на 90-годишен старец. Беше облечен по всички правила на стила "антимодерн" - изцяло в черно: черна риза, черен панталон, черно кожено яке и черни очила.
  Неколцина от гостите, осъзнали, че им се удава историческа възможност, посегнаха към холоапаратите си.
  - Приятели, моля ви, няма нужда от холограми - заговори Той. Гласът Му, властен и едновременно странно мек, се донесе до нас без никакви смущения или изкривявания от хилядите квадроговорители, пръснати навсякъде из градината. - В момента това, което виждате и чувате вие, се чува и вижда из цялата Република. Помолил съм малката ми суетна реч да бъде предавана от всички тривизионни и радиостанции, а също така на живо и по Интернет. Разбирате, че с това вашите холограми се обезсмислят и губят от сензационната си стойност.
  Всички се сепнахме от изненада. Републиканско излъчване? Подобно нещо се беше случвало само веднъж в Републиката - преди десетина години, когато президентът се обърна тържествено към нацията по повод присъединяването и на последната провинция към общата свръхдържава.
  - Но да вървим напред. Въпреки че на пръв поглед не личи, честно казано, въобще не се чувствам добре. Но така или иначе, позволете ми да ви приветствам с добре дошли на 40-ия и последен мой рожден ден.
  Не можах да повярвам на ушите си.
  - Да, приятели мои, аз умирам. Аз, Арчи Дженингс, съм така прояден от рак, че едва ли ще мога да изкарам още два месеца. Не че имам намерение да живея толкова дълго. Но понеже не искам след смъртта ми в медиите и по Интернет да текнат потоци помия за мен и за живота ми, затова ви поканих тази вечер. Исках да чуете всичко от моята уста. А на всичкото отгоре винаги съм обичал драматичните жестове, понеже съм актьор по душа.
  Първо трябва да ви призная, че истинското ми име не е Арче Дженингс. Когато се раждах, живеех и работих в една скапана държава - вече Републиканска провинция в Източноевропейския сектор - се подвизавах с кръщелно име, което няма да ви говори нищо. още тогава се занимавах с журналистика, но благодарение на факта, че не желаех и не можех да се унижавам пред нищожества, не можах да пробия там. Затова преди 14 години със "зелена карта" и 200 долара в джоба слязох от самолета тук, в сърцето на Световната Република. Бях 26-годишен, млад, нахъсен и озлобен на половината свят... както и твърдо решен да се утвърдя в живота. И успях.
  Четири години чиракувах в най-различни медии, докато натрупах опит, репутация и пари. Веднага вложих и трите в създаването на "Мултимедия Нюз Корпорейшън" - чрез подставени лица, разбира се. Когато след две години работа вече бяхме на върха, изкупувайки "Асошиейтед Прес", "Ройтерс" и още куп джуджета, които ни се пречкаха из краката, реших да изляза на сцената и го направих - под ново име... а и под нова външност. За целта пръснах цяло състояние. В момента цялото ми тяло е претъпкано с имплатни, които още дълго време няма да се появят на пазара, тъй като по мое нареждане съществуват в един-единствен екземпляр, а цялата документация по създаването им е унищожена. Един от тези импланти контролира гласа ми, друг - цвета на очите ми, трети - мускулите и чертите на лицето ми, четвърти - походката ми... Направих всичко възможно, за да се отърва от старото си тяло - източник на подигравки от почти всичките ми познати... и най-вече жените.
  С всички тези имплатни имах възможността да се появявам на бял свят всеки път в различен образ. Да омая много бизнеспартньори, които си мислеха, че аз съм вицепрезидент или поне главен експерт на "МНК", но в никакъв случай не Арче Дженингс. Да седна на маса в обикновено заведение и да чуя от какви новини имат нужда обикновените хора... Да завъртя главите на красиви жени, които за нищо на света не биха бе и погледнали преди - когато бях беден, невзрачен и непривлекателен.
  За жалост обаче всичката тази електроника, с която е натъпкано тялото ми, започна да ме разяжда отвътре. В момента в мен бушуват поне 7-8 пожара от ракови клетки, които не могат да бъдат потушени дори с моите пари и влияние. Следователно аз умирам. Затова ми се искаше днес, в нощта на моя рожден ден, съвпадаща с древния празник Халоуийн, или Вси Светии, да се появя пред вас за последно, и то в истинския си образ.
  И той натисна един бутон на уреда на китката си, който всички бяхме взели за архаичен часовник от времето преди да се появят хронографите.
  По двора на "Стар"с Енд" се пронесе изумено ахване. Като с магическа пръчка пред нас се появи съвсем друг човек, коренно различаващ се от онзи гордо изправен мускулест мъж с орлови черти на лицето, който бе говорил пред нас досега. Дженингс изведнъж се прегърби ужасно, ръцете и краката му се отпуснаха, сякаш някой беше извадил костите на скелета му и бе оставил само нездравата му плът. Очите му от стоманеносиви станаха зелено-кафяви, предизвикателно вирнатият му нос се изкриви гротескно, а скулите му изхвръкнаха навън.
  Близо до мен някой изпищя. С периферното си зрение видях жена на възраст горе-долу колкото Дженингс, пребледняла като мъртвец и притиснала ръце до сърцето си.
  - Виждам, че някои от вас ме познават и в този ми вид - проговори човекът на балкона. Поразих се: дори гласът му се бе променил. - Не се учудвам, тъй като сред вас имаше и специално поканени: хора, които не са ме виждали десетилетия; които навремето ми се подиграваха и ме уверяваха, че съм некадърен, грозен или луд; които смятаха, че е под достойнството им да говорят с мен. И ето ни сега в това имение: аз - богат, но умиращ, те - бедни, но здрави. Както и да е - това вече няма значение.
  Имаше обаче и такива, които през всичките тези 14 години продължаваха да се интересуват от мен и от това, какво става с живота ми. Те ми звъняха постоянно, а аз ги лъжех, че работя в не особено известна провинциална тривизия и горе-долу се справям с парите. Те ми изпращаха пари, които бяха отделили от мижавите си заплати. За благодарност чрез подставени лица ги уредих да станат мои кореспонденти от всички краища на света.
  Една от тях ще ме замести и като президент на "МНК" от днес. Другите ще влязат в борда на директорите. Сигурен съм, че ще се справят повече от добре, затова нищо повече не ме задържа тук. Искам да вдигна наздравица за рождения си ден, за последната нощ, която прекарвам на този свят, както и за успеха на малкото ми, но истински приятели. Иска ми се да пожелая късмет и на всичките си врагове, завистници и наранили ме жени, които за малко да ме накарат да повярвам, че на света властват само сребролюбието, користта и похотта. Иска ми се... но не мога. Затова наздраве, приятели мои!
  Той взе от малката масичка пред себе си чаша от яркосин кристал, вдигна я с приветствен жест и я изпи на един дъх, след което се строполи на балкона. Вдигна се невъобразим шум - всички крещяха, суетяха се наоколо или стояха като вкаменени, не можещи да повярват в току-що разигралата се сцена. Докато бодигардовете, които явно не знаеха какво е замислял шефът им, разблъскваха околните и тичаха към хасиендата, забелязах точно до мен жената, която според Дженингс щеше да го наследи на президентския пост. По бузите ѝ бавно се стичаха сълзи. И това май беше единственият човек, проронил сълза за Него.
  
  Принцът, просякът и уличницата
  (от цикъла "Кръчма "Зелената котка")
  
  Когато влязох, балната зала още не бе започнала да се пълни. Тук- там разни навлеци се оглеждаха лакомо в търсене на поредната титулувана особа, към която да се присламчат да досаждат, а и пажовете трескаво обикаляха около масите, за да ги дозаредят с още една порция вкусотии, но в общи линии огромното помещение бе почти празно. Явно бях подранил доста. Позачудих се какво да правя, кимнах разсеяно на иконома, който ме поздрави почтително, взех една чаша шампанско и тръгнах из залата.
  По дяволите, как мразех подобни събития! Тълпите винаги са ме изнервяли. Всичките тези графове, барони, принцове, инфанти, маркизи и прочие сган, които знаят да говорят само за парите си (които в повечето случаи не бяха техни, а на бащите им... ) или за поредното си завоевание на любовния подиум. Ако ги слушаше човек, щеше да излезе, че три четвърти Тиарен са нещо средно между суперсвалячи и баджанаци помежду си... Много мразех подобно самохвалство, но... Noblesse obliges - благородството задължаваше...
  Докато обикалях насам-натам, народът започна да приижда. Пустото пространство постепенно започна да се оживява с онази странна глъчка, позната на всеки що-годе редовен посетител на така наречените "светски" събития - смесица между бръмчене на рой пчели и накъсан, трескав речитатив в древен театър. Продължих да се разхождам наоколо, като поздравявах от време на време средно досадните си познати, отбягвах твърде досадните такива и се мъчех да не бъда забелязан от шампионите в клас "скука". До пристигането на краля оставаха още около два часа, така че всички присъстващи (и аз включително, разбира се) имахме предостатъчно време да се огледаме, да разменим поредната доза клюки и да натъпчем стомасите си с отбраните деликатеси на кралския двор.
  Тъкмо успешно бях отбил атаката на графчето на Сиан, което се мъчеше да ме убеди, че е успяло да преспи с херцогинята на Антира, когато погледът ми внезапно бе привлечен от странен мъж на неопределена възраст, който определено не се вписваше в обстановката наоколо. За разлика от останалите, които бяха направили всичко по силите си да се наконтят с възможно най- натруфените и лъщящи одежди, той бе облечен от глава до пети в черно -наметало от черна коприна, черен жакет, черна риза и черен просторен панталон. На ръката му противно на очакванията не блестяха седем или осем пръстена от масивно злато, а една- единствена сребърна халка с гравирани странни знаци по нея. Косата му, дълга и гарвановочерна, бе прихваната със сребърна диадема и оставена свободно да пада по гърба му. Чертите на лицето му също бяха определено неподходящи за подобно събитие - некрасивите му скули, носът му със странна форма, очевидно неведнъж трошен в улични сбивания... всичко говореше, че въпросната личност може би бе подходяща за инвентара на някоя пристанищна кръчма в Порт Антон, но не и за изтънчен кралски бал.
  Въпреки това обаче трябваше да отдам дължимото на очевидно доста сериозното му самообладание... а може би и самочувствие. Някаква странно дръзка усмивка, каквато не бях виждал досега, не слизаше от устните му, а поведението му бе направо царствено и дори покровителствено. Улових се, че обмислям дали случайно не разсъждавахме с непознатия по един и същи начин - дали и той като мен тайно не презираше "светския" живот, суетата, показността и натруфените кокони наоколо.
  Докато размишлявах, непознатият изчезна от погледа ми. Мислено свих рамене и продължих обиколката си из залата. Когато кудкудякането на лъскавите патици около мен стана непоносимо, с елегантен жест забърсах поредната чаша от подноса на преминаващия покрай мен паж и се запътих към балкона. Определено имах нужда от глътка чист въздух, а и обожавах да наблюдавам звездите. Гледката на отрупано с диаманти небе някак си ме успокояваше и ми подсказваше колко незначителни и дребнави са грижите и проблемите ми.
  Струваше ми се, че цяла вечност стоя, вперил поглед в небето и отпивайки от чашата с превъзходно забъркан коктейл "Драконова сълза". Дискретно покашляне до мен ме накара да се откъсна с неохота от заниманието си и да извърна глава, за да видя кой, в името на Мрака, бе натрапникът. Оказа се същият странен непознат, когото бях загледал вътре. Защо ли не бях изненадан...
  - Добра вечер, графе - поздрави странникът с учудващо плътен и приятен за слушане глас. Не знам защо, но очаквах, че от тази уста могат да се изтръгват само неприятни звуци. Разбирате прекрасно какви "топли" чувства изпитвах още от самото начало към въпросния тип.
  - Добра да е и за Вас, непознати ми господине - отвърнах машинално. Все пак във вените ми не напразно течеше синя кръв. - Виждам, че знаете кой съм...
  - О, да, разбира се - засмя се непознатият. - Славата на граф дьо Трези винаги е на десетки и стотици мили пред него.
  - Ласкаете ме, господин...
  - Просто Джаред. Не обичам всичките тези условности, коленопреклонничества, фалшиви любезности и прочие. Предпочитам да наричам нещата и хората с истинските им имена и очаквам от събеседниците си да постъпват по същия начин.
  - Мисля, че нямам честта да Ви познавам...
  - Напротив, имате, но просто тогава нямахме възможност да се запознаем лично, ако мога така да се изразя. За Ваше лично добро моя милост предпочете да напусне полесражението и да Ви остави да се оправяте сам в битката със самия себе си... и с Вашето друго "аз".
  - Не Ви разбирам... Джаред...
  - Много просто, графе. Аз бях човекът, чиято любима откраднахте преди осем години. Вие дори не знаехте за моето съществуване, така че това Ви оправдава донякъде. Естествено, тя предпочете да не Ви известява за факта, че година преди да се съгласи да стане Ваша жена, бе пристанала на един... да кажем, неудобен за нея и семейството ѝ тип, какъвто несъмнено съм аз.
  - Обиждате ме, Джаред!
  - Не, графе - обиждам нея, въпреки че всичко вече е безсмислено. Любовта отдавна отстъпи мястото си на гнева, гневът- на яростта, яростта - на омразата, а омразата - на безразличието. Все пак не приляга на... човек... като мен да подхожда толкова елементарно към толкова сложни въпроси като предателство, лъжа, изневяра и още куп смъртни и не чак толкова грехове, в които се забърка Вашата благоверна съпруга.
  - Кой, в името на Мрака, сте Вие?
  Смехът му прозвуча изненадващо топло в иначе студената пролетна вечер.
  - Кой съм аз ли? Дори аз самият не съм си отговорил на въпроса кой съм аз... какво съм аз... защо съм аз... въпросите могат да бъдат продължени до безкрайност. Някои хора биха казали, че съм магьосник, понеже съм способен на неща, които за останалите са непосилни - като любовта например. Други биха казали, че съм дракон, понеже често са ме виждали да летя. Трети биха казали, че съм вампир, понеже са забелязали струйките кръв, които понякога се стичат по устните ми... въпреки че не знаят, че в повечето случаи това е моята собствена кръв от прехапаните ми устни или от посеченото ми сърце. Четвърти ме мислят за изчадие на Ада... и може би са най- близо до истината.
  - Защо сте дошли тази вечер? Какво искате? - Ръката ми вече бе в джоба, опипвайки седефената дръжка на вярната ми кама, изваждала ме неведнъж невредим от подобни ситуации.
  - Просто да поговорим, графе. Тази вечер се навършват девет години от нощта, откакто казах на жена Ви, че я обичам... и осем години от деня, в който тя реши да стане Ваша съпруга. Хората, които ме познават, са наясно, че съм малко сантиментален, а и обичам да говоря. Така че не отказвайте на стария човек малко слушателско внимание, моля Ви. И, да, ще съм Ви благодарен, ако извадите ръката си от джоба, понеже седефът е чувствителен към човешка пот... а Вие не бихте искали любимата Ви кама да стане годна единствено за боклука, нали?
  Можех да почувствам усмивката (а може би и насмешката?) му и без да го гледам в лицето. Бавно извадих ръка от джоба. Прав беше - наистина бе потна. Усетих как червенината плъзва по бузите ми.
  - Какво ще бъда принуден да изслушам? - попитах с леден глас, опитвайки се да прикрия объркването си.
  - О, нищо особено, графе. Малко разсъждения на философски теми. Навремето Вашата жена бе голям философ, знаете ли? Или всичко, от което се интересувахте, бе колко добре ще изглежда тя, хванала Ви подръка на някой тежкарски бал подобен на този? По- вероятно второто. Така че нека отдадем дължимото на съпругата Ви - да пофилософстваме малко...
  Знаете ли, че преди много, много години, в един свят, различен от този, в който Вие сега живеете и си мислите, че е единствен и неповторим, в една страна съществувал автор, който написал невероятна книга. Тя се наричала "Малкият принц". Всички, които я прочетели, веднага се просълзявали и започвали да я славословят - колко човеколюбива и истинска била, дрън-дрън, и подобни високопарни слова. В интерес на истината трябва да признаем, че книгата била твърде добра за времет оси. Лошото е, че (както правели почти винаги) хората от този свят не умеели да четат между редовете. Затова веднага извадили думите на добрия автор от контекста и започнали да толерират принцовете. Но, както добре знаете, за да станеш принц, трябва да имаш благородно потекло или поне благородна душа. А в този свят благородните (и в двата смисъла) хора били на изчезване. Затова кандидатите за принцове започнали да си измислят правила, за да могат да бъдат провъзгласени за принцове. Някой си казал, че за да се смята един човек за принц, трябва да бъде облечен в коприна - хоп, веднага това било прието едва ли не за канон. Мозъкът на друг пък псевдогений абортирал великолепната идея, че принцовете трябва да се изразяват изящно и елегантно - voila! - това вече било непоклатимо правило. В надпреварата за простотия на сезона се включили и други философи и измисляли правило след правило. В това нямало нищо лошо. Но тогава една местна кралица - малко приличала на Вашата съпруга, графе, както ще видите след малко - извършила най-голямото престъпление: измислила закон, че тези, които не са принцове, са роби, парии, плебс, просяци, деветнадесета ръка хора... И това веднага било прието на "ура" от останалите жалки подобия на благородници.
  Така на бял свят се родила една цяла нация от малки принцове. Разглезени от славата, парите и женското внимание, те с всеки изминал ден от живота си заприличвали все повече на големи задници, отколкото на малки принцове, но това въобще не било забелязвано от околните - трудно е да забележиш, че човекът до теб е кривоглед, ако ти самият си сляп... Малките принцове триумфирали, светът (и жените - тази невярна, коварна и лъскава част от света) били в нозете им... а останалите, които не били признати за достойни да носят титлата "малък принц", били изтикани назад, в бунището на живота. Те пишели стихове, но малките принцове и принцеси си бършели... хайде да не Ви казвам какво точно... с тях. Те пеели песни, но разглезените инфанти писвали с пълен глас, за да не чуват мелодията, и хуквали към градския площад, където се събирали пияните псевдоблагородничета. Те се опитвали да стопят сърцата на жените, но все пак доста трудно се топи нещо, което не съществува, нали така, графе? Вие със сигурност знаете това - не се ли опитахте да разтопите сърцето на съпругата си... и претърпяхте провал? Да, графе, това искам да Ви обясня тази вечер - малките принцове и принцеси не са останали само на онзи далечен свят, за който Ви разказвах. Те са и тук, навсякъде, плъзнали са като проказа, разяждат социума подобно на краста... социумът се чеше усилено, но с това само ги разярява, те започват да бъркат все по-дълбоко в душите, вадят оттам парчета окървавена плът и чувства... докато най-накрая Ви накарат да заприличате на тях самите. Те са като вируси... само че срещу вирусите има лекарство, а срещу тях няма - помага единствено лопатата, ковчегът и двата метра подземно убежище.
  Така че, графе, помнете, че на този свят освен малки принцове има и големи принцове - тези, които бяха деца по времето на революцията на малките принцове, а сега са възрастни, но все още умеят да обичат истински; способни са на чувства, а не на плява; говорят в поезия, а не в цифри. Когато ги видят по улицата, малките принцове и малките уличници до тях извръщат презрително глава... може би от завист, понеже те помнят нещо, което те са забравили още в люлката.
  Помнете това, графе... особено когато легнете довечера до съпругата си. Между другото, защо тя не е с Вас тази вечер? Все пак балът е светско събитие - малките принцеси обожават да се показват и ексхибиционистично да търсят доказателства колко прекрасни са лъскавите им и напудрени фаянсови лица? О, да, вярно, каза Ви, че има главоболие, нали? Сега си мислите, че тя е у дома и се превива от болки в недотам пълната си глава? Мислете си... продължавайте да си мислите... Само че има нещо, което не знаете, графе - когато малките принцове като Вас омръзнат на малките уличници/принцеси, те тръгват по белия свят в търсене на нещо по-приказно от последното нещо, което са натикали в леглото си. Та... ако тръгнете да се прибирате тази вечер от бала по-рано, слезете от каретата и пред замъка си случайно забележите маркиз Виктор дьо Рение, лично моят съвет е - поздравете го учтиво. Все пак той освен че се ползва с по-голямо влияние от Вас във висшето общество (нещо, което и жена Ви със сигурност е забелязала...), но и Ви отменя в някои недотам приятни в последно време креватни упражнения. Приятна вечер, графе. Радвам се, че си поговорихме. Предайте поздрави на съпругата си от мен, моля Ви.
  Той сложи ръка на гърдите си, поклони се учтиво, влезе в залата и се смеси с тълпата. Преди да изчезне обаче, забелязах нещо, което бе последната капка, която преля и без това препълнения ми разум. Строполих се на земята и притиснах ръце към сърцето си. Неколцина квачки вътре веднага се разпищяха. Пажовете излязоха и ме понесоха на ръце към една от спалните в двореца. Някой отчаяно викаше доктор. Но това всичко преминаваше през съзнанието ми между другото.
  Звездите навън бяха много ярки. Беше светло като ден. Великолепните стъкла на двореца както винаги бяха полирани до блясък. В тях се отразяваше всичко - паркът, небето, каменните колони на верандата...
  Но не и той.
  
  Палачът
  
  Секирата ми почти бе готова. Още най-много десетина движения и острието ѝ щеше да бъде в състояние да среже на четири слънчев лъч, като слънцето щеше да разбере за това едва след залеза. Въпреки че знаех, че няма смисъл да се престаравам кой знае колко, по навик продължих леко и с чувство да гладя острия ръб, сякаш докосвах косата на любимата си. "Перфектното изпълнение води до перфектни резултати", обичаше да казва учителят ми... и досегашният ми опит подсказваше, че старият садист беше прав.
  Най-накрая дори и моят взискателен поглед не успя да открие някакво несъвършенство по полираната до ослепителен блясък сребърна смърт. Разтрих ръце - бяха изтръпнали от монотонната работа - и, без да гледам, посегнах зад гърба си. Със станало вече автоматично движение наметнах черния плащ, пристегнах леко връзките на ухаещата на домашен сапун качулка, наместих дупките за очите, след което се погледнах в огледалото. Перфектен убиец, както винаги, прошепна ми образът отсреща. Устните ми сами се разтегнаха в усмивка. Идваше ми да мъркам от самодоволство. Метнах секирата на рамо и закрачих твърдо към Залата на Смъртниците. Днес бе специален ден за мен. След няма и час щях да извърша хилядната си екзекуция.
  Докато вървях по влажните коридори на Черния замък, мислите в главата ми кънтяха и се преплитаха в унисон с ехото на стъпките ми. Времето сякаш летеше. Като че ли вчера за пръв път вдигнах секирата... и дълги секунди наблюдавах хипнотизиран кръвта, стичаща се по острието и по пръстите ми. Спомням си ужасяващото чувство на deja vu, обзело ме при вида на алената красота, падаща на гъсти капки по пода, които попиваха и изсъхваха по-бързо от женски сълзи и момичешко "влюбване". Помня и как със свободната си ръка погалих секирата и докоснах с език течната агония. Беше прекрасно. Имаше вкус на... отмъщение.
  Някога, преди години, именно кръвта ми стана причина да бъда вербуван. Бях предаден... от жена, естествено. Ударих с юмрук първото попаднало ми стъкло. То се разби на хиляди стъклени сълзи - така, както се пръсна и сърцето ми. Кръвта рукна като поток, също като сълзите ми, но и на двете никой не обърна внимание. Болеше ужасно, но всички наоколо бяха прекалено заети с целувки и мили думи, за да усетят каквото и да било. Излязох навън и се взрях в звездите - същите онези звезди, които бях свалял на въпросната дама... но които ѝ се бяха сторили по-маловажни и безинтересни от захаросаните погледи на друг. Тогава за пръв път почувствах как мразя светлината - тази предателка, която винаги изкарва на показ твоите недостатъци и облива с ослепителен блясък белите костюми на посредствеността. Помня, че тогава си пожелах мрак.
  И тогава се появи Той. Моят учител. Предложи ми Мрак - аз приех възторжено. Предложи ми Отмъщение - аз крещях от радост. Предложи ми Смърт, даже милиони Смърти, за които щях да се грижа лично аз - усмивката разцъфтя като черна роза по устните ми.
  Така че, ако изобщо някой има заслуга за това, че от десетилетия насам аз въртя секирата и убивам чувства - любов, надежда, състрадание и още хиляди човешки добродетели - това е тя. Кръвта, с която скрепих сделката онази нощ, бе моя, но във всяка една капчица бе запечатан нейният образ. Опитах се да я изстискам от душата си, както се изстисква змийска отрова... но дали успях? Не знам. Иска ми се да вярвам в това... но защо тогава продължавам да се будя нощно време, облян в пот, с прехапани устни и подозрително влажни клепачи?
  Случи ли се подобно нещо, аз ставам, вадя секирата от шкафа и бавно, мъчително бавно започвам да я остря. Постепенно от обикновено парче метал тя се превръща в бръснач - точно по начина, по който навремето бе изкристализирала и моята любов. Когато усетя, че по-остро от това може да бъде само женското пренебрежение, аз прибирам точилния камък и с наслаждение прекарвам дланите, китките и лицето си по блестящата смърт. Естествено (и за съжаление) кръв не потича, тъй като тя отдавна, още онази нощ попи в земята, но болката...! Болката е толкова мазохистично прекрасна, че за миг прогонва еретичните мисли за любов и очакване. Тогава в обърканата ми глава се завръща ясно осъзнатото чувство, че това е единственият вид болка, която ми е съдено да изпитвам. Другата, любовната... тя остава предопределена за нищите духом недоносчета, покровителствани от онзи псевдо-бог, който наводни света с кретени, ненаписали и един стих, но за сметак на това винаги търсени от жените.
  Моята болка обаче е по-силна... и по-красива. Защото съм истински.
  Неусетно бях стигнал до Залата на Смъртниците. Когато видях коя щеше да има честта да бъде хилядната ми жертва, от устните ми се изтръгна въздишка на радост и облекчение. В крайна сметка това нямаше да бъде екзекуция в пълния смисъл на думата - по-скоро акт на хуманност.
  Недоносена, преждевременно родена, хилава хлапашка "обич". Осъдена на смърт, понеже бе изместила друго, по-силно чувство, благодарение на пълната си липса на здрав разум и хипертрофирана сексуалност. Също както при хората - по-некадърният винаги печели... и затова заслужава смърт - по моите критерии.
  Е, щеше да има разочарование, разбира се. Жените винаги жалеят най-силно за най-недъгавите си чувства... по простата причина, че нямат база за сравнение и са в състояние да видят любовта- Квазимодо като любов-Аполон.
  Вдигнах секирата. Недоносеното мутантче започна да циври по най-лигавия възможен начин. Ухилих се.
  В името на Мрака, как обичах работата си!!!
  
  13-ата глава
  (От цикъла "Кръчма "Зелената котка")
  
  Събудих се от звука на камък, който стърже върху камък. Отначало не можах да осъзная откъде се разнася сухото търкане, но после полъхът, който разбута застоялия въздух, заобикалящ ме от незнайно колко столетия, освежи паметта ми. Бях в гробница.
  Следователно, това бе звукът от отместваща се надгробна плоча. Странно. За последен път чух това стържене преди около хиляда-две хиляди години, когато десетина търсачи на силни усещания бяха решили да опитат късмета си и да ме възкресят. Но пък ако помня какво се случи с тях... В крайна сметка, ничия памет не е безгрешна - дори ако се казваш Абдул ал-Хазред.
  Така. Напредвахме. Вече дори си спомних името си. Браво на мен. Другото засега не ме интересуваше. Важно беше да разбера единствено на кого, Мракът го взел, бях потрябвал по никое време.
  Все още не бях отворил очи. Страхувах се, че ако го направя, сухата кожа на клепачите ми ще се разпилее по бузите ми като прастар пергамент. А и не знаех дали идиотът, който отместваше надгробната ми плоча, не е донесъл със себе си отвратителния привкус на светлина - светлината, която за едно Дете на Мрака като мен бе по-омразна и от Божия целувка. Отлепих бавно устни и изрекох:
  - Ако си донесъл със себе си факла или нещо друго, би ли го изгасил, ако обичаш?
  Учудих се на гласа си още с първата прозвучала нотка. Приличаше на звука от разравяне на купчина чакъл в празно ехтящо пространство. Устата ми саса се разтегна в усмивка, която обаче се стопи, щом чух гласа отсреща:
  - Спокойно, Гарване. Мракът е и моя съдба.
  Изпсувах наум. От всички неканени гости, които очаквах да видя пред себе си, името на Тери Сторн бе последно в списъка ми.
  - Тери... Доста време мина от последната ни среща...
  - Така е, учителю.
  - Предполагам, имаш достатъчно убедителна причина да използваш това, на което самият аз съм те учил, и да връщаш от смъртта един пенсионер.
  - Приеми, че просто съм те събудил от доста продължителна и досадна старческа дрямка.
  - Не че не си прав донякъде, но това е друг въпрос. Само не ми казвай, ако обичаш, че си дошъл за книгата.
  - Така е, Гарване. След като друидите от Светлото Братство изгориха последния 666-ти препис на "Некрономикон", единственият останал екземпляр би трябвало да е у теб.
  - Да, вярно. Но какво те кара да мислиш, че ще ти го дам? Мисли бързо, младежо. Търпението ми не е безгранично и ти много добре знаеш това.
  - В момента това въобще не ме интересува, Гарване.
  - Нима искаш да кажеш, че ще се изправиш срещу мене, ученико?
  - Нямам намерение, учителю. Не съм дошъл за свада, а за разговор... молба... може би съвет...
  - За какво ти е книгата ми? И без това вече знаеш много повече от който и да е друг Тъмен Маг.
  - Повярвай ми... трябва ми и то много.
  Изгледах го втренчено. В гласа му прозвучаха нотки, каквито не бях чувал досега. За хилядолетията познанство с него бях ставал свидетел на какво ли не - на ярост, раздразнение, безразличие... но тъга у Тери Сторн???
  Огледах го още веднъж от глава до пети. Беше все същият както преди вече близо четири хиляди години, когато дойде в къщата ми, за да се изучи на Тъмното Изкуство. Беше твърдо решен да стане най- добрият... и, в името на Мрака, успя. В началото никой не го приемаше насериозно - отчасти поради факта, че е ученик на Лудия
  Арабин (в крайна сметка никога не бях бил популярен...), отчасти поради вроденото недоверие и в някои случаи дори омраза към малефицистиката и некроманията, отчасти поради твърдото му решение да запази младежката си външност. Последното като че ли разгневи най-много мухлясалите мозъци на колегите му, според които ако един Маг не изглежда стар като света, изкуството му не струва и пет пари. Въобще Тери с външния си вид нарушаваше най- малко две трети от всички магьоснически традиции. Вместо обичайния бял плащ или черна роба, препасана с въже (каквито бяха каноните) той винаги носеше черни кожени якета или дълги черти палта. Косата му - все още гарвановочерна - бе доста дълга и препасана отзад на тила със сребърна халка. Никога не носеше жезъл или други глезотии, но за сметка на товане сваляше от ръката си станалия вече легендарен пръстен с изрязаната от цял аметист пентаграма. Да, хлапето определено имаше собствен стил - както във външния си вид, така и в изкуството си...
  - Усещам нещо странно в гласа ти, ученико.
  - Никога не съм можел да скрия нищо от теб, Гарване.
  - Случило ли се е нещо?
  Той се поколеба. Това също бе нещо ново - досега не го бях чувал да забавя отговорите си дори със секунда.
  - Трябва ми Тринадесетата глава, учителю.
  Сега пък аз млъкнах объркан. 13-та глава на моя труд бе финалната, най-дълго мислената и проверявана от мен. Това бе апотеозът на "Некрономикон" и на Тъмното Изкуство въобще, нещо, което дори и най-закоравелите Тъмни Магове не бяха докосвали. Никой досега дори не бе разтварял страниците на 13-ата глава. В нея бях описал финалните стъпки, които магът трябваше да извърши, преди да се отдаде изцяло и безвъзвратно на Мрака. Там бях изброил всичкиначини да изтръгнеш от мозъка, плътта и душата си онова, което ни прави хора и същевременно ни лишава от пълния потенциал на магията - лигавите човешки чувства: любов, състрадание, милост...
  - Май не те чух добре, ученико? - проговорих след близо пет минути мълчание.
  - Напротив, Гарване. Искам 13-ата глава.
  - Знаеш, че е опасно. Никой освен мен не е извършвал това... а и не съм съвсем сигурен дали успехът ми не се дължеше на чист късмет.
  - Това няма значение, учителю. Или и аз ще умра, или ще бъда погълнат от Мрака... И в двата случая печеля по-добър от сегашния си живот. Мислех, че вече съм постигнал всичко, но явно не е така. Искам да се отърва от чувствата си.
  - Досега не бях забелязвал да ти пречат.
  Отскоро започнаха, Гарване. Хиляди години прекарах в лутане по всички светове... търсех жена, на която да дам онова в мен, което за целия ми живот стана огромно и сега дори заплашва да ме взриви отвътре като напор на прекалено задържана зад тясна язовирна стена вода... Да, намерих много жени, които заслужаваха да бъдат обичани истински - така, както само аз мога. Сред тях имаше и такива, които не се плашеха от обема на любовта ми подобно на свикналите на приятелско харесване,и сексуално привличане от страна на недозрели хлапета. Да, Гарване, имаше и истински жени, а не просто ненужно натрупване на мастна тъкан около вагината. Малко бяха, но ги имаше. Но тук дойде другият проблем, учителю. Аз съм почти на 8000 години. Знам, че не ми личи, дори глупавите жени не го забелязват отначало... но после...
  Видях как юмруците му се свиват, в очите му се появи опасен блясък, а челюстите му бяха здраво стиснати.
  - Какво значение, в името на Мрака, има на колко години съм в действителност, след като по външен вид и по дух съм млад??? Какво трябва да стане, за да поумнеят жените? Защо дори аз, с цялото си магическо изкуство, не мога да променя това??? - Всеки следващ въпрос се процеждаше с усилие през стиснатите му зъби и излизаше навън като експлозия от жлъч.
  - Успокой се.
  - Не мога, учителю. Трябва ми 13-ата глава!!! Трябва ми...
  - Успокой се. Ще ти дам книгата.
  Извърнах поглед към пода на гробницата. Следвайки движението на очите ми, един от камъните се разклати и се измъкна с отвратителното скърцане на гнил зъб. Под него имаше дебел том, подвързан с истинска драконова кожа. Трудът на живота ми. "Некрономикон" - алфата и бетата на Тъмното Изкуство. Не някой от вече отдавна изгорените 666 преписа - оригиналът, написан от моята ръка. Някъде вътре из него сигурно все още имаше кървави петна по страниците: кръвта на онези, които се бяха опитвали да го откраднат от мен... и бяха загинали от неописуемо грозна смърт, за която дори и аз предпочитал да не мисля.
  Видях как очите на Тери припламнаха.
  - Вземи го, ученико. Смятай това за подарък към най-способния от последователите ми. За теб е.
  Бавно, много бавно, той се наведе и измъкна от дупката моето любимо творение.
  - А сега, ако ми позволиш, възнамерявам да заспя отново. Или да умра отново, ако така предпочиташ. Знаеш, че винаги си добре дошъл тук... така че наистина ще се радвам да те видя отново тук след време... и то невредим, да подчертая. Внимавай, Тери, и късмет.
  Последното нещо, което видяха затварящите ми се очи, бе изуменият поглед на Тери. Досега никога не го бях наричал по име. По този начин признавах, че е равен по сила на мен, че вече не сме учител и ученик, а двама равнопоставени Магове... последните истински Тъмни в историята на магията.
  И, в името на Мрака, той наистина си го заслужаваше.
  Искрено се надявах, че ще го видя отново.
  
  Малко информация след края на разказа: Понеже много хора вече започнаха да ме питат кой, по дяволите, е Абдул ал-Хазред, какво е "Некрономикон" и откъде ми е хрумнала подобна дивотия, пояснявам: Лудият Арабин и творението му "Некрономикон" са измислени от гениалния, но умрял в мизерия автор Хауърд Филип Лъвкрафт. Действието на някои от неговите разкази се развива в също така измисления град Инсмут (Insmouth) - сигурен съм, че почитателите на ъндърграунд-сцената в България и най-вече "Бездната тийм" веднага ще се сетят откъде им е познато това име... :))) Въпреки че Абдул ал-Хазред е измислен герой, в библиотеките по цял свят и досега има хора, които търсят "Некрономикон".
  Що се отнася до това, дали имам угризения на съвестта за това, че използвам тези имена в мои разкази, искам да споделя, че доста хора преди мен вече са го правили. Справка - Стивън Кинг, който в не един от разказите си говори за "Некрономикон"... :)))
  
  Цветът на Самотата
  
  Може ли самотата да бъде самотна... ?
  Някога мъдър човек, доста по-мъдър от мен, предполагам, бе казал, че цветът на самотата е тъмночервен - цветът на запотени от дъжда стопове на автомобил, отразяващи се в калния плачещ асфалт. Донякъде въпросният мъдрец е бил прав... с изключение на факта, че е погледнал доста едностранно на нещата. Истинската, Великата Самота, която идва лесно и си отива трудно, е многоцветна и многолика. За разлика от дъгата обаче самотата е тъжно-отмита, като лист детска рисунка, оставен прекалено дълго на верандата и брулен от дъжда и снега. Понякога Самотата е керемиденочервена - с цвета на огънчето на цигарата ти, която пушиш нервно в три часа през нощта, защото не можеш да спиш от мисли за красотата, която те чака някъде по света, но досега все сте се разминавали. Друг път Самотата е по-синя и от океана - синя като следите от собстветите ти пръсти, стиснали здраво гърлото ти, за да спрат вика на лудост, който още малко и щеше да се изтръгне от устните ти. Има и зелена Самота - нежнозелена като листата на всички цветя, които искаше да подариш на едно-единствено момиче... но си останаха във вазата, защото пътищата ви незнайно защо се разминаха. Що се отнася до Бялата Самота, повярвайте ми, неизброими са нейните прераждания. Зимата Самотата е бяла като снега, който се сипе върху душата ти и няма кой да го прогони. Нощем Самотата е бяла като екрана на телефона ти, в който се взираш до ослепяване, но на него така и не се появява съобщение. През деня Самотата е бяла като слънчево зайче, което подскача върху устните ти, топли сърцето ти със спомена за слънцето, но бяга, когато посегнеш да го прегърнеш. Когато отидеш на морето сам, Самотата е бяла като чайката, която някога пееше прегракналия си блус над вас двамата, докато се прегръщахте.
  Самотата може да бъде и кървава. Може да бъде пропита с течността от артериите и вените ти, които кървяха цели 13 години, преди да се намери някой да ги превърже. Може да е оплискана с алената струя, потекла от две прехапани и нецелувани дълго време устни. А може и да е окъпана от капките, процеждащи се от сърцето ти, около което бе увит тръненият венец на нощта.
  Самотата обаче може да бъде и кафява - като две очи... най- тъжните и най-красивите очи на света. И когато се приближиш на по- малко от 200 километра от тях... когато ги целунеш така, както никога не си целувал... когато видиш сълзата, спуснала се по бузата, за да те посрещне... тогава самотата се превръща в любов. Което в общи линии е едно и също. Те са двете страни на един медал. Различното при любовта е, че вече сте двама. И пак сте сами. Останалият свят не е важен.
  
  Затворникът
  (от цикъла "Кръчма "Зелената котка")
  
  Скърцането на веслата и плясъкът на водата явно бяха успели да ме приспят, понеже когато лодкарят каза "Пристигнахме", се сепнах и доста време се чудих къде съм. След няколко дълги секунди обаче съзнанието ми възприе студа, влагата и отвратителното количество мрак, което се изсипваше върху мен като лавина. Имах чувството, че дори факелът в ръцете на лодкаря гори с черен пламък.
  - Господи! И сте го заключили тук?!
  - Той е вътре по собствено желание, отче - смотолеви селянинът и завърза лодката здраво за една от ръждясалите куки на брега, подобни на тези, за които оказаха труповете в моргата на нашия манастир. Тръснах глава, за да прогоня сравнението, и търпеливо изчаках всички проверки: документи, претърсване, сканиране с магическа пръчка (последното доста ме изнерви, понеже магът току- що бе завършил Университета и бе доста пипкав), после една доста дразнеща инспекция на малкото личен багаж, който имах... Най- накрая началникът на стражата успя да изцеди някаква измъчена усмивка от каменното си лице и промълви през зъби:
  - Добре дошли в Осгард, отче.
  Докато крачех по хлъзгавите стъпала нагоре, към самия връх на кулата, където ми бяха казали, че е килията му, съвсем сам, с един- единствен факел, който сякаш нямаше да ми стигне и за половината стълби, неусетно се замислих колко малко души са извървявали този път, без стражата да ги подбутва отзад постоянно с мечовете си, а ръцете им да не са здраво оковани с ръждясали вериги. Сигурно се брояха на пръсти. Говореше се, че преди седмица лично крал Робърт е дошъл дотук, без охрана и без свита, за да разговаря с него, но си бе тръгнал с празни ръце. Не ми се мислеше за тези клюки.
  Както не ми се мислеше и за това колко души са извървели обратния път... имам предвид живи. Всъщност и без това мъртвите биваха изхвърляни директно от кулата, за да могат и пираните отдолу да усетят сладостта от живота. В крайна сметка в Кайлен имаше и други затвори, но Осгард бе най-добрият... и най-зловещият. Тук не изпращаха за дреболии от рода на убийство или метеж. Тук бе елитът.
  Докато размишлявах, краката ми изведнъж се оказаха на равна площадка. Неусетно бях стигнал. Вдигнах факела и осветих масивната дъбова врата, обкована с толкова желязо, че навярно бе повече от дървото. Тъкмо се чудех дали е редно да почукам или просто да извикам високо името си, за да съобщя за присъствието си, когато с ужасяващо скърцане двете крила се отвориха и от килията се донесе глас:
  - Отец Анри! Заповядайте, очаквах Ви. Дори може да се каже, че позакъсняхте... с около минута, ако не се лъжа.
  - Стълбите ме забавиха - все пак вече не съм първа младост - отвърнах машинално, докато влизах, и чак след това се усетих, че допреди четири часа самият аз не знаех, че ще пътувам за Осгард. А името ми? То пък откъде му бе известно?... Той явно долови объркването ми, понеже се разсмя искрено, с топъл глас, който странно контрастираше със студа наоколо:
  - Е, отче, може и аз да не съм вече първа младост, но някои нещица все още работят. Седнете, разположете се... Вино?
  Напълно изглупях. Вино? В Осгард? Където нелегалното внасяне дори на коричка хляб бе престъпление, наказващо се с бичуване?
  Той щракна с пръсти. В средата на килията се появи маса с кана вино и два бокала, както и два стола. Незнайно как прозорецът с дебели метални решетки изчезна, а на негово място се появи камина с уютно пламтящи огнени езици. Приближих се - наистина топлеха... Отпуснах се на стола - беше твърд и несъмнено реален. А казваха, че магическата блокада в, около и над Осгард е непробиваема...
  - Мисля, че едва ли е необходимо да се представям, особено след тази малка демонстрация, но все пак... протокол... Отец Анри, приятно ми е да срещна толкова знаменита личност като Вас. Казвам се Джаред Терънс ван Сторн, но за приятелите съм просто Тери.
  Той пристъпи напред, ръкува се с мен и седна на масата. Дрехите му бяха прашни и изпокъсани, беше брадясал като разбойник, а ръцете му бяха мръсни, с изгризани до кръв нокти. Единствено дългата му гарвановочерна коса бе безупречно поддържана и пристегната отзад на тила със сребърна халка.
  - Удоволствието да се срещнем е мое, синко...
  - Моля Ви, отче... - прекъсна ме той. - Никога не съм бил слуга на нито една църква и нямам намерение и в бъдеще да се забърквам с вашите религиозни глупости.
  Скръцнах със зъби, но продължих:
  - Все пак, рядко се случва обикновен човек като мен да се запознае с легенда като Вас... макар и...
  - О, сигурно Ви притеснява външният ми вид?... Виждате ли, трябва да поддържам убеждението у моите пазачи, че съм за окайване... сломен... неспособен на нищо... а това едва ли ще стане, ако продължа да се обличам като благородник...
  Объркването ми нямаше граници. Когато тръгвах от манастира преди няколко часа, очаквах, че тук ще открия отчаян магьосник, останал без приятели, без магическа сила, дори без любимия си алкохол... затворник без останала капчица надежда и вяра... е, вяра в себе си, разбира се... А вместо това - леко опърпан джентълмен с безупречни маниери, който се държи като у дома си. "Той е вътре по собствено желание, отче", припомних си думите на лодкаря...
  - Значи официалната версия, че сте заточен тук от Магистратите...
  - Безумие! - Смехът му отново закънтя из тясната килия. - Нима има човек, който би дръзнал да заточи Онзи, Който Не Се Променя? Вечния Човек? Просто така им бе по-удобно да съхранят достойнството си. Те се кичат с наградата, че са ме заловили... аз съм тук, в безопасност... Какво по-добро от това? Всички са щастливи...
  - Безопасност?! Не ми казвай, че Драконът се бои от някого! И колко мощен трябва да бъде този враг, та да потърсиш укритие в Осгард?
  Кадифеният му смях се разтече между пръстите ми.
  - Изгубихте джентълменския си тон, отец Анри, дори преминахте на "ти", но ще отдам това на прекомерната Ви възбуда от срещата с мен... и на прекалената Ви доверчивост. Да, Вие ми вярвате, отче, затова именно сте дошли тук, независимо от религиозните си предубеждения, неверието в магия и фанатичната си измислена вяра във фалшиви богове...
  - Отговорете, ако обичате!
  - Добре де, добре, не бъдете толкова раздразнителен... Все3 пак гневът не би трябвало да е присъщ на Вашата религия. Та... на въпроса. Не се страхувам от враговете си, а от приятелите си, Анри. Или по-точно от тези, които си мислят, че са ни приятели, но с "приятелството" си не правят нищо друго, освен да ни разочароват и да ни причиняват болка. Знаете, че мога да се справя с всеки враг независимо от силата му, понеже знам, че той мисли точно обратното на онова, което мисля и чувствам аз. Но приятелите... О, велики Мрак! Дори аз не съм в състояние да спра или поне да отклоня онова, което те са способни да ми причинят... по простата причина, че това е същото като да се биеш със самия себе си.
  - Не Ви разбирам...
  -Просто е, отче... Беше Нова година... Един от така наречените ми приятели направи нещо, което и най-безмилостният ми враг не би сторил. Започна да целува жената, която обичах... независимо от факта, че преди да разбере колко значи тя за мен, той... Не, няма значение - прекъсна се самият той - обещал съм, че няма да говоря за това, понеже това означава принизяване на собственото ми ниво. Стига Ви да знаете, че неговото отношение бе същото като Вашето към мен точно в този момент - интерес, респект... страх може би... но и... - Тук той отново спря. - Няма значение. Поне така подсказва мъдростта ми и наблюденията ми, отче... същите, които ми подсказват, че обетът за целомъдрие май не значи много за Вас...
  - Това няма нищо общо!
  - Отново гняв... Ако Вие бяхте на мое място, Анри, най-малкото, което щяхте да направите, е да унищожите света... А аз само разруших една скапана ферма... вместо да предам и двамата на Мрака. Нищо работа, нали? След това реших да се уединя в кулата си и да загърбя миналото... Но не би! И двамата започнаха да ме търсят, да се опитват да се свържат с мен... пощенски гълъби, зачатъци на неопитна магия... Мислех, че ще мога много лесно да се защитя, но как да се защитиш от самия себе си?! Те знаеха какво мисля... какво чувствам... къде точно ме боли... какво точно трябва да чуя, за да се предам... Наивници... Никой като че ли до края не разбра какво всъщност е положението.
  - И заради една плътска наслада доброволно сте се обрекли на заточение?
  - Без категории, Анри Араго! Ако наричате това плътска наслада, по-добре ще е да лепнете етикета "груб аграрен секс" на непорочното зачатие! Но, въпреки това, като оставим думите встрани... да, прав сте. Заради една любов аз оставих живота си на заден план... и дойдох тук. Местните магове, естествено, не могат да се сравняват с мен, но заедно... може и да устоим на атаката им.
  - В такъв случай мисията ми тук...
  - Да, отче, безсмислена е. Вие сте тук, за да ми предложите освобождаване в замяна на дребна услуга... ако се не лъжа, имате проблем с Мъртвия Град и отчаяно се нуждаете от опитен некромант, който да ви спаси кожите...
  - Е, не точно...
  - Така или иначе отговорът е "не". Но ако някой ден Вие или Вашата църква открие магия, цяр или молитва за отваряне на женски очи... за осъзнаване кой всъщност обича и кой се лигави... тогава заповядайте - ще обсъдим условията на сделката с удоволствие. Предварително обаче Ви предупреждавам - тази задача е неизпълнима. Опитвал съм хиляди години... но когато жена е родена сляпа, няма магия на този или който и да е свят, която да я накара да прогледне... било то магия на думи, жестове или погледи, било вуду, черна или бяла магия... Нямате шанс, отче... А сега сбогом.
  Без да искам (и без да съм в състояние да се съпротивлявам) краката ми сами започнаха да се плъзгат към изхода. Безсилен да направя каквото и да било, изкрещях:
  - Ти самият си слепец, Драконе! Не мислиш ли, че има възможност да си проспал любовта на тази жена и сега да се самобичуваш за нищо?!
  Това бе последният път, когато чух смеха му.
  - Пътят към моето сърце минава през труповете на съперниците ми, отче. Това е единственото, в което вярвам... след като го видя и почувствам.
  Докато слизах надолу по влажните стъпала, в главата ми се въртяха няколко заблудени, хаотично летящи мисли. Първата - че Орденът трябва доста да се потруди, докато успее да създаде желаната панацея. Втората - че без помощта на Дракона бяхме обречени, понеже Мъртвият Град и Поглъщащите щяха да унищожат и малкото останало човешко у хората. А третата - че и аз самият не по-зле от Онзи, Който Не Се Променя знаех, че няма начин да отвориш очите на жена.
  Но със сигурност поне щяхме да опитаме. Ние от Ордена сме големи оптимисти.
  А (иска ми се да вярвам) такъв май е и Джаред Терънс ван Сторн.
  Или просто Тери - за... хм... приятелите.
  
  Последният дракон
  
  Лети ми се. В името на Мрака, как ми се лети! Не съм летял сигурно от поне два-три месеца... Крилата ми забравиха какво е да се разперят свободно и да се реят по облаците, надбягвайки се с вятъра, предизвиквайки слънцето и подигравайки се на така бавните и тромави в сравнение с мен птици. Не... всъщност, както и да се мъча, едва ли ще мога да ви обясня какво точно е усещането. Просто трябва да си летял. Наяве, не насън, понеже преди време доста хора сънуваха едва ли не всяка нощ, че летят. Сега вече сънуват други, доста по-материални работи, но това е друг въпрос. Има ли смисъл да говорим за човешката деградация, когато дори аз, Онзи, Който Не Се Променя, започнах да слизам все по-надолу и по-надолу по стълбата, водеща към собственото ми унищожение?...
  О... простете. Забравих да ви се представя. Къде отиде възпитанието ми?... Знам, че в момента ме гледате с широко отворени очи и зяпнала уста и се чудите този пък от коя ли лудница е избягал. Но първо наздраве... и благодаря, че ме изслушвате. В крайна сметка за моята възраст е характерно твърде богатото словоизлияние... а в последно време толкова трудно се намират добри слушатели. Искате ли да ви почерпя една бира? Добре, повикайте келнера, когато мине покрай нас.
  Та позволете да ви се представя. Аз съм дракон. Знам, че в момента не ми личи, но просто съм приел човешки образ. Все пак едва ли бихте седнали да говорите на философски теми с някой, който е висок към десет метра, покрит е със златни люспи, а от устата си бълва пламъци... Искаше ми се да поприказвам с някого... и вие имате честта, уважаеми господине, да бъдете мой събеседник. Не сте ли поласкан? Не? Или просто алкохолът ви е толкова много, че ви е все едно с кого разговаряте? Няма значение. Просто ме слушайте. Не говорете. Вие, хората, не умеете да слушате - това е едно от многото характерни за вашия вид неща, които съм забелязал през вековете. Умирате да говорите, но отказвате да слушате. А това е смъртоносно за отношенията между вас самите - вие се покривате с пелена на отчуждение и отпътувате за небитието като абсолютни самотници. Без приятели, дори без врагове... а и как да имате врагове, когато животът ви е бил просто една сива, гъста мъгла, в която дори орел не би различил нищо смислено...
  При нас, драконите, всичко бе по-различно... когато ни имаше, разбира се. Животът ни бе живот, а не пародия, приятелите ни бяха приятели, а не компания за по чашка, любовта ни бе любов, а не симпатия... дори смъртта ни бе смърт, а не угасване на дълго тляла, подпалила се от само себе си дървесна гъба... По време на сбирките ни по планините се раждаха мъдрости, достатъчни да напълнят пет енциклопедии; дуелите за спасяване на поругана чест бяха достойни за епична песен с десетина хиляди куплета; а стиховете ни... тук просто трябва да замълча. Сигурно не сте предполагал, че и драконите могат да пишат поезия? Затвърденото за нас мнение в съзнанието ви сигурно ви подсказва, че ние сме прекалено груби, прекалено жестоки и прекалено грозни, за да създадем нещо красиво? Не, няма нищо, изобщо не съм ви обиден. Все пак вие прекалено много разчитате на очите си, а забравяте да попитате душата си. За вас прекрасно е онова, което може да се види, пипне, помирише и вкуси, а не онова, което предизвиква трепет в сърцето...
  Какво? Извинете, не ви чух добре... А, да... интересен въпрос... защо съм сред вас. Поне според мен това би трябвало да е очевидно, но явно се нуждаете от допълнително обяснение. Аз съм последният от моя вид. Всички останали или загинаха, или отлетяха за Кралството - онази митична земя, в която все още е останало нещо добро. Аз не вярвах в нея, затова останах тук. Тук си мислех, че съм намерил любовта... оказа се мираж, естествено, но когато разбрах това, вече бе прекалено късно да летя. Нямаше кой да ми покаже пътя.
  Имаше още десетина като мен, които останаха - поради сантиментални причини, разбира се. Ние, драконите, сме прекалено чувствителни и именно заради това страдаме постоянно. За един дракон разбитото сърце е като стрела в гърдите - изходът е смъртоносен. Много от моя народ умряха така - с разрушени надежди. Някои просто легнаха и не се събудиха повече, други пикираха с всичка сила към някой връх и се разбиха в него, трети нарочно слязоха след вас, хората, и безучастно позволиха да бъдат избити от неграмотните селяци с камъни и копия...
  Аз останах последен... Няма кой да продължи драконовия род на тази земя. Няма жена, която да приеме драконовия огън в сърцето си - нали това ще означава разтапяне на ледената обвивка около душата ѝ, наводнение на оскъдните ѝ мисли, в които досега е имало само пари и външна красота... и в крайна сметка - шест фута под земята... О, уважаеми господине, жените имат хипертрофирало чувство за самосъхранение! В момента, в който жената усети у вас чувство, по-силно от обикновеното сексуално привличане, тя започва да бяга така, че дори дракон не може да я настигне...
  Е... вие, хората, сте казали, че всяко правило все пак има своите изключения. Това е и смисълът на моя живот. Обикалям сред вас, задържам се във вашите смрадливи и запуснати градове, въпреки че умирам за глътка чист въздух и кратък полет в планината, приемам слабия ви човешки облик... и търся. Търся някоя, която да приеме в сърцето си, а не само в леглото си последния дракон. Да почувства пламъка му. До овладее стихията му. Да му позволи да я научи да лети... и да обича. Да се реши да почувства за пръв път в живота си какво точно е любов.
  Един ден може и да я намеря, кой знае. Ние, драконите, имаме прекалено дълъг живот, а лично аз нямам друга работа. Така че времето не е проблем. Проблемът е във вярата ми, че ще намеря тази жена. Тя намалява с всеки изминал ден.
  А сега ме извинете. Беше ми приятно да си поговорим, но не издържам вече.
  Небето ме зове.
  
  Крадецът на сънища
  (от цикъла "Кръчма "Зелената котка")
  
  Една сутрин, още преди да съм седнал пред камината, за да изпуша първата си лула за деня, на вратат ми се почука. В мето на Мрака, как мразех да ме безпокоят по това време! В крайна сметка всеки има право на своите малки радости в живота... Мърморейки ядосано под носа си, се запътих към вратата с ясното намерение да превърна в теменужка хлопащия безразсъдник, ако ме търсеше за нещо по-маловажно от края на света например. Когато отворих обаче, голяма част от яда ми се изпари - все пак не всеки ден виждаш толкова внушителна делегация пред кулата си. Изглеждаше така, сякаш цялото село се бе изсипало неканено, за да ме посети. В челните редици на събралите се забелязах кмета, шерифа и кръчмаря - тоест, елитът на местния хайлайф бе тук. Подсмихнах се под мустак, понеже контрастът между думата "хайлайф", ухаеща на скъп парфюм, отлежало "Бордо" и кубински пури, и гледката на облечената в груби селски одежди тълпа бе повече от комичен. За секунда обаче успях да натикам смеха си в миша дупка, да прогоня скверните мисли от главата си (все пак никой тук н бе чувал нито за парфюм, нито за "Бордо", а още по-малко за Куба и нейните великолепни пури...), свъсих вежди и сурово запитах:
  - Е, какво се е случило този път, та толкова нагло прекъсвате закуската ми?
  В редиците на селяните настъпи объркване. Те се заспоглеждаха и започнаха още по-притеснено да мачкат шапките в ръцете си. Най- накрая по някакво негласно споразумение селският шериф излезе напред и без да смее да ме погледне в очите, започна да мънка:
  - Арчи... имаме нужда от помощ... много голяма нужда от помощ...
  - Какво има този път? Дракони, русалки, вампири? Кравата на някой от вас е спраля да дава мляко? Какъв е световният проблем?
  Тук-там из тълпата се дочуха кискания, които обаче доста бързо секнаха. Явно положениет обе наистина сериозно, понеже сганта никога не изпускаше удобен момент да се посмее на чужда сметка.
  - Хайде де! Не ми казвайте, че сте били целия този път от селото до кулата ми, за да мълчите като репи!
  - Не, Арчи... просто наистина сме затруднени истински... - продължи да се запъва шерифът и изведнъж изплю като храчка: - В селото се е появил Крадец на сънища.
  Замръзнах на място. Даже вече не ми се и пушеше.
  - Сигурни ли сте? Знаете колко сериозно е това обвинение, нали? Крадците на сънища са обявени извън закона от Конвента на световете преди повече от 4000 години...
  - Знаем, Арчи, но положението е отчайващо. Никой от нас не е сънувал от цял месец. Вместо това, щом затворим очи, виждаме странни цветове, чуваме незнайни гласове, които говорят на странен език... Всички сме като зомбита - вървим по улиците, без да знаем защо го правим, говорим празни приказки, без да изпитваме удоволствие от тях, работим и пием, сякаш сме на хиляди мили от телата си... Моля те, Арчи, помогни ни!
  - Не знам дали ще се справя, момчета... Понякога Крадците на сънища са много по-силни от нас, обикновените Магове. Ние сме изучавали единстевно конвенционална магия, а те черпят сили от доста по-... първични източници, да речем...
  Тълпата се размърмори. Някой се окашля многозначително, от пет-шест места долових изхъмквания...
  - Какво значи това, в името на Мрака? - раздразних се аз и посочих с пръст шерифа: - Говори!
  Нещастникът смени поне десетина цвята на лицето, преди да се осмели да заговори. Чак го съжалих.
  - Има няколко причини да искаме услуга именно от теб, Арчи, вместо да викаме Маг от Запада. Първата е, че както всички знаем, навремето са ти отнели правото на магия точно заради занимания с неконвенционални видове магьосничество...
  - Да, и ми го върнаха на следващата седмица, дракон те взел!
  - Е, да, но... Втората причина е, че единствено ти си влизал в пряк двубой с Крадец на сънища и си излизал победител. Никой от живите днес Магове не може да се похвали със същото, дори силно уважаваният от нас Мерлин...
  - Добре де, добре, стига с хвалбите! Подозирате ли някого?
  - Едно момиче дойде преди месец и половина, Арчи... - обади се плахо кметът. - Тоест, малко преди тази лудост да започне. Не знаем дали е тя, но... нещо в погледа ѝ, разбираш ли... има нещо нередно.
  - Мда... Сигурно няма смисъл да се надявам, че е грозна?
  - За жалост, не, Арчи... Всички знаем, че не обичаш жените...
  - Я без обиди! - креснах аз, вече окончателно изнервен. - Сега и мъжелюбец ли ще ме изкарате? А да ви превърна в градинка с марули не искате ли?
  - Ще ни помогнеш ли, Арчи...? - чу се отчаян женски глас от тълпата.
  - От мен да мине... Какво да ви правя...
  Успокоени, селяните започнаха да се разотиват. Единствено свещеникът се задържа малко.
  - Ти пък какво искаш? - кисело го попитах аз.
  - Искам да поговорим, синко... Откакто дойде в нашето село преди близо 800 години, си ни помагал много пъти. Всички помним... или сме чели в хрониките, разбира се... как прогони дракона, който ни тормозеше...
  Усмихнах се мислено, понеже именно на крилете на този дракон бях дошъл навремето тук. Той ми бе приятел от времето, когато дори Мракът бе малко недоносче... Но както и да е - легендите не трябва да се зачапват с реалност...
  - ... И как върна плодородието в нашите земи... как изцери всички по време на Виолетовата Чума...
  - Е, добре, сега на историк ли ще ми се правиш?
  - Знам недоверието ти към свещениците, синко, но въпреки това искам да ти кажа, че за пръв път чувствам, че си в голяма опасност. Нека всички богове бдят над теб, понеже Крадците на сънища са изчадия на Ада...
  - Ако наистина бяха такива, щяхме да намерим общ език, но за жалост не са. А сега върви, понеже имам работа... ако обичаш.
  Прибрах се в кулата, залостих вратата, седнах пред камината и се замислих. Трябваше ли, дракон го взел, да се навирам между шамарите, за да спася шепа селяни, които ме познаваха от има-няма 800 години? Вярно, ако успеех да надвия Крадеца на сънища, щях да прибавя още малко блясък към ориола на славата си... но, честно казано, вече въобще не ме беше грижа за това, дали ще ме смятат за велик или за отрепка. Въпреки всичко обаче знаех, че ще се заема... заради себе си и заради професионалната си гордост, колкото и малко да бе останала.
  Отпуснах се в креслото, прошепнах заклинанието за отделяне на душата от тялото и литнах към селото. Нямате ни най-малка представа какво облекчение е да летиш, необременен от тежестта на плътта, когато мисълта е сила, а чувството - могъщество, когато дори вятърът не смее да се надбягва с теб, понеже знае, че ще изгуби...
  Още докато наближавах, усетих странно присъствие някъде в крайните къщи. Някаква аура, едновременно красива и плашеща, упойваща, но и убиваща, весела и в същото време тъжна... Никога досега не бях попадал на такова излъчване. Беше повече от странно - беше... просто невъзможно, противоречиво, необмислено... каквото и да сажех, все щеше да е на място. Бавно приближих мисълта си към къщурката, прикрих мислите си, за да не бъда забелязан, и влязох вътре.
  Селяните очевидно бяха прави - в тази къща живееше Крадец на сънища. В очите ми се набиха един куп малки, несъществени за обикновените хора, но твърде недвусмислени за един Маг подробности. Ето, в десния ъгъл на къщата спи черен като нощта котарак; в камината виси опушен котел, от чийто ръб все още виси коренче от млада мандрагора; перушинка на леглото подсказва, че съвсем скоро тук е кацал бухал; на закачалката виси наметало, тъмновиолетово, чак черно... Огледах се за книги и трактати по черна магия, но явно бяха скрити някъде дълбоко, под някоя невидима за човешкото око дъска на пода. Понечих да търся, но се отказах, понеже и без това вече знаех - въпросната новопристигнала е откраднала сънищата на селото. Оставих част от мисълта си зад огледалото, за да мога по-лесно след това да насоча магията си, и се наканих да тръгвам, но точно в този момент вратата се отвори и влезе тя.
  Беше... беше просто невероятна. Погледът в очите ѝ можеше да убива и да ласкае, устните ѝ можеха да сипят нежности и проклятия, ръцете ѝ бяха създадени за ласки, но не се и съмнявах, че при необходимост можеха да удушат и пещерен трол... А лицето ѝ... Зад външната красота прозираше някаква толкова стаена мъка, че дори екзорсист не би могъл да я изкара на бял свят... Стори ми се, че вече съм виждал някъде подобно лице, но едва ли - със сигурност щях да си го спомням. Това бе Сфинксът, Химера и Горгона, сляти в една хомогенна и неделима сплав...
  Замръзнах на място и спуснах още по-силно щита пред мислите си. Тя се огледа, сякаш долови нещо, усмихна се и затвори вратата. За миг се сепнах, че може да е доловила присъствието ми, но се успокоих, че сигурно просто е нащрек. Мислех да се омитам. Утре сутрин, когато Крадците на сънища по принцип са най-слаби, възнамерявах да насоча заклинанието си, което (поне така се надявах) щеше да отнеме силата ѝ и да върне сънищата на хората.
  Когато се прибрах и заех отново тялото си, както винаги умората и годините се върнаха с двойна сила. Ако имаше дори най-малка възможност, със сигурност щях да се откажа изобщо от това тяло. Магиите ми го поддържаха що-годе здраво и силно, но нищо не може да се сравни с безплътния полет на мисълта и душата... Реших да поспя, за да събера сили за утре сутрин.
  В полунощ обаче сякаш някаква незнайна сила отвори клепачите ми. Разсъних се за няма и миг. Пипнешком напипах жезъла до себе си и, готов за светкавично заклинание, се изправих. С жест запалих свещта до възглавницата си и се огледах наоколо. Нямаше никой... но какъв бе този аромат на парфюм, който витаеше незримо из стаята?
  От небитието прозвуча тих копринен смях.
  - Буден ли си вече, магьоснико?
  Крадецът на сънища! Бе успяла да ме свари неподготвен... Дракон го взел! Без дълга и щателна подготовка дори и най-силният Маг не може да бъде уверен в успеха да един двубой с неконвенционален вълшебник...
  - Виждам, буден си - прозвучаха отново сребърните камбанки на гласа ѝ. - Остави жезъла - тази вечер няма да ти потрябва. Дошла съм да поговорим.
  - Има ли за какво? - успях да вкарам подобие на остроумие аз.
  Коприненият смях се разстели по леглото.
  - О, има... бъди сигурен, че има. Все пак не съм пропътувала толкова мили и не съм чакала 792 години, осем месеца, две седмици, 11 дена и 23 часа, ако трябва да сме точни, само и само за да ти кажа "здравей" и "лека нощ"...
  - Коя си ти?
  - По-важният въпрос е кой си ти, ... Арчи? След отговора на този въпрос всичко би си дошло на мястото.
  - Аз съм Арчи Харис, Тъмен Маг шесто поколение, двукратен носител на Наградата на Невидимия Институт по магия...
  - Всички знаем легендата, магьоснико - прекъсна ме невидимият глас. - Нима наистина не помниш нищо от живота си?
  - Помня абсолютно всичко - родителите си, приятелите си... Мога да си припомня целия си живот за секунда.
  - А любовта си, магьоснико?
  - Любов? Няма такова нещо. Аз мразя жените.
  - А беше време, когато не мислеше така... Тери.
  - Как ме нарече???
  - Тери, Тери, Тери... Нима това не събужда някакви спомени?
  - Със сигурност не.
  - Значи Маговете от Запад са били прави - замислено изрече безплътната девойка. - Значи наистина си прибегнал до Забранено Заклинание...
  - За какво говориш, в името на Мрака?
  - Не призовавай напразно Мрака, Тери. Навремето ти го призова... и виж как свърши всичко. Не помниш нищо - себе си, старите приятели, които проливаха седмици наред сълзи за теб, не помниш дори единственото същество, което истински те обичаше навремето - котката на Рей Макгавърн...
  - Зелената котка???
  - Значи вече започваш да се събуждаш от съня, продължил осем века... Ти беше най-великият жив магьосник сред световете. Наричаха те Вечният Човек. Нямаше свят, на когото да си отказал помощ, нямаше човек, който да не си спомня за теб поне с нещо добро. И сигурно щеше да продължиш да живееш нормално, ако не бе срещнал някого... Някой, който те нарани жестоко.
  Притиснах ръце към слепоочията си. Усещах, че главата ми ще се пръсне.
  - Защо не си спомням нищо?
  - Ти се опита да избягаш от всичко и от всички, а най-вече от нея... Употреби Забранено Заклинание и призова Мрака на помощ. Всичките ти приятели помислиха, че си... изчезнал. Трябваше да видиш погребението си, Тери... беше впечатляващо, ако ми позволиш тази малка шега. Но всъщност ти не изчезна... един Маг от твоята класа не може да престане да съществува. Единствено твоя приятел Айвън Рийс се опит ада те открие. Той дълго не вярваше, че повече няма да се видите. Но накрая и той се отказа. Аз обаче не признавам пораженията, магьоснико. Дори поражението да е от легенда като теб. Така че те търсих. И както видя, най-накрая те намерих.
  - Коя си ти? Не те познавам! Не те помня!!!
  - Знам, Тери. Дали това ще опресни паметта ти?
  От дълбините на мрачната стая изплува силуета на девойката, която бях видял днес. Изведнъж лицето ѝ започна да се променя - очите станаха по-дълбоки, усмивката ѝ някак живна, скулите ѝ се очертаха по-плътно...
  - Селена! Но как... Минаха осем века!
  - Не съм казвала, че беше лесно, Тери. Магията ти бе прекалено силна... но аз пък бях прекалено амбицирана. Вярно, амбицията дойде по-късно - може би стотина години след като се разделихме. В първите мигове на свободата си дори не си спомнях как изглеждаш. Просто вървях по живота и пиех с пълни шепи от извора на младостта. Обиколих много земи, познах много мъже и изпитах наслади, каквито дотогава не знаех, че съществуват. Но мина време и усетих как дълбоко нещо в душата ми дълбае тъжно и упорито. Огледах се наоколо и видях, че е изтекла много вода, откакто се запознах с теб. Отначало дори не те познавах... не те бях виждала... не бях усещала мислите ти... после всичко се промени. И аз не знам защо побягнах, магьоснико. Но знам какво изпитах, когато открих липсата в душата си. Видях как хората около мен имат всичко - пари, знания, чувство за хумор, красиви тела, мозъци, които да можеш да командваш... но нямаха онова пламъче драконов огън, което играе в очите ти. Чак тогава осъзнах, че ми липсваш. Спомних си как ми бе обещал, че ще ме чакаш, ако ще и да се появя след хилядолетия. Започнах да се обучавам на истинска магия, за да успея да те открия. Не беше много трудно, особено когато човек знае какво го чака в края на пътя. Когато вече бях доста напреднала (а това се случи преди стотина години...), успях да стигна до "Зелената котка", понеже бях сигурна, че ще те намеря там - обилно поливащ мъката си с алкохол, както винаги...
  - Вече не пия... много...
  - Мълчи и ме слушай!... Първото нещо, което забелязах още от вратата на "Котката", бе некролога ти. Знаеш ли, че той стои там от мига, в който реши да погребеш стария Тери и да създадеш посредствения Арчи? Знаеш ли, че всеки ден Рей, Айвън и Никол слагат свежи цветя пред него? Знаеш ли колко им липсваш, магьоснико? А имаш ли дори бегла представа колко липсваше на мен?
  Първите няколко дни бяха загубени в сълзи. След това обаче реших, че силна натура като теб не може да е мъртва. Затова тръгнах по света. Използвах всичките си знания, за да стана Крадец на сънища. Не го правех от злоба или корист - исках да те открия. Знаех, че в крайна сметка сънят ще те издаде - дали твоят, дали този на човек, бил близо до теб и докоснал се макар и малко до твоята аура, няма значение. Ти си човек на сънищата, Тери. Не знам как така никой досега не се е сетил да те обяви за Създател на сънища. Аз бях предопределена да стана Крадец на сънища още преди да се занимавам с магия, понеже и без това присъствах в сънищата на всички мъже. Но ти... ти си Създател на сънища. Помня как ми разказваше прекрасните си истории, как само с думи успяваше да ме убедиш, че животът е прекрасен... че аз съм прекрасна... че любовта може да е прекрасна. След като се разделяхме, винаги сънищата им бяха цветни... а преди да те срещна, никога не бях сънувала нищо...
  Но да се върнем на историята... След като обиколих половината светове и прерових дребнаво милиони сънища, най-накрая усетих близостта ти. Не можах обаче да си позволя да дойда направо при теб - всички знаят колко експлозивен е гневът на Тери Сторн. Затова реших да изчакам ти да ме навестиш. Сигурна бях, че ще го направиш. Но когато не ме позна... е, все някой ден типично женското ми самолюбие трябваше да отстъпи на заден план.
  - Какво искаш от мен? - с прегракнал глас едва успях да изцедя от себе си аз. Всичко ми се въртеше пред очите. Не знаех на кой свят съм, защо съм там и къде да отида след това.
  - Нека първо ти помогна да възвърнеш всичките си спомени - прошумоля гласът ѝ като листенца от роза, погалени от вятъра. - Отпусни се.
  Пръстите ѝ докоснаха главата ми. Усетих, че сякаш умирам. Светкавици зацепиха объркания ми мозък. Усетих как сърцето ми се преобръща наопаки, изсипва като торба с боклук всички ненужни и измислени спомени, с които бях населил нещастния Арчи Харис, и се пълни догоре със спомените на Тери... моите спомени.
  Изведнъж всичко блесна с кристална яснота.
  - Селена...
  - Замълчи, Тери. Не мисли за нищо.
  - Защо, в името на Мрака, трябваше да дойдеш след толкова време, за да тревожиш съня и реалността?
  - За да ти дам онова, което ти самият искаше да ми дадеш преди 800 години. Тогава мислех, че животът с теб ще е магически кафез, в който ще стоя затворена. Мислех, че трябва първо да се наживея, преди да предприема каквот ои да било. Но вече и аз съм преситена, магьоснико. Свободата, която исках и която получих, се оказа безпътица и безпомощност. Вече знам, че искитнската свобода е в ръцете на един Тъмен Маг, на драконовите криле и под звездите. Приятели ли сте още с твоя питомец, Тери... как му беше името?
  - Азазел... Да, приятели сме. Той ме докара тук. Сега сигурно спи някъде в подземията на кулата...
  Младата магьосница се разсмя с изумруден смях, целуна ме, след което се отдръпна и ме погледна с престорен гняв:
  - Е, Тери Сторн, "кавалер" такъв, добре дошъл сред живите отново! Няма ли да ме поканиш на разходка?
  
  Погледът на мъртвите
  
  Саймън Блекмор, дизайнерът, подлудил половината свят с налудничавите си на пръв поглед рекламни стратегии, които обаче носеха милиони долари на компаниите, за които работеше (а и на самия него... от време на време), се събуди със странното усещане, че е забравил да свърши нещо важно.
  Не стана веднага, понеже обичаше да се наслаждава на онази част от деня точно на границата между съня и живота: времето между 6 и 7 часа сутринта, когато прохладата навън гали като перце, птиците се опитват да прочистят гърла от нощната кашлица, а досадниците още не са започнали да се обаждат по повод и без повод. Блекмор пипнешком намери пакета цигари върху нощното шкафче, извади една и щракна със "Zippo""-то си. След като я изпуши бавно и с наслада, стана и пак пипнешком намери чехлите си, забутани под леглото. От близо три години насам му се налагаше да се оправя предимно пипнешком. След едно пиянско сбиване в кварталната кръчма, завършило с разбиване на бирена бутилка в главата му, Саймън Блекмор бе напълно сляп.
  Самият факт на слепотата не го разтревожи кой знае колко много. И без това живееше абсолютно сам, ако не се броят кратките и мимолетни запознанства с леки и не чак толкова момичета, с които прекарваше максимум седмица-две. Откакто се бе разделил с Джоан, нямаше стимул да завързва трайна връзка и прекарваше повечето от свободното си време в кръчми или у дома, заслушан в някой от общо трите хиляди компактдискове, които притежаваше в личната си колекция. Така че - сляп или не, самотата винаги щеше да си остане една и съща. Притесняваше го обаче друго: малко преди фаталния инцидент Саймън бе започнал работа в може би най-проспериращата рекламна агенция на Източния бряг и благодарение на шантавите си понякога, но винаги вършещи работа идеи се бе издигнал на главозамайващи висоти. Търсеха го отвсякъде: "Кока-кола", "Бенетон", "Форд", "Абсолют"... Нямаше рекламен спот, който да е изработен от Блекмор и да не е обрал вниманието на половината свят. След инцидента обаче очевидно (ха-ха, "очевидно", а? Много смешно...) с тази работа бе свършено.
  Саймън обаче не се предаваше толкова лесно. Банковата му сметка все още бе доста впечатляваща, а и при изработката на един рекламен клип се бе сближил прилично с шефа на една от водещите компютърни фирми в света, така че след близо половин година мрак успя да се сдобие с вероятно най-съвършения уред за триизмерно виждане, който би хвърлил всеки маниак на тема "компютърни игри" във възторг. Апаратчето бе със стандартен интерфейсен кабел за персонален компютър, бе имплантирано в тила му и правеше връзка директно с очните му нерви, като прожектираше (образно казано) в съзнанието му 3D-образ на компютърния екран. "Все още не можем да миниатюризираме дотолкова модела, че да може да се използва и на улицата", му казал съжалително неговият благодетел. "Можем да пригодим някоя от миникамерите, които се използват сега за видеоконференция в Интернет, но само ще ти докараме яко главоболие. Но доколкото знам, ти и без това прекарваш времето си главно вкъщи. Така че изчакай малко; може и да направим нещо по въпроса".
  Саймън така и направи... само че вече чакаше над две години без всякакъв резултат.
  О, обаче апаратът бе направо разкошен. Възможността да виждаш триизмерно онова, което всички компютърни дизайнери досега виждаха в две измерения, се оказа огромно преимущество. Съчетано с таланта му, то го изстреля на още по-големи височини в рекламния бизнес. В един момент се оказа, че Саймън Блекмор притежава повече пари, отколкото би могъл да изхарчи през целия си живот. Той раздаваше щедри дарения, спонсорираше рок-концерти (страстта му към музиката въобще не бе намаляла), организираше благотворителни партита... и постоянно заявяваше на всеослушание, че би позлатил този, който успее да облекчи малко положението му. Беше му втръснало да седи у дома си.
  Да, ама не. Саймън вкиснато изсумтя и се отправи към банята. След бърз студен душ се почувства малко по-добре. Чудеше се какво, по дяволите, е трябвало да свърши. Не се сещаше. С бавни крачки се отправи към кухнята, бръкна в хладилника и извади стандартна замразена закуска. Микровълновата фурна щеше да свърши останалото, както правеше вече три години, замествайки жената в живота му. Докато слушаше тихото шумолене на вентилатора, Саймън се замисли. Какво, дявол да го вземе, постоянно му се изплъзваше?...
  За да не губи време в напразно чакане да му проблесне и като по чудо да се сети, Саймън реши да се позанимае малко с новия клип на "Кока-кола", който трябваше да е готов още преди две седмици. Досега успяваше да залъже някак рекламния отдел на безалкохолния гигант, вчера обаче му се бяха обадили с твърде недвусмислена заплаха: ако до два дни клипът не е готов, край на договорните отношения между тях. Дрън-дрън; знаеше, че няма друг дизайнер на земята, който да успее да задоволи безкрайните капризи на Рич Малоун, обаче това не променяше факта, че така или иначе трябва да побърза. Саймън седна зад компютъра и го включи.
  Както винаги още със щракването на копчето той се преобрази. Моментално в съзнанието му нахлуха милиони цветове - усещане, позабравено от няколко години насам. Светът, прожектиран в мислите му, бе добре познат и дори вече се покриваше с представата му за родно място. Дори понякога се замисляше дали въобще онзи, другият свят, светът, който не бе компютърна симулация, а истина, която можеше да се докосне с пръсти, незащитени от ръкавиците на виртуалната реалност, не бе всъщност по-илюзорен от настоящето. Тези дни Саймън бе изгледал на DVD един прастар филм от края на ХХ век - "Матрицата". Откри, че терзанията на главните герои - кое точно е истина и кое - лъжа, са му доста близки. Нямаше обаче намерение да прекара живота си в борба срещу илюзиите; предпочиташе да поработи още малко.
  Така и направи. След няколко минути едва ли и родната му майка би могла да го познае: челюстта стисната, лишените му от възможността да улавят светлината очи - напрегнати, скулите издадени, а ръцете му в ръкавиците ръкомахаха еуфорично напред- назад, задавайки команди на компютъра. Беше направо удоволствие да вижда как 500-гигахерцовият "Pentium" се подчинява и на най-финото движение на ръцете и мисълта му. Сякаш рекламата сама се правеше.
  След три часа напрегната работа Саймън най-накрая стана и разкърши рамене. Пред очите му още плуваха цветовете, които бе използвал в клипа. Реши, че вече е крайно време да се отдаде на малко удоволствия, и включи кабелния модем. Беше спрял кабелната си телевизия още преди години (в края на краищата, когато имаш Интернет и DVD, а на всичкото отгоре си и сляп, не се радваш кой знае колко на подобни неща), но си беше оставил модема - все пак това бе единствената му връзка със света.
  След секунда вече беше в Интернет. Разгледа няколко дизайнерски сайта
  (бледи подобия на дизайн, тези палета трябва най-сетне да спрат да плагиатстват!)
  спря се мимоходом на страницата на "Терминатор XL", който обещаваше да се превърне в новия хит на сезона, направи обиколка из музикалните сървъри, но не откри нищо ново, и най-накрая реши да влезе във видеоконференцията. От доста време не беше се запознавал с никого, а понякога от тези запознанства тръгваше и нещо по-добро. Не че сега имаше настроение за любов или свалки, но поне щеше да разнообрази малко положението си. Влезе в няколко чат-рума, но не откри нищо подходящо; навсякъде все едни и същи тийнейджъри, решили да впечатлят мъжете и жените, участващи в конференцията, с напомпани във фитнессалони тела, хакерски умения или шантав външен вид. Саймън се задържа малко из един-два сайта, тъй като обичаше да се възползва на воля от видяното по лицата и телата на младежите
  (така де, няма само мен да копират...)
  Един път дори успя да сътвори от отровнозелената прическа на непознат младеж истинско съкровище, което увеличи банковата му сметка с няколко милиона долара. Беше правил реклама на "Сони", в центъра на която бе поставил именно подобие на въпросния младеж, който размахва ръце с отвращение, слушайки класическа музика по имплантираното в китката си МР3-радио на фирмата. "Понякога само марката не е достатъчна...", гласеше слоуганът, вдигнал продажбите с над 60 пункта. Саймън понякога се чудеше дали да не открие младежа и да сподели премията за рекламата с него, но после се отказа.
  Докато размишляваше над превратностите на дизайнерската професия, Саймън изведнъж се натъкна на непозната му до този момент конферентна стая. Това бе странно, като се има предвид, че в продължение на близо година той почти всеки ден бе в Интернет и бе обиколил почти всички места за конферентна връзка. Той с любопитство махна небрежно с ръка и влезе в нея. Първото нещо, което му направи впечатление, бе, че няма строго определена тема за разговор, което нарушаваше правилата на добрия тон в Мрежата. Тук изглеждаше така, сякаш едновремешните махленски клюкарки са седнали и говорят през глава коя с която ѝ падне! Саймън беше почти шокиран. Тъкмо се канеше да излиза, когато в ушите му прозвуча сигналът за частен контакт. "Очите" му
  (хм, така де...)
  се плъзнаха бързо по информацията за посетителя: жена, 28-годишна, с прикрит ID-номер (а сега де!), хоби - компютърен дизайн (охо!) и рок-музика (супер!). Лицето ѝ обаче бе скрито за публичните потребители. С други думи, мадамата определено не искаше външността ѝ да става достояние на когото и да е. Саймън заинтригуван "докосна" бутона "ОК" и разреши контакта.
  Когато транслираният от миникамерата образ изплува пред него, той за малко щеше да се задави с кафето си. Пред него стоеше ако не самата Джоан, то поне нейна пълна двойничка! Същата тъмнокестенява гъста коса, същите дълбоки и прекрасни кафяви очи, остри скули, предизвикателно вирнат нос и чаровна усмивка... Саймън почувства остър пристъп на deja vu - състояние, в което не можеш да направиш разлика дали едно събитие е ставало преди години или тепърва предстои да се случи. "Джоан", или Джинджър, както бе изписано на ID-инфото ѝ, се усмихна, като видя объркването му.
  - Приличам ти на някоя твоя позната ли?
  - Ами... да... определено да - отвърна Саймън и се зачуди дали пелтеченето му се забелязва чак толкова силно, колкото чувстваше самият той. - Така или иначе тя е минало, а ти си бъдеще... поне засега...
  - Чаровен си - усмихна се отново Джинджър. Саймън усети остра болка в лявата половина на гърдите си. Реши да отвлече разговора в малко по-безболезнена тема.
  Така започна виртуалната им връзка. Саймън и Джинджър се виждаха всеки ден... или по-точно образите им се срещаха някъде из милиардите преплетени оптични кабели, за да спрат някъде дълбоко под земята и да разменят по някоя дума. Постепенно Саймън усещаше как хлътва все по-силно. На няколко пъти бе намекнал за лична среща (щеше да му се наложи с часове да репетира пред огледалото, за да преодолее страха от жив контакт, но както и да е...), но, за радост или за нещастие, девойката всеки път му отказваше. Саймън чувстваше как и тя е притеснена от нещо, но засега не знаеше от какво. В биографията ѝ нямаше толкова сериозни моменти, както в неговата, определено не му беше споменавала за никакви физически недъзи... и въпреки всичко продължаваше да настоява да продължат да общуват единствено и само по Мрежата.
  Едва след като от запознанството им измина половин година, успя да предизвика Джинджър да си поговорят сериозно. Уединиха се в една свободна чат-стая, включиха филтрите срещу досадници и "седнаха" удобно на столовете, сътворени от мисълта им.
  - Чувствам, че трябва да ти призная нещо - започна Джинджър. Нещо в тона ѝ накара Саймън да настръхне. - Предполагам, все още държиш да се видим очи в очи...
  - Да, разбира се.
  - Само че за съжаление това е невъзможно. Виждаш ли, Пух, моето тяло умря преди три години.
  Саймън усети как пред "очите" му заплуваха синьозелени кръгове. Чувстваше се като ударен с нещо огромно и доста тежко по главата, ръцете му се разтрепериха неудържимо, а сърцето му започна да отмерва лудешки ритъм. Девойката във виртуалния свят бе използвала прякора му, измислен от Джоан в самото начало на връзката им! Почти като в просъница той дочу как тя продължава да говори. Думите ѝ изглеждаха безкрайно далечни и сякаш обвити в мъгла:
  - Загинах в ужасна катастрофа на околовръстното шосе. Имаше над двадесет трупа, единият от които бе моят. Не успяха да ме съживят, колкото и да се мъчиха с мен реаниматорите. За съжаление, те все още не могат да правят чудеса... за разлика от мен. Преди доста време (може би като някаква елементарна проява на предпазливост... ) бях проучила възможностите човек да пренесе съдържанието на мозъка си в компютърен чип. Знаеш, че бях много добра в компютрите, а и работех почти денонощно. Това ми бе станало нещо като идея-фикс. Най-накрая успях да напиша компютърна програма, която на всеки няколко минути се свързва с имплантиран в основата на тила чип и записва в него данните от всички неврони в съзнанието ти. Ако в продължение на пет поредни пъти чипът не получи никакъв сигнал от мозъка, се активира софтуер, който "съживява" личността ти... за жалост само във виртуалното пространство. Бях записала всичко това в лаптопа си, бях го оставила при Ники и я бях помолила никога да не го изключва - знае ли човек какво може да стане? Е, стана. Честно да ти кажа, не съжалявам. Сега се чувствам много по-удобно, нямам физически проблеми, мога да се съсредоточа единствено върху мислите си...
  Саймън имаше чувството, че всеки момент ще получи масиран инфаркт.
  - От близо година и нещо знам, че влизаш в Интернет всеки ден - продължаваше Джинджър. - Дълго се чудех дали да ти се обадя, понеже ми липсваше доста. Едва наскоро разбрах защо именно прекарваш толкова много време във виртуалната реалност. В общи линии двамата с теб сме на едно и също положение, Пух. Сега обаче ще трябва да си вървя. Обади се пак, ако искаш.
  Тя прекъсна връзката. Саймън дълго време рови из Мрежата, но не успя да я открие никъде. Докато обикаляше, по слепите му очи се стичаха сълзи.
  Постепенно в мозъка му изкристализира една идея, толкова ненормална, че на пръв поглед изглеждаше пълен абсурд. Той легна на дивана в дневната и остави мислите си да се гонят из изморения му мозък, докато накрая не заспа изтощен.
  Когато се събуди, подсъзнанието му вече бе готово. Много обичаше този трик - винаги вършеше работа: по време на сън изключваш от ежедневните проблеми и оставяш подсъзнанието да бачка яко. Досега на няколко пъти му се бе налагало да прибягва до този способ, но едва сега наистина имаше нужда от трезва мисъл.
  Той седна пред компютъра. Пръстите му се движеха бясно напред-назад, наляво-надясно, като някакъв побъркан от непрестанните репетиции диригент-маниак. С едно махване на показалец той създаваше редове от команди, с друго ги изтриваше, понеже му се струваха тъпи. По челото му се стичаше пот; ако можеше да се поти, компютърът навярно би постъпил по същия начин. Процесорът виеше отчаяно, твърдият диск плачеше, кабелите се гърчеха по бюрото като змии, обладани от неистова треска, а имплантът, който му даваше възможност да "вижда", сякаш бе нагорещен до хиляда градуса.
  След три дни непрекъсната работа Саймън най-накрая се отпусна назад на стола си. Беше абсолютно сигурен, че е успял. Е, вярно, нямаше как да бъде стопроцентно сигурен, докато не провери... Той долови в дълбините на съзнанието си някакво непознато досега чувство. Какво ли беше това? Той зарови из мислите си и най-накрая успя да го открие: беше страх. Страх от какво? От евентуална смърт? В крайна сметка той в известен смисъл бе мъртъв отдавна. От лудост? След раздялата с Джоан бе преживял (успешно!) подобно състояние на духа и вече нищо не бе в състояние да го стресне. Тогава от какво? И той не знаеше. Ядосан, той затвори очи (образно казано - тоест, завъртя на минимум копчето на импланта си) и натисна с облечената си в ръкавица за виртуална реалност ръка бутона за стартиране на програмата.
  Първоначално помисли, че не е успял да направи нещо като хората, понеже не почувства нищо: нито изстиване, нито затопляне, нито дезориентация... След няколко дълги секунди, изпълнени с панически ужас, той усети как тялото му сякаш се втечнява. Първо се размекнаха ръцете му, след това краката, последваха ги останалите му органи, като очите останаха най-накрая. Усещането не беше неприятно, по-скоро... странно. Изведнъж сякаш мъглата, обвила тялото му, се сгъсти и започна да попива в кожата му. Усети как се прелива в кабела на импланта си, а оттам - и в "съзнанието" на компютъра. За момент му се стори, че ще повърне, но успя някак си да издържи. Зави му се свят, но усещането бързо премина.
  Изведнъж осъзна, че може да види собственото си тяло, глупаво отпуснало се пред монитора. Вече бе вътре. Опипа очите си и възкликна радостно: можеше да вижда! Клепачите му, които от три години бяха зашити, сега бяха широко отворени. Нямаше го и досадното накуцване - следствие от прастаро спречкване с един колега. Усети, че е облечен в дрехите, които бе носил преди пет години - когато се запознаваха с Джинджър. Вече можеше да тръгва.
  Неговото момиче го чакаше някъде из Мрежата.
  
  * * *
  След три дни приятелите на Саймън го откриха. Когато разбиха вратата и успяха да влязат, първата им мисъл бе, че е заспал, понеже по устните му играеше щастлива усмивка. Провериха китката му и установиха, че няма пулс. По-късно вечерта един от санитарите, които дойдоха веднага с линейката, за да го отнесат към моргата, щеше да сподели пред жена си:
  - Знаеш, че съм носил стотици мъртъвци: заклани, пребити, отровени, обесени... Този тук обаче няма да ми дава мира още дълго време. Когато го вдигнах, ми се стори, че нося малко дете: беше лек като перце... и продължаваше да се усмихва.
  
  Виолетовият залез
  
  Последните лъчи на виолетовото слънце вече се скриваха зад планината, когато тя започна да звъни отново. Знаех, че е тя, дори без да поглеждам към телефона. Нямаше кой друг да ме търси по това време: нито бе сутрин, за да съм нужен на някого като кошче за душевни отпадъци, нито бе нощ, за д ме канят на запой. Беше тя. Знаех, че гледката на виолетовия залез я докарва до полуда. Да виждаш всяка вечер как най-любимото ти нещо на света - прекрасните залези, на които сякаш преди хиляди години се любувахме заедно - е обагрено във виолет, в цвета на порока и разврата, в кралската багра, която може да е толкова тъжна и едновременно с това толкова весела... това сигурно я побъркваше.
  Дано.
  Някога, много отдавна, я наричах Рижко. Тогава яркооранжевите лъчи на залеза ме радваха, понеже в тях виждах едно лисиче с хитри очи и мъдра усмивка, за което бях готов да умра... или по-лошото - да живея вечно. Именно заради нея станах магьосник - първо на думите, на мерената и немерена реч... можех да разплаквам хората с четвърт буква, да ги карам да се замислят или да престават да мислят за каквото и да било и просто да живеят... След това открих, че когато човек владее магията на словото, онова, което хората наричат "магьосничество", се намира невероятно близо до него. Просто трябва да протегнеш ръка... и то вече е твое. Навремето протегнах ръка и го взех. Сега съжалявам... но вече е късно.
  Тя обаче не го оцени. Чудя се как преди време това ме е изненадвало - нима не знаех, че жените, особено красавиците като нея, са самовлюбени егоисти, които подобно на будистки монаси по цели векове могат да прекарват в съзерцание на пъпа, циците или краката си? Нима не бях ставал свидетел на милиони и милиарди интриги, разбити сърца, прояви на меркантилност, граничеща с малоумие... ?
  Сега ми е лесно да разсъждавам така, но тогава... Всъщност, какво ли ви обяснявам? Всички знаете колко красиво-глупави са влюбените. А, повярвайте ми, един влюбен магьосник може да достигне невероятни върхове - цели Еверести на глупостта. Ние си мислим, че магията ни закриля от всичко... Така е - от всичко, което се подчинява на нормалната логика... но кой е казал, че жената се подчинява на логиката? Какво логично има в това да избереш прозата при положение, че владееш поезията, да се наведеш, за да вдигнеш от земята простия камък и да подритнеш небрежно диаманта до него, да занесеш у дома изсъхналия и прояден от червеи пън, вместо да откъснеш розата, за да не би случайно да се убодеш на тръните ѝ... ?
  Мислех се за неуязвим... и сбърках.
  Мислех, че съм способен да накарам една жена да ме обикне, само като ѝ покажа на какво е способно сърцето ми... и сбърках.
  Мислех, че един свят, тотално отвикнал от магия, ще се зарадва на нещо, различно от сивотата и скуката... и сбърках.
  Разделихме се. Намерих ѝ безброй заместнички - някои реални, други сътворени от въображението ми и материализирани с едно щракване на пръстите. Навсякъде обаче виждах нея - в косите на една, в гърдите на друга, в усмивката на трета и целувките на четвърта...
  Най-тежко бе обаче с рижото. С едно просто заклинание от света за една вечер изчезнаха всички лисици. Болката обаче продължаваше. Последваха ги минзухарите - отново същото...
  Една вечер, докато стоях у дома и безпаметно се наливах с водка с празната надежда, че поне този път ще успея да заспя, видгнах очи към залеза. Всеки поглед към слънцето болеше... също както когато човек погледнеше към нея. Стиснах зъби, юмруците ми сякаш сами се разтвориха, дланите ми се насочиха към омразното яркооранжево кълбо пламък, от устата ми изригнаха незнайно откъде и кога научени заклинания...
  Така свърши всичко. Споменът най-награя прегоря във виолетовия пламък, остана само омразата, която бликва отново всеки път, щом погледна виолетовия залез... или чуя телефона да звъни. Никога не ѝ отговарям. Само отпивам глътка водка и прошепвам тихо към затворената слушалка: "Ти преспа с всички дяволи, мила... върви сега при тях".
  Сега ще направя същото.
  Лека нощ, малка блуднице. Дано някой ден чуя, че поредният ти любовник те е заразил със СПИН.
  Всъщност, като се замисля с колко елементарно заклинание може да се уреди това...
  
  Коледни сълзи
  (от цикъла "Кръчма "Зелената котка")
  
  Винаги съм казвал, че Коледа е мрачен празник. По принцип няма лошо - та какво по-добро за един Тъмен Маг от един мрачен празник, би си казал някой с извратено чувство за хумор. Вярно е - по принцип си е така, но в действителност, повярвайте ми, не е. Още повече че според традицията Коледа е семеен празник, а във всички светове едва ли ще намерите Тъмен Маг, който да се е обзавел с подобен лукс - семейство.
  Ето защо не беше никак учудващо, че и тази Коледа моя милост се беше запътил към любимото място на всички депресирани елементи - кръчмата "Зелената котка". Там редовно киснеха поне по пет-шест вкиснати и отчаяни от живота гоблина, джуджета, дриади... а по някои по-големи празници като тъпата Коледа например числото им се утрояваше, повярвайте ми. Що се отнася до мен, бях твърдо решен да прибавя собствената си (не по-малко депресирана) мутра към техните тази вечер.
  Щом влязох в "Зелената котка" обаче, останах неприятно изненадан: кръчмата беше празна. Даже я нямаше и станалата вече част от инвентара елфическа проститутка, която от известно време насам киснеше редовно с приятелката си по масите в очакване на поредния клиент. Само новото барманче Арчи, което заместваше собственика Рей Макгавърн (а Рей, както правилно се досетихте, беше отишъл да празнува някъде със семейството си), умислено търкаше чашите зад бара. По дяволите, тази вечер се очертаваше доста скучна.
  Всъщност обаче бях сбъркал. Когато по навик тръгнах към камината, за да почеша зад ушите разкошната зелена персийка, дала името на кръчмата, забелязах, че на бара е седнал още някакъв елемент. Не бях го видял веднага, понеже и той като мен бе облечен почти изцяло в черни дрехи. Изключение правеха само ботушите му и късата жилетка, които бяха масленозелени. От пръв поглед го оприличих на колега-Тъмен Маг от аркейнския орден на Мрачния Меч. Вътрешно се свих, понеже не го знаех в какво настроение е. А когато един Тъмен от ордена на Мрачния Меч е в кофти настроение, най-умното, което можеш да направиш, е да се държиш по-надалеч от него, понеже в най-добрия случай можеше да унищожите света при сблъсъка си, а в най-лошия... е, родителите ти едва ли щяха да имат какво да погребат в семейната крипта... Не се смейте - бил съм очевидец и на двата примера.
  Орденът на Мрачния Меч беше доста странна организация. Неговите адепти проповядваха, че светът се е появил такъв, какъвто го познаваме сега, когато Бог е изпаднал в неописуема ярост и е разсякъл с Великия Меч на Светлината първоначалния си проект за Вселена. От страшната сила на удара сияещият някога Меч се обвил в тъмен покров и станал по-черен от Нищото, по-мрачен от Тъмния Владетел и по-страховит от дяволски гняв. Бог захвърлил Меча в по- тъмната половина на Вселената и я прокълнал навеки, отричайки се от нея. Орденът на Мрачния Меч (така бяха започнали да наричат някогашния Меч на Светлината) се бяха врекли един ден да открият оръжието и с помощта него и на страховитите си Тъмни Магове - които не бяха минали през Магическата Школа като мен например и затова според някои бяха самозванци - да съединят наново двете Вселени. Някога, когато бях хлапе на има-няма 1500-2000 години, често казано, и аз се бях увлякъл по тази легенда, но сега, когато бях на възраст почти четири пъти повече, едва ли бих се хванал.
  Никога досега обаче не бях срещал аркейнски Тъмен очи в очи. Ето че сега ми се удаваше прекрасна възможност да си поговоря с един от тях. След кратък размисъл реших да поседна до него, да изпием по халба ейл и (ако беше в добро настроение, разбира се) да си поговорим като колеги.
  Още докато разкопчавах плаща си и оставях шапката си на стола до него обаче ми стана ясно, че думите "добро настроение" и този приятел тази вечер явно си бяха обявили война. Младежът (понеже очевидно нямаше и 3000 години) беше сключил вежди, очите му бяха кръвясали и като че ли готови всеки миг да се напълнят със сълзи, а челюстите му бяха здраво стиснати, сякаш за да не изтърват някоя шестстепенна оркска псувня. Пред него бяха наредени поне една дузина - ако не и повече - еднолитрови халби, от които само една беше пълна. Останалите бяха пресушени до дъно и даже и най- големият пияница не би могъл да изцеди и една капка от тях. Приятелчето явно беше на дъното на депресията си и продължаваше да копае, за да стигне дори още по-надолу. Нищо обаче - реших да рискувам, понеже ужасно не ми се пиеше сам. А плюс това от два месеца не бях утешавал никого и душата ми на доморасъл психоаналитик започваше да страда... Шегувам се, разбира се, но ако знаете колко пъти понякога е досадно да бършеш сълзите и сополите на подобни разкиснати елементи, без да има кои да изслуша теб... От време на време наистина се запитвах дали не съм объркал призванието си и дали не трябваше вместо да подавам документи в Магическата Школа, да се опитам да следвам психоанализа.
  - Прощавайте, свободно ли е до вас? - обърнах се към младежа, който точно взимаше от масата поредната си халба. Без въобще да ме удостои с поглед, той заби физиономия в ейла и измърмори неприветливо:
  - Кръчмата е празна. Иди си намери място другаде, ако обичаш! - И остави халбата с трясък на масата.
  - Извинявай... колега - нарочно наблегнах на тази дума - виждам, че ти е криво, но вместо да се нахвърляш с лека ръка върху хората, които биха могли да ти помогнат, защо поне не им позволиш да седнат при теб и да изпиете по бира заедно?
  Още при споменаването на думата "колега" младежът бе надигнал глава и ме бе изгледал с интерес, който обаче твърде бързо помръкна. Дори и пръстенът с изрязана от цял аметист пентаграма - отличителният белег на Тъмните, преминали през Черния Факултет на Магическата Школа - не успя да привлече както трябва вниманието му. Когато приключих с монолога си, той с усилие отлепи устните си и проговори с нежелание:
  - Ами не искам просто... Това не ти ли стига?
  - Няма проблеми, младежо. - Противно на думите си обаче най- безцеремонно се настаних при него и креснах на Арчи да си размърда задника и да ми донесе бира, ако не иска да го превърна в репичка. Когато ейлът ми пристигна, леко повдигнах халбата си по посока на младежа и казах вместо наздравица:
  - Казвам се Тери Сторн, ако това ти говори нещо. - По разширените му очи виждах, че му говори, и то как. - Сега би ли ми обяснил защо искаше да ме наругаеш, дори без да си ме погледнал в очите като хората?
  - Днес не ми е ден... Нали знаеш, има дни, в които всичко, което си трупал през годината, трябва да избие по някакъв начин, понеже иначе имаш чувството, че ще експлодираш. Е, лично аз усещам, че днес е моят подобен ден.
  - И какво толкова е станало? Разжалвали са те? Изключили са те от Ордена? Отнели са ти жезъла? Да го вземе Мракът, какво толкова си увесил нос като току-що обезчестена девственица?
  - ОК, Тери, виждам, че идваш с твърдото решение или да ме ядосаш, или да ми помогнеш. Днес нямам желание да се карам с никого, така че по-добре да те оставя да сториш второто. Нека първо да ти се представя. Казвам се Найджъл Мартин, и както правилно забеляза още в началото, съм от Ордена на Мрачния Меч. Или поне бях досега, понеже съм твърдо решен да се махна оттам.
  -Да не би вярата ти да се е разколебала случайно? - подкачих го
  аз.
  - Напротив - точно защото вярвам твърде много, искам да се махна. С това, което виси над мен като прокоба, в скоро време може въобще да няма Орден. Не вярвам единствено в себе си, даже може да се каже, че се мразя.
  - Хайде бе! - ухилих се аз. - И кой точно те е проклел - лично Тъмният Владетел или някой от учениците му?
  - Не ми се подигравай, Тери. На мен изобщо не ми е до смях. Напротив - плаче ми се. Знаеш ли колко трудно е за един аркейнец да заплаче? По принцип хората казват, че в Аркейн мъжете нямат слъзни жлези и че им ги махат с операция още при раждането. А сега аз, така, както ме гледаш, съм готов да плача като невръстно дете...
  - Роден съм преди около 2800 години - продължи Найджъл, след като отпи малко от бирата си. - Или са повече, или са по-малко, но на кого му пука? Последните няколко от тях бяха истински ад. И всичко благодарение на една млада, красива и дяволски палава и изобретателна вещица на име Айра...
  (леко потръпнах при споменаването на това име, понеже ми беше много добре познато)
  - ...която някога практикуваше в света Лианор (не знам дали си стъпвал там някога, но повярвай ми, че лианорките са едни от най- красивите жени). Сега обаче Айра не е там. Тя върви по петите ми и сипе проклятие след проклятие върху главата. И, повярвай ми, всичко това ѝ доставя огромно удоволствие.
  - Някога - въздъхна Найджъл - двамата с нея бяхме... бяхме толкова близки, че сърце не ми дава да ти кажа, че бяхме две отделни личност. Бяхме една-единствена, бяхме толкова тясно свързани един с друг, че всяка раздяла, дори за миг, болеше физически. Мислехме по един и същи начин, обичахме едни и същи неща, болеше ни за едно и също... И така 420 години. Не ме питай защо се разделихме. Беше отчасти моя, отчасти нейна вина. И двамата подлежим на упреци, но съм сигурен, че едва ли има нещо, което двамата с нея да не сме си казали сами, един на друг, по време на дългите самотни нощи отначало, веднага след раздялата.
  - После обаче на нея ѝ хрумна да отмъщава... - Найджъл с жест подкани Арчи да не се помайва, а да донесе още по бира. - В името на Мрака, Тери, дори и Тъмният никога не би измислил по-ужасяващо проклятие! Отначало си мислех, че това е просто прощалният ѝ подарък... Отведнъж всички жени започнаха да се чувстват привлечени по незнаен начин от мен. Лепяха ми се като мухи, разбираш ли - омъжени, разведени, малки, големи... В началото се радвах на това и мислех, че животът ми оттук нататък ще върви като по вода. По-късно обаче хлътнах по едно дете - наистина дете в сравнение с действителната ми възраст. И тогава разбрах подлия замисъл на заклинанието на Айра. Тери, тя беше пропуснала нарочно последната руна! Това превръщаше цялата магическа формула в... в нещо ужасяващо! Когато жените се приближаха достатъчно близо до мен - не само във физически, но и в психически смисъл - заклинанието изведнъж се обръщаше и ги отблъскваше с такава сила, че някои от тях дори не издържаха и се самоубиха от ужас... Имаше жени, които ме обявяваха за грозен две секунди след като бяха казвали, че по-красив мъж от мен не са срещали през живота си... Кажи ми как би могъл да оцелее обикновено човешко съзнание след това? Подобно нещо може да измисли единствено болен женски мозък... понеже, нали знаеш, че в огромна част от жените отмъщението и желанието да наблюдават чуждата болка са заложени генетично...
  - Ужасно е, Найджъл... - само това успях да кажа. Заклинанието ми беше много добре известно... дори повече от известно. - За тази формула и за начина на опорочаването ѝ е писал още преди доста века лудият арабин Абдул ал-Хазред в книгата си "Некрономикон". За жалост обаче всички 666 нейни преписа отдавна бяха изгорени по заповед на Конвента на Световете... Не знам дали бих могъл да ти помогна...
  Найджъл Мартин се изсмя кратко. Прозвуча като хрип или като кашлица.
  - Аз не искам да ми помагаш, Тери. Знам, че е невъзможно. Единствено... ако имаше начин да възкреся Абдул ал-Хазред... или да открия митичния 667-и препис на книгата му... но това е прекалено еретична мисъл. Не че понякога не си мечтая за това...
  - Но...
  В същия момент часовникът на стената започна да отброява дванадесетия час.
  - Весела Коледа, Тери... - Найджъл се изправи, стисна рамото ми, хвърли няколко монети на бар-плота и с бързи крачки излезе през масивната врата на "Зелената котка". Първият ми импулс беше да хукна след него. После обаче се отказах. Така или иначе бях сигурен, че пак ще се срещнем някой ден. Все пак двама души, тръгнали да издирват прословутия 667-и препис на "Некрономикон"... и то точно с една и съща цел... и то заради една и съща личност... абе, с две думи, нямаше как да не се срещнем отново.
  Мда, понякога жените бяха наистина странни създания. В разстояние на има-няма 500 години... двама мъже - едно и също заклинание... Но, както е казал Оскар Уайлд, "единствената разлика между женския каприз и "вечната" любов е тази, че капризът трае малко повече".
  Вместо да се тормозя повече в екзистенциални размисли за това кого, защо и докога обичат жените, реших да прекарам времето по- приятно и креснах на Арчи да ми донесе още ейл. В крайна сметка беше Коледа. По дяволите, ако Рей Макгавърн не бе отишъл да празнува със семейството си, а беше останал тук, чашата ми нямаше да остане и за миг празна. Ех, тези младите...
  
  Душа на кредит
  
  Бръснарското ножче влезе във вената ми леко, като нагорещен нож през масло.
  Въобще не изпитах никаква болка, дори когато кръвта шурна като водопад. Побързах да насоча струята към нарисуваната на земята пентаграма, във върховете на която вече горяха петте черни свещи. Когато първата капка докосна земята, сякаш миниатюрна експлозия разтърси стаята. Из главата ми мимоходом премина опасението да не би да събудя съседите, но след миг от него вече нямаше и следа. Трябваше да побързам - не след дълго щеше да стане 12 часа и щях да изтърва момента. Свих и разпуснах няколко пъти китката си, за да потече кръвта още по-силно. След няколко секунди часовникът щеше да започне да отброява дванадесетте си удара. Усещах някакво напрежение във въздуха. Нямаше нужда да поглеждам към книгата, която стоеше разтворена на бюрото, понеже знаех заклинанието наизуст Бързо изрекох трите изречения, които бях повтарял десетки (или стотици? не помня вече) пъти, докато старомодният стенен часовник огласяше стаята ми със звънтящите си удари.
  - Какво искаш този път?
  Гласът сякаш изникна от въздуха. Подскочих от изненада. Вече толкова пъти се повтаряше една и съща ситуация, но все не можех да свикна с внезапното Му появяване.
  - По дяволите, Люси! Изкара ми ангелите! Не можа ли да кажеш поне едно "здрасти"?
  - Първо на първо, знаеш, че много мразя да ми казваш "Люси". Второ, не споменавай в мое присъствие за ангели, понеже съм алергичен към всичко райско и започвам да се изприщвам. А трето, щом толкова много държиш, здрасти. Казвай сега какво има, че имам работа. Да не мислиш, че в Ада играем на табла по цял ден?
  - Добре де, добре, не се връзвай - отстъпих аз. В крайна сметка не е много здравословно да се бъзикаш с Луцифер, па макар и да го познаваш от десетина години. Бог знае кога ще му хрумне да забрави, че се познавате, и да се почувства раздразнен.
  Въпреки всичко обаче продължих да го подмятам още две-три минути. Какво да правиш - природа... Не може да изпълняваш толкова време ролята на придворен шут в обществото и това да не наложи траен отпечатък върху поведението ти. След поредица от доста взривоопасни майтапи обаче спрях, понеже усетих, че Люси става все по-намръщен.
  - И за какво, мамка му, ме викаш пак? - изръмжа той така, че чашите в бюфета ми се напукаха.
  - Познай.
  - Пак ли, бе? Ти си ненормален! Как не миряса веднъж завинаги?
  - Ами... - свих виновно рамене аз. - Пак.
  - Аман! Омръзна ми! Ще се пенсионирам и ще отида да отглеждам краставици в рая заради тебе!
  - Добре де, стига бесня. Не искам от теб да носиш тухли и вар, за да ми строиш дворец. Все пак спомни си, че братовчедите ти - джиновете - навремето са ги карали да строят палати от по сто етажа, и то за една вечер...
  - Дреме ми на оная работа какво са ги карали! Този път коя е?
  - Ами... Как да ти кажа... Май не я познаваш.
  - Айде бе!!!
  - Добре де, сервитьорка е в бара до нас.
  Люси подбели очи. Някой път трябва да го питам дали случайно баща ми не е долу при него и дали случайно майка му не е съгрешила по някое време. Мамка му, беше почти толкова добър артист, колкото и аз!
  - Сервитьорка! Кръчмарка, с други думи.
  - Е, де, не бъди дребнав. Нали съм ти казвал, че любовта не подбира.
  - Саймън, обясни ми как толкова години не ти дойде акълът в главата? Колко пъти съм ти обяснявал, че за жената любовта не съществува поне от десетина века?
  - Хайде, хайде! И ти си ми един разбирач...
  - Всъщност какво ли се занимавам с теб? Аз съм обикновен наемен работник...
  Той продължи да мрънка още десетина минути, докато не ми писан и не го прекъснах:
  - Добре де, стига! Давай договора.
  - Нямаш проблеми. - Люси извади от въздуха един лаптоп и го включи с леко смръщване на веждите си. Подадох му кървавочервената кредитна карта, която самият той ми бе изкарал преди доста години. Той я пъхна в процепа отстрани на лаптопа, взира се няколко секунди в монитора, след което се размърмори:
  - Мама му стара, колко пъти да ти казвам, че кредитът ти е на привършване... Останали са ти 0,0476 части душа и 7,15 сърце!
  - Моля??? Я си оправете счетоводството там долу! Миналия месец си внесох депозита като поп - три ученички по 0,61 душа и 0,001 сърце плюс две девственици по...
  - Това беше вноската ти за началото на годината - прекъсна ме той. - Не забравяй, че и фиксингът на ученичките падна много заради срива в "Hell, Inc.". А и тук в баланса виждам, че си ме викал през февруари за някаква брантия - продавачка в магазин, с което дори си превишил кредитния си лимит...
  - Е, да, ама нали тогава направих рекламация за некачествена услуга! В договора пише, че в такъв случай възстановявате 60% от стойността на сделката.
  - Направил си, да. И си получил стандартен отговор, че съгласно чл. 666, ал. 5, т. 7 в случай, че обектът е жена с доказано курвенски манталитет, "Ад" ЕООД не носи отговорност. И това би трябвало да ти е пределно ясно, понеже все на такива попадаш...
  Пазарлъкът продължи около половин час. В края на краищата, естествено, успях да си изпрося овърдрафт. Люси промърмори, че ще го разоря, но си знаех, че това са празни приказки - все пак той беше наясно, че по-редовен клиент от мен няма да намери, па ако ще и със свещ да търси. Стиснахме си ръцете.
  - Кога ще ме викаш пак? Другата седмица? Утре?
  - Я не се заяждай. Не ти прилича.Люси изруга нещо тихичко под носа си и изчезна - естествено, без да каже "довиждане". На какво ли ги учат тамошните имиджмейкъри...
  Разбира се, усещах и с връхчетата на ноктите си, че и този път ще ударя на камък. Вече се бях научил да предвиждам бъдещето по- добре и от Касандра. Знаех си, че и тази девойка няма да ми стане гадже, независимо от помощта на дявола. Бях обаче длъжен да се пробвам.
  А междувременно трябваше да се погрижа и за сметката си. От толкова много похабени на вятъра чувства балансът ми вече бе отрицателен. Щеше да се наложи в най-скоро време да поддам на офертите на някоя-друга ученичка или подобна безмозъчна твар, каквито ми се лепяха като мухи на мед. А в последно време бях хвърлил око и на няколко омъжени, които ми отправяха предложения. Едно разбито сърце на примерна съпруга се котираше изключително добре при Люси. Може би дори щеше да ми отпусне бонус...
  Както и да е. Сега трябваше да се заемам с моята сервитьорка. Да видим какво ще излезе оттам.
  В края на краищата, по закона на вероятностите все една от всичките ми сделки с дявола трябваше да излезе успешна.
  Надявам се.
  
  Сълзите на камъка
  
  Койотът се събуди с отвратително главоболие.
  Нямаше представа какво е правил миналата нощ, но каквото и да беше, при всички случаи му бе отнело почти цялото желание за живот. Имаше чувство, че главата му е главното действащо лице във фойерверките за Четвърти юли. Опита се да се надигне от леглото и изпъшка, понеже в слепоочията му се набиха нови остри като бръсначи ножове. Въпреки всичко все някак си успя да се изправи на крака и се заклатушка с несигурна крачка към банята.
  Когато излезе оттам - близо час след като успя някак си да завърти с ръцете, които отказваха да го слушат, крановете - се чувстваше значително по-добре. Закле се пред себе си тази вечер да не близне и капка алкохол... въпреки че знаеше, че няма да успее. Начинът, по който си изкарваше хляба, смилаше и малкото останало човешко в него на толкова малки парченца, че ако не бяха окъпаните в уиски и текила нощи, отдавна щеше да се е озовал в "Джунипър хил" с усмирителна риза на гърба и тъпкан с успокоителни.
  Време беше обаче да се залавя за работа. За днес програмата му не беше нито твърде лека, нито твърде натоварена: обикновен ден на елитен наемен убиец. Първо имаше две наказателни акции - пребиване с осакатяване и отсичане на ръце и крака. Тънкостта във втория случай изискваше човекът да остане жив, но Койотът бе прекалено добър в занаята си, за да се съмнява в това. Когато приключеше с показните случаи, имаше една сериозна задача - убийство (но задължително безболезнено!) на местен мафиотски бос, изменил на фамилията си и опитал се да развърти собствен бизнес. После малко отдих с две бомби в колите на двама самозабравили се сенатори, пледиращи за увеличаване на данъка върху алкохола. Щеше да приключи деня със сплашване на някакъв нещастник от крайните квартали. След като дълго умува, Койотът най-накрая реши да използва за целта любимото си оръжие - АК 47 с бронебойни патрони тип "дум-дум", които вършеха чудесна работа: вдигаха страшно много шум, пораженията от тях бяха направо прелестни, а цялата операция отнемаше време колкото да изпиеш едно кафе. Койотът въздъхна, сложи черните очила, навлече едно обикновено протрито кожено яке и се отправи на работа.
  Квартирата му по нищо не приличаше на налаганата от холивудските екшъни картина на жилище на наемен убиец. Койотът никога не държеше оръжия или нещо от този род у дома. Който и да влезеше вътре, щеше да си помисли, че е гостенин на обикновен, не чак толкова подреден ерген: разхвърляни дрехи, компактдискове и DVD-та в безпорядък, преливащи от фасове пепелници и множество празни и полупълни кутии от "Camel". Когато трябваше да се снабди с оръжие, Койотът разчиташе на хилядите си скривалища из града. Никога не работеше с партньори, винаги избираше да действа сам, дори когато това на пръв поглед изглеждаше невъзможно. Именно за това колегите му бяха лепнали прякора "Койотът", който му подхождаше идеално. Койотът не възразяваше. Отдавна бе забравил истинското си име.
  Общо взето денят мина добре. За малко при поставянето на втория пластичен експлозив да го спипат, но Койотът се измъкна с онази елегантност, която винаги бе будила завист у колегите му и го превръщаше в "един от най-опасните живи хора по света", както се бе изразил "Ню Йорк Таймс". Някак си това се бе отпечатало и върху чертите на лицето му, върху походката и жестовете му. Когато вървеше по улиците на многомилионния град, хората се отдръпваха от него като от неприятен полъх. Някога, преди доста години, някакъв непознат грубо го бе блъснал по улицата и го бе подминал, без да се извини. Койотът се лепна зад него, без да каже и дума, проследи го, докато онзи влезе в някаква обществена тоалетна, и хладнокръвно го простреля с два куршума през очите: нека да се научи да гледа къде върви. Не изпита нито ярост, нито някакво чувство към пешеходеца.
  Ако позволиш на чувствата да те обземат, не след дълго си аут. Това бяха правилата на играта и Койотът свято ги спазваше.
  Когато приключи с последната си задача за деня, вече бе станало доста късно. Време беше да похарчи известна част от няколкото милиона долара, които бе изкарал с честен труд днес. Както и повечето от бранша, Койотът не обръщаше никакво внимание на парите. Тръпката бе това, което го караше да се заема с опасни и безнадеждни на пръв поглед дела. Що се отнася до доларите, за него бе достатъчно просто да ги има в задоволителни количества. Така и ставаше. Всяка вечер в 18.00 часа сметката му набъбваше с десетина милиона долара. Никога не се опитваха да го лъжат; просто нямаше смисъл.
  След като отдавна престана да брои текилите и уискитата, които се изливаха като летен дъжд в пресъхналото му от барутни пари гърло, Койотът реши да смени кръчмата. Излезе на улицата и се смеси с тълпата, жадуваща за развлечения. Краката му сякаш сами го носеха нанякъде. Алкохолните пари бяха замъглили мозъка му до такава степен, че почти не съзнаваше къде отива. Пътьом с небрежен жест захвърли някъде коженото си яке и черните очила, с които обикновено не се разделяше даже и вечер. Нямаше значение; после, на връщане, щеше да си ги прибере. Когато мина покрай една улична търговка на цветя, хвърли в полата ѝ банкнота, надвишаваща няколко пъти дневния ѝ оборот, и взе букет червени и бели рози. Смаяната продавачка дълго го наблюдава, докато се отдалечаваше по мрачната улица, а устните ѝ шепнеха някаква молитва.
  Клатушкайки се неуверено на изведнъж омекналите си крака, Койотът влезе в неугледен, опръскан с кал, кръв и вар бедняшки жилищен блок. Сякаш на автопилот се дотътри до една от вратите на четвъртия етаж, остави букета на прага, позвъни и почти тичешком се изнесе към стълбищната площадка. В момента не съзнаваше това, но вече десет години всяка вечер той правеше едно и също...
  - Кой звъни? Ехо, има ли някой тук?
  Той дочу познатия до болка глас и помътеното му съзнание се зачуди защо , по дяволите, тя продължава да играе една и съща сценка всяка вечер, като прекрасно знаеше, че навън няма да намери никого. Десет години - умножени по 365 дни... колко прави това? Доста, нали?...
  Жената на прага вече бе в доста напреднала възраст, но въпреки това все още личеше, че някога, преди доста време, когато между нея и Койота бе кипяла бурна, но обречена любов, бе била истинска красавица. Тя взе букета и затвори вратата на бедното си жилище. Преди няколко години се бе оженила за един нещастник и му бе родила дете. Койота бе обърнал света, за да я убеди да се разведе, но тя така и остана непреклонна... Тогава Койотът още не бе наемен убиец, а млад, перспективен журналист, комуто всички предричаха интересно бъдеще... Е, не бяха сбъркали кой знае колко...
  Койотът, олюлявайки се, се качи на горния етаж и взе асансьора до партера. Когато излезе на улицата, всичко в него сякаш рухна. Той се вкопчи в най-близкото дърво, вперил поглед в осветения четириъгълник на така далечния прозорец, зад който живееше неговата единствена любов, и заплака като малко дете. Многобройните минувачи го поглеждаха учудено, но за разлика от през деня не го подминаваха със страх. Вече виждаха в него тридесетинагодишен човек, облечен с обикновена риза и изтъркани светли дънки, който плаче, сякаш светът за него е свършил... и по някакъв начин бяха прави.
  
  * * *
  Койотът се събуди с отвратително главоболие. Нямаше представа какво е правил миналата нощ, но каквото и да беше, при всички случаи му бе отнело почти цялото желание за живот. Той изпъшка и стана. В слепоочията му се набиха нови остри като бръсначи ножове. Предстоеше му нито твърде лека, нито твърде натоварена програма: обикновен ден на закоравял елитен наемен убиец...
  
  Гробищен смях
  
  Вчера отново умрях.
  Вече започна да ми омръзва, честно казано. Едва ли някой от вас е умирал, но като ви се случи, че видите, че това не е чак толкова забавно и щом работата опре до това, ентусиазмът ви ще се изпари яко дим. Първо отказват мускулите и тялото ти застива. Дори не можеш да извикаш. После спира сърцето. Но най-лошото е, че мозъкът ти продължава да е в съзнание чак до последния миг. Не е никак приятно да съзнаваш, че умираш и да не можеш да направиш нищо. След десетия път обаче започва да ти писва и гледаш на цялата тази бъркотия с известно отегчение.
  Аз лично отдавна съм надминал десетте пъти. Даже едно време си мислех да вдигна банкет, когато стигна юбилейния стотен път. Между нас казано, по ми се иска да не съм жив изобщо, но едва ли ще ми се удаде подобен случай.
  Виждате ли, целият ми проблем са хората около мен. Всеки път, когато умра, се намира някой да ме възкреси. Събират се, вдигат сатанински меси, молят се на Господ, Аллах, Буда, Шива или бог знае на кого, извършват вуду-ритуали... Мога да напиша книга за всички простотии, на които съм се нагледал и наслушал, докато съм мъртъв. Крайният резултат обаче винаги е един и същ - оживявам.
  Как ли не съм умирал... Скачал съм от пропасти, рязал съм си вените, пил съм отрова... И от старост съм умирал. И от алкохолизъм. И от глад. И от студ... Ако някога "Гинес" направят рекорд за най- много смърти, сигурно ще съм без конкуренция.
  Обаче съм жив. Мамка му. Вече загубих броя на годините си. Понякога имам чувството, че съм на десет хиляди години, друг път - че съм на десет. Помня как строяха пирамидите. Помня как Наполеон бе разбит край Ватерло. Помня как Хитлер се самоуби. Цялата човешка история е мой живот. Дори понякога се хващам, че се мъча да си спомня как измряха динозаврите.
  О, извинявайте. Пропуснах да ви се представя. Не че всъщност имам име. Едва ли и някой някога го е знаел. Аз съм шут - и по професия, и по призвание. През целия си живот съм разсмивал хората около себе си. Развличал съм бедни и богати, господари и роби, млади и стари. Пред моя остър език се прекланяше половината човечество (докато другата половина се чудеше как да ме анатемоса).
  Понякога, естествено, се уморявам и искам да поспра. Да бъда поне за половин час нормален човек... Да се влюбя. Само че никога не успявам. Винаги, когато решавах да сваля тази глупава изрисувана върху лицето ми усмивка, се намираше някой, който загрижено да ми каже, че "не изглеждам естествено". Това е моето проклятие - винаги да се смея, да се смея, да се смея... Омръзна ми.
  Затова постоянно ме възкресяват. Защото си мислят, че съм длъжен да ги разсмивам вечно. В края на краищата добрите шутове не са чак толкова често явление. А аз съм най-добрият. И затова нямам право на личен живот, нямам право да съм тъжен, нямам право дори да умра.
  И с жените никога не ми е вървяло. Помня как се влюбих в Нефертити. Не ми повярва. Та нима един шут има право на чувства? Помня как паднах в краката на Клеопатра, а тя ми се изсмя в лицето и заяви, че по-смешен виц никога не била чувала. Помня един куп жени, които съм обичал през десетките хиляди години на живота си. Всеки път едно и също - "ти нямаш сърце, нямаш душа, нямаш чувства, имаш единствено остър език". Спомням си веднъж, че спорихме с колегата Езоп по този въпрос. Тогава той ми каза: "Ние, смешниците, сме обречени на самота през цялото си съществуване, понеже в момента, в който се влюбим, губим чувството си за хумор. А никой няма да позволи това". Колко прав беше само... Радвам се, че поне той успя да се отърве.
  Защо седнах да пиша това писмо ли? Спокойно, ще ви обясня. Утре вероятно пак ще умра. Разбрал съм се с един познат, който трябва да ми донесе малко отрова. Вече нямам здраво място по китките си, за да си прережа вените. Не мога да скоча от високо, понеже сегашните ми господари ме пазят добре - явно усещат накъде съм тръгнал. Та, ако някой от вас, които четете това, има път към гробищата, би ли дошъл там утре, за да забие в сърцето ми един ясенов кол? Искам най-сетне да съм мъртъв на спокойствие. Омръзна ми да съм жив.
  Не че понякога не ми се струва, че цял живот съм бил мъртъв. Ходещо зомби. Кукла на конци в елементарен театър, имаща едно- единствено предназначение - да разсмива.
  Нали ще дойдете? Моля ви.
  
  Фарът
  
  Нямах никаква представа къде се намирам. Очите ми постоянно обикаляха заснеженото поле, чиято девствена белота се нарушаваше само от черните петънца на накацалите гарвани, които с лъскавите си черни пера приличаха на сатанински свещеници, дошли да отслужат черната си меса на проклятията и сквернословията. Откакто бях изникнал по средата на огромно бяло пространство, те не бяха престанали да грачат нито за секунда.
  Впрочем, откъде бях толкова сигурен какво точно означава "секунда"? Паметта ми представляваше едно огромно бяло петно, също като покритото със сняг поле. Лошото беше, че гарваните ги нямаше. Не помнех нито кой съм, нито защо съм тук, нито откога съм тук... въобще нищо. Струваше ми се, че съм дошъл тук съвсем скоро, но със същия успех можех да твърдя, че съм висял с години. Преди да умра...
  А, ето нещо, което си спомних. Помня, че след като се разделихме с Гери, се прибрах у дома, изкъпах се, облякох обичайния си набор дрехи (дънки, раздърпана тениска, кърпа на косата и така нататък) и с едно чисто ново ножче "Gillette" накълцах вените и на двете си ръце, и то така, че и най-добрият хирург не би могъл да ги закърпи за по- малко от десетина години...
  Хм. А сега де! Коя пък беше Гери? Сигурно съм я обичал прекалено много, за да направя подобно нещо...Както и да е. Сигурно щях да си спомня впоследствие. Засега имаше други, по-сериозни спомени, за които трябваше да се боря с нокти и зъби. Като например този - кой бях в действителност.
  Само че едва ли щях да си припомня нещо, ако просто висях така и нищо не правех. Реших да тръгна нанякъде. Минах покрай гарваните, които въобще не се стреснаха, а продължиха да грачат в захлас, и закрачих
  (напред? наляво? надясно?)
  смело през преспите. След
  (минута? час? година?)
  известно време полето свърши. Пред очите ми блесна вода - много, страшно много вода, докъдето стигаше погледът ми, всичко беше покрито с вода...
  (океан?)
  ...а, да, точно така - океан. Огледах се и забелязах на хоризонта вдясно от мен дълъг вълнолом, в края на който се извисяваше фар. Реших да се разходя дотам - в края на краищата така и така нямах какво да правя, а и това беше единственото човешко нещо сред цялата нечовешка пустош.
  Оказа се, че фарът съвсем не е чак толкова далеч, колкото изглеждаше. Открих, че вратата му не е заключена. Бутнах я и се заизкачвах по масивните каменни стъпала, полуразядени от солта и влагата.
  Когато стълбите свършиха, видях една толкова малка вратичка, че трябваше да се свия почти на две, за да мога да мина през нея. В ниската килия, която бе зад вратата, нямаше никой. Единственото обзавеждане бяха ниското легло от грубо издялани трупи в ъгъла, малката масичка в центъра на стаята и масивният светилник върху нея. На стената бе окачена скица с въглен, изобразяваща младо момиче с тъмноруса коса и сивозелени очи.
  Не ме питайте как съм видял цветове в чернобялата рисунка. Просто разбрах.
  Не можех да откъсна поглед от очите на жената. Бяха дълбоки и тъжни, сякаш току-що беше научила за смъртта на свой близък...
  - Позна ли я? - обади се някой зад гърба ми. Подскочих от изненада. Въобще не бях чул стъпки. Извърнах се рязко и впих поглед в стареца, облечен в снежнобяла роба, изникнал така внезапно зад мен. Изглеждаше направо древен.
  - Най-накрая се появи - продължи той, без да изчака отговора на въпроса, който беше задал. - Вече бях започнал да се отчайвам, да ти кажа честно. От 7000 години чакам някой да дойде и да ме смени, само че във вашия свят явно истинските хора са голяма рядкост...
  - Какво искаш да кажеш?!
  - Ами... просто че съм те чакал 7000 години. Мисля, че ти го казах вече...
  - Чакай малко. Допреди известно време аз и представа си нямах, че ще се озова тук, а ти си ме чакал???
  - Е, честно казано, не знаех, че ще дойдеш именно ти... въпреки че подозирах нещо такова. От доста време следях живота ти и имах странното предчувствие, че ще се срещнем на живо.
  - Ти знаеш кой съм? Доста странно, като се има предвид, че и аз самият се чудя!
  - Не се и съмнявам в това. Ти още приживе се чудеше и се луташе между това, което си, и това, което другите искаха да видят в тебе.
  Старецът се приближи до мен и сложи ръка върху челото ми. В главата ми сякаш избухна експлозия. Изведнъж паметта ми започна лека-полека да се избистря - като прилив, който бавно, но сигурно залива едно по едно стъпалата на фара...
  - Ти си Саймън Блекмор, някога много добър журналист, печелил на три пъти наградата "Пулицър"... докато не срещна жената, която е на тази рисунка - звучеше сякаш вътре в главата ми и същевременно от хиляди километри разстояние гласът на стареца. И странното бе, че думите му изпреварваха със стотни от секундата образите, които изникваха в главата ми. - Преди три дена тя реши да изпробва чувствата ти и ти заяви, че не иска да се виждате вече. Ти, като последния глупак, се прибра у вас и си наряза вените. Докторите се мъчиха да те спасят цели 80 часа, но не успяха. А Гери през цялото време седеше до главата ти...
  - Спри, моля те!!! - чух гласа си, глух и отдалечен.
  - И ето те сега тук - продължаваше безмилостно старецът. - Стара традиция е хора, обичали силно и завършили живота си със самоубийство заради любовта си, да стават пазачи на този фар. Още щом видях как картината на тази стена се промени и образът на моята голяма любов, заради която някога и аз постъпих като теб, се смени с този на Гери, разбрах, че ти ще бъдещ моят заместник. Това също е вековна традиция...
  - Какъв, за Бога, е този фар???
  - Не мога да ти кажа. Просто той е бил тук много преди този Господ, за който сега говориш, и ще бъде тук много след като изчезне и последният човек на тази земя. Някой трябва постоянно да поддържа светлината, за да не се заблудят... онези, които плават в океана... но не мога да ти кажа нищо повече, човече!
  Гласът на възрастния мъж започна да избледнява. Обърнах се точно навреме, за да видя как образът му става размит и неясен. Протегнах уплашено ръка към него. Тя мина през гърдите му като през лъч светлина.
  - Успех, Саймън!!! - чух за последно, преди старецът да изчезне напълно. И... сякаш въобще не го беше имало...
  След като изненадата (и страхът...) ми преминаха, реших, че ще е по-добре да се поогледам наоколо - да разгледам мястото, което щях да обитавам близките няколко века. Не че имаше кой знае колко за разглеждане: освен стаичката, в която бях открил стареца, във фара имаше само още едно помещение - това на върха... където всъщност бе и моето ново работно място. Хвърлих един поглед (светлината бе ослепителна и поне засега моята намеса не бе необходима) и отново се върнах в килията със странната рисунка на стената.
  Дълго време не можах да отлепя поглед от очите на момичето. Значи преди да се озова тук, не само че съм я познавал, но и съм я обичал толкова силно, че съм посегнал на живота си... Странно. Изведнъж в мозъка ми нещо се намести с глухо прищракване. Имах странното усещане за deja vu - нещо вече преживяно и сега изживявано просто като спомен за вече минали времена. Разбирах къде съм, разбирах какво трябва да правя и защо трябва да го правя, разбирах онова, което стоеше пред очите ми и онова, което се донасяше като звуци през дебелите каменни стени на фара.
  Реших да проверя и излязох навън. Очевидно тъкмо започваше приливът, понеже първите няколко стъпала на фара бяха залети от черната като нощ вода. Наведох се, загребах с шепа малко от течността и я поднесох към устните си. Разбира се, че беше солена... но не и с онзи привкус на сол, водорасли и океански бриз. Солена беше, но вкусът ѝ нагарчаше, беше леко тръпчив, като, като...
  Като сълзи.
  Изтичах нагоре по стълбите и се хвърлих върху твърдото легло. Ушите ми бучаха. Знаех, че рано или късно, когато за някой пореден път се изкача на площадката на върха и впия поглед в черната пустош, ще забележа на хоризонта една фрегата с виолетови платна, на която ще плават една или две души... или само една, но толкова нежна, че би стигнала и за пет... Знаех, че тогава първият ми импулс - онзи, на който съм свикнал да се доверявам - ще е да угася светлинката и да чакам със свито сърце да дочуя звука от чупещи се дъски, от изтръгващи се гвоздеи и от разкъсващи се с болезнен вик платна. Знаех, че след това ще се хвърля - така, както съм с дрехите - във водата и ще се опитам да извадя едната от двете души...
  Знаех и как ще свърши всичко.
  Знаех всичко това. Разбирате ли - знаех. Не можех да си обясня това, което чувствах, което раздираше гърдите ми и караше мислите ми да подскачат лудешки насам-натам като подплашени чайки. Разбирах, че ми предстоят десетки хиляди дни, милиони минути, стотици милиарди секунди на мъка, самота и отчаяние...
  Но най-страшното от всичко бе знанието, че едва ли в близките десетина хиляди години ще пристигне някой, който да ме смени. В мислите ми отекваше гласът на предишния пазач на фара: "...обичали силно и завършили живота си със самоубийство заради любовта си...". В крайна сметка, кой на този свят бе способен на любов?
  Въздъхнах и се прибрах в малката стаичка в подножието на фара. Беше късно, а и ако се съди по почернялото небе, май скоро щеше да започне да вали. Не ми се искаше и да си помислям: ако водата в този... океан... беше всъщност сълзи, то какъв ли щеше да бъде дъждът... ?
  
  Черните рози
  
  Когато на монитора най-накрая се появи надписът "Копирането приключи", с рязък удар изкарах компактдиска отвътре, хвърлих го на леглото и се протегнах така, че костите ми изпукаха. Не помнех от колко денонощия стоях пред скапания компютър, но съдейки по схванатото ми тяло, явно бяха повече от две.
  Пък и на кого му пука бройката: важното е, че свърших. След не повече от час щях да се разходя до офиса, да хвърля диска, в който бях успял да вкарам усилията на цялата фирма, и да прибера парите. Останалото се знаеше: седмица лудо пиене, за да прогоня от мозъка си и последните капчици умора, сън, напрежение и така нататък, а след това месец почивка. През това време подчинените ми щяха да бачкат вместо мен. по дяволите, нали затова им плащах.
  Хич не ми се искаше да правя това, което щях да сторя след миг, но се налагаше. Станах. Коленете и гърбът ми, свикнали да стоят превити, веднага запротестираха. По навик щях да повикам жена си, но навреме се усетих и затворих уста... може би прекалено рязко за човек, когото не го е грижа за развода му, понеже все пак от паметната дата бяха минали месеци. Пък и, в крайна сметка, нямаше смисъл да се ядосвам за нещо, което стана два дни преди самият аз да предприема решителната стъпка.
  Притворих очи и отново си припомних подробностите от онази вече. Бях като изпаднал в транс и сякаш отново се върнах във времето. След като се разведох, много пъти се чудех коя ли беше причината да намразя жената до себе си- винаги си отговарях по един и същи начин и никога не успях да си наложа да приема отговора.
  Отърсих се от мрачните мисли и станах. Трябваше да оставя диска във фирмата. Набързо се облякох и излязох.
  След като свърших с работата, тръгнах на пръв поглед безцелно по улиците. Бях като дрогиран. Винаги се чувствах така, когато приключех с поредната задача. Банковата ми сметка вече бе набъбнала с петцифрено число, рекламодателите бяха останали доволни, в близкия месец и нещо нямаше и да докосна компютър... С две думи, чувствах се прекрасно.
  Както винаги, се опомних едва когато стигнах до пощата, четири години подред всеки Божи ден правех едно и също - идвах дотук, отивах до гишето за колети, показвах личната си карта, получавах ръчно направена картонена кутия, която винаги изглеждаше по един и същи начин, излизах навън и без да поглеждам какво има вътре, я хвърлях в близкия контейнер за смет. Нямаше смисъл да я отварям, понеже знаех, чевътре ще открия току-що откъсната роза, чиито черни като лятна вечер листенца още са обсипани с капчици роса.
  Не знам какво обаче ме подтикна този път да наруша ритуала си. Когато получих кутията, излязох навън, седнах в едно закътано кафене, поръчах си двойна водка без разредител (сервитьорката ме изгледа странно, но след като видя зачервените ми, възпалени от взирането в монитора очи, реши, че явно ми се полага миг пиянство и не започна да спори с мен), запалих цигара и дълго се взирах в прекрасната роза, която сякаш питаше: "Не се ли умори да бъдеш жесток?"...
  Анджела. Не можех да си спомня кога за последен път бях мислил спокойно за нея. Винаги гледах да прогоня името ѝ от съзнанието си подобно на спомен за някакъв смъртен грях, оскърбление или елементарна обида. И ето че днес я допусках до мислите си... Усещането бе, сякаш не бях пушил от дълго време и изведнъж запалвах цигара, и то доста силна и ароматна: главата ми се завъртя, тялото ми олекна, а гърлото ми пресъхна като от силна жажда.
  Бяхме се запознали преди четири години. Тя беше продавачка в обикновен магазин за козметика, в който бях слязъл да си купувам афтър-шейв. По онова време още не бях толкова известен: току-що бях напуснал работа и бях основал собствена фирма - прословутата "S systems", която доста по-късно щеше да бъде определена от "Ню Йорк Таймс" като третата в света след "Майкрософт" и "Сън". По- нататък неведнъж щях да си мечтая за подобно тихо и незабележимо съществуване - без интервюта в пресата, без денонощно висене пред компютъра в изпълнение на поредната поръчка с шестцифрен хонорар и така нататък. Да, ама не.
  Спомням си, че тогава се разприказвахме за някаква глупост, в резултат на което се разбрахме да я взема след работа. На втората седмица вече бях убеден, че искам да се оженя именно за нея. Мислех си, че и тя изпитва нещо подобно.
  Една нейна приятелка обаче успя да ни скара. Не знам от злоба ли или от чисто женски стремеж за завоюване на чужд мъж за собствено удовлетворение и себедоказване, но го направи. Успя да ме убеди, че Анджела ми изневерява. Бях като гръмнат. Спомням си, че се бях затворил в офиса си с няколко бутилки водка, пиех като съдран, плачех и не вдигах мобилния си телефон, който в прекия смисъл загря от звънене. Сега разбирах, че е била тя - искала е да се видим, да разсеем заблужденията, да се разберем по човешки...
  Не го направих. Вместо това излязох из града след седмица отшелничество, запознах се с първата жена, която ми попадна пред погледа, и се ожених за нея след десетина дни. Дори след като се разведох, след като разбрах, че всички приказки за изневери и т. н. са били лъжа, не ѝ се обадих - от някакво криворазбрано чувство на гордост.
  И тези рози... Четири години, всеки ден те пристигаха като по часовник. Четири години непрекъснати молби без думи: няма ли да спреш с тази безсмислена жестокост? Нямал ли поне да се обадиш?...
  А аз не се обаждах. Бях богат, бях известен, бях на върха на славата, бях женен за красавица... но бях самотен. И въпреки това не се обаждах.
  Глътнах водката почти на екс и докато търсех с поглед сервитьорката, за да ѝ поръчам втора, ръката ми сама откачи от колана мобилния телефон и набра по памет номера ѝ. За четири години нито една цифра не се бе изпарила от паметта ми. Нищо, че не ѝ бях звънял от онази вечер, когато научих "истината" за нея. А и тогава не говорих, не посмях, просто затворих... Резултатът - над 1500 дни самота, над 1500 рози и Бог знае колко сълзи - както мои, така и нейни...
  GSM-ът се включи с онзи гаден звук, който сякаш със садистична наслада е проектиран дълго време от поколения създатели на мобилни телефони. Чак се стреснах. Сигналите "свободно" продължиха доста време и вече дори мислех да затварям, когато от другата страна вдигнаха слушалката?
  - Ало?
  Останах потресен. Гласът, който ми отговори, несъмнено принадлежеше на майката на Анджела, с която някога бяхме в много добри отношения. Но, Господи, каква промяна! Сякаш слушах стогодишна жена, въпреки че едва ли беше на повече от 45-50! Замръзнах от някакъв първичен страх, който сякаш се просмука право в костите ми. За миг дори ми се прииска да затворя. Вместо това обаче проговорих:
  - Мисис Донован? Обажда се Саймън Блекмор. Едва ли сте ме познали, не сме се чували с вас отдавна... с две думи, мога ли да говоря с Анджела?
  За близо половин минута отсреща не се донесе и звук. Точно си мислех, че батерията на телефона ми се е изтощила, и слушалката изригна:
  - Дано Господ да те убие, та да не се наложи да си цапам ръцете с теб! И мислиш, че е забавно? След всичко, което стана заради теб? Да се обаждаш най-нагло и да тревожиш една жена, която и без това едва ли ще намери покой?
  - Но, мисис Донован... Аз точно за това... Исках да се извиня на Анджела... Да се видим...
  - Когато пукнеш, и това може да стане, въпреки че се съмнявам дъщеря ми да е в ада, където ти непременно ще се озовеш! Анджи се самоуби седмица след като се разделихте! Заради теб, копеле такова!
  И тя трясна слушалката.
  Телефонът се изплъзна от пръстите ми, падна на пода и се разби на парчета. Сервитьорката, която забърсваше съседната маса, се стресна, погледна към мен, изпищя и побягна навън. Дълго време, преди в заведението да дойдат полицаите и да ме приберат (сигурно съм им приличал на надрусан до козирката застаряващ хипар), стоях неподвижно на мястото си и се взирах в картонената кутия, в която лежеше приказно красивата черна роза, с изписани само две думи върху нея - Анджела Донован, без обратен адрес, без нищо, дори без име на град или пощенски клон върху щемпела. Случайно погледът ми се плъзна върху полираните до блясък пластмасови плоскости, ограждащи сепарето, и изстинах за втори път. Косата ми бе побеляла за секунди. Отпуснах глава върху ръцете си и се разплаках за пръв път от четири години насам. В тази поза ме завариха и ченгетата.
  
  Някой ден
  
  Някой ден ще се събудиш и ще откриеш, че аз вече не мисля за теб. Ще го научиш от моите приятели, тръгнали на погребението ми.
  Някой ден ще се събудиш и ще откриеш, че аз вече не мисля за теб. Ще го усетиш в лъчите на слънцето, което ще е натъжено от липсата на усмивката ми. Ще го почувстваш във вятъра, който вече няма да разнася стиховете и разказите ми. Ще видиш как дърветата са с окапали от студения ми поглед листа. Кожата ти ще настръхне, усетила, че вече никой не се е заклел да те пази. Ще усетиш как цветовете не са същите, а са помръкнали като в отдавна избелял вестник.
  Ще го научиш от моите приятели, тръгнали на погребението ми.
  Ще останеш много изненадана, защото всички тези промени, които може би ще горят в мозъка ти, преди са били невидими за теб. Невидими, защото е много трудно да обясниш на слепец колко е красив залезът, на глух - колко прекрасна е песента на птичките в пролетната гора, а на каменната статуя - какво е любов. Така старият дъб никога не би могъл да обясни на розата какво е пролет, понеже всичко, което тя е виждала, е късна пролет. Затова той никога нищо не обяснява. Просто стои и мълчаливо се любува на алената ѝ красота. Той знае, че лятото ще дойде... че розата ще увехне... че той все още ще е тук, а нея вече няма да я има... знае, че е безполезно да си мисли или да говори каквото и да било... затова мълчи и единствено от време на време ѝ прави завет, когато завали градушка или лъчите на слънцето станат прекалено непоносими.
  Някой ден може би ще разбереш за какво става дума. Може би ще е след година, сто или никога. Може би тогава ще дойдеш на гроба ми, ще оставиш до надгробния камък една почерняла като болка роза и ще вземеш едно листо от стария дъб, пораснал до купчината пръст, която някога съм бил аз. В това листо ще съм целият аз: усмивката ми, погледите ми, гласът ми... любовта ми. Може би то ще успее да те опази от всички грешки и последствия, които са се струпвали отгоре ми през годините... или поне от най-опасните, от които боли като локва разтопено желязо, излято на мястото, където доста отдавна се е намирало сърцето.
  Трудно ли е да повярваш, че на света няма такова нещо като чиста, искрена, неоцапана с плътски помисли любов? Понякога е лесно. Вярно, че когато всичко рухне, когато човекът отсреща те отблъсне, понеже мисли, че всички мъже са еднакви и се интересуват единствено от секс... или пък той е този, който търси именно краткотраен флирт и/или бурна нощ... вярно е - тогава има болка. Страшна болка, съизмерима единствено със средновековните инквизиторски трикове. Не че преди не е имало болка. О, не! Нека този, чието сърце не се е сгърчвало от болезнена наслада при вида на малко бяло облаче, слънчев лъч, полъх на вятъра или каквото и да е, в което той да е забелязвал нещо от чертите на онази в сънищата му, нека той се изправи и каже: "Аз не съм живял истински!"...
  Някой ден... някой ден... някой ден... Как един човек може да съчетае в себе си едновременно мазохизъм и оптимизъм? Как може едновременно да се наслаждаваш на сладката болка и в същото време да се надяваш, че тя все някой ден ще спре, за да отстъпи мястото си на другата, още по-неизмерима сладост? А ако прибавим към това и реализма, който неумолимо подсказва, че това няма да се случи никога, бъркотията става просто невероятна.
  Но докато не настъпи краят на този хаос, който неизменно приключва или с рай, или с ад... докато не дойде онзи прословут "някой ден", какъвто и да е той и каквото и да ми донесе... докато съм все още жив и химикалката все още пише... нищо не може да ме спре да ти изпращам тайните си целувки по вятъра, скритите си погледи по слънчево, докосванията и прегръдките си по лунните лъчи, както и стиховете си, вплетени в аромата на една роза.
  
  Самотен ли е вятърът?
  
  Паола нервно смачка наполовина допушената си цигара в пепелника и веднага запали друга.
  Часът беше четири през нощта, след по-малко от два часа трябваше да започва да се приготвя за работа, но сънят все не идваше. Десета поредна нощ не можеше да заспи. Беше пробвала абсолютно всичко: вечер обикаляше из Неапол, докато капне от умора, през деня работеше като ненормална, прибираше се у дома като парцал, дори не посягаше към телевизора, за да не би случайно да се разсъни, дори се отказа от над петнадесетгодишния си навик да спи на включено радио. Напоследък даже бе опитала да гълта преди лягане безумната комбинация от пет хапчета сънотворно плюс стотина-двеста грама уиски. Не помагаше. Сънят ѝ явно си беше взел отпуска и я бе изоставил на произвола на съдбата за неопределено време.
  Тя запали нова цигара. Пламъчето на запалката за миг наруши абсолютно непрогледния мрак в празния апартамент, след което се предаде и стаята отново потъна в тъмнина. Единствено цифрите на електронния часовник, който с безсмислена упоритост отброяваше секундите, минутите и часовете на безсънието ѝ, както и светодиодът на мобилния ѝ телефон, припламващ мълчаливо като заблудена светулка, леко повдигаха лепкавото покривало на чернотата, която я обгръщаше безмилостно. Даже и огънчето на върха на цигарата ѝ не беше достатъчно силно, за да се справи с мъртвешката непрогледност около нея.
  Изведнъж телефонът ѝ иззвъня. Никой от хората, които знаеха номера ѝ, не можеше да я търси по това време, затова и тя не вдигна веднага. Явно обаче не беше грешка, понеже звънът упорстваше и не преставаше. Като ругаеше шегобийците наум, тя се пресегна и взе слушалката. На дисплея не беше изписано нищо, но в първия момент това не ѝ направи впечатление - явно бе някой неин познат, забравил да изключи CLIR-функцията на телефона си за скриване номера на обаждащия се. Ядосана, че някой се мъчи да наруши и без това липсващия ѝ сън, тя натисна бутона за отговор.
  - Да.
  - Здравей, Паола.
  Гласът отсреща ѝ бе напълно непознат. Тих, спокоен и плавен, по някакъв начин ѝ напомняше за честите в миналото ѝ посещения при психоаналитици и за вече забравените беседи на "Анонимните алкохолици", с чиято съвместна помощ бе успяла някак си да преодолее болката от загубата на приятеля си. Само че този глас беше доста по-различен от всички. Беше... беше някак си съвършен.
  - Кой се обажда, моля?
  Гласът отсреща се засмя.
  - Приятел, Паола. Не ме познаваш. Поне... никога не сме се запознавали по традиционния начин. Но въпреки всичко аз те познавам, и то много добре.
  "По дяволите! Поредният натрапник", помисли си тя. Вече започваше да прехвърля наум познатите си, от които неизвестният може да е взел номера ѝ...
  - Защо звъниш тогава толкова късно? - тросна се тя в слушалката. - Събуди ме.
  - Паола, знам, че от десетина дена насам не си мигнала. Защо трябва да ме лъжеш?
  Тя се сепна. Беше се постарала да запази в тайна от абсолютно всички проблемите си с безсънието. По дяволите, дори и на Бианка не беше казвала, а иначе си споделяше с нея всичко...
  - Кой си ти?!
  - Нали ти казах - приятел. А и - гласът отсреща явно се усмихна: можеше да го почувства дори през слушалката - може да се каже, че сме колеги по нещастие. Аз съм просто човек, който също като теб не може да заспи, също като теб пали цигара от цигара и... също като теб е самотен.
  - Откъде си толкова сигурен, че съм самотна? Може пък точно в този момент да съм с някое гадже в леглото и ти да ме заварваш в неудобно положение...
  - Знам, че не си - прекъсна я гласът. - Знам, че все още не можеш да преглътнеш загубата на Франко.
  - И това ли знаеш??? Дяволска работа!
  - Мда-а, и така съм чувал да ме наричат - отвърна гласът отсреща със странна нотка. Личеше си, че се забавлява искрено. - Каквото и да си мислиш обаче, искам да си сигурна, че не съм нито някой психопат, нито луд, нито маниак. Просто... ми се иска да поговорим.
  "Нямам настроение за среднощни разговори", искаше да се тросне Паола, но вместо това за своя огромна изненада се чу да казва:
  - Самотен ли си?
  Отсреща се донесе тих смях.
  - Самотен? Повече, отколкото би могла да си представиш... и по- малко, отколкото ти се струва. Самотен ли е вятърът, който денонощно обикаля с безплътното си тяло по света? Самотна ли е мисълта, докато се стрелка из милиардите неврони из мозъка? Самотна ли е песента, която е слушана от всички, но никога не е заговаряна от никого? Ако да, то значи и аз съм самотен.
  - Кой... кой си ти все пак?
  - Аз ли? - засмя се отново гласът. - Можеш да ме наричаш Матео.
  Така започна запознанството им. Нямаше вечер (понякога дори
  нощ), в която двамата да не се чуят. Говореха по цели часове на най- различни теми - философски, отвлечени, конкретни или абсурдни. Веднъж тя си даде сметка, че откакто бе загубила Франко, не бе приказвала с никого с подобно наслаждение. Когато името изплува в съзнанието ѝ отново, болката се завърна - остра, хапеща и разяждаща. Опитваше се да го забрави, но не можеше.
  Матео явно усещаше какво става в душата ѝ.
  - Липсва ли ти Франко? - попита я една нощ той.
  - Много - откъсна се веднага от устните ѝ. - Цял месец след като... след като го загубих, сънувах... изживявах миговете на катастрофата отново и отново... Абсурдно, нали - особено като се има предвид, че не съм била там? Сънувах как се качва на мотора си, как полита напред - както винаги, без да си сложи каската... и как онова "Ферари" се забива челно в него...
  - Нека не говорим за това, ако не искаш - прекъсна я Матео.
  Друг път я попита:
  - Защо го обичаше?
  - Понеже беше всичко, което съпругът ми не беше.
  - Защо тогава не се разведе?
  Този път тя беше тази, която смени темата. Някак си не ѝ се искаше да обяснява на един глас, който все още не бе свързала с жив човек от плът и кръв, за собственото си малодушие, което мразеше от дъното на душата си и което досега бе станало причина за един куп грешки в живота ѝ.
  Така - някак си неусетно - измина половин година. Паола все повече свикваше с Матео и все повече се привързваше към него по някакъв странен начин. Именно затова изумлението ѝ, когато той една вечер не се обади, беше огромно. Едва сега в мислите ѝ изплува простичкият факт, че и досега не знаеше нито телефонния му номер, нито адреса му, нито каквито и да били негови координати. Единствената връзка между тях бе бил мобилният ѝ телефон, а апаратът ѝ никога не показваше набиращия номер. През съзнанието ѝ премина някакво странно опасение, но тя не му обърна внимание. В крайна сметка, сигурно щеше да се обади утре. Може пък да е бил възпрепятстван от нещо важно.
  Но Матео не звънна нито на следващия, нито по-следващия ден. Измина цяла седмица, а от него нямаше и следа. Тя започна да се притеснява. Чак сега си даде сметка колко се е привързала към този човек. В мислите ѝ изплува старата и вече забравена максима, че човек оценява нещо едва когато го изгуби. Опита се да издири номера му чрез мобилния оператор, но за нейна изненада в разпечатката на водените от нейния апарат разговори не фигурираше нито един непознат номер: единствено телефоните на майка ѝ, колеги от службата и началниците. Тя вдигна грандиозен скандал, обвини компютърните спецове в некадърност, но от централата бяха категорични: един и същ номер, който да е звънял на този телефон в продължение на половин година, няма.
  Когато след скандала се прибра в апартамента си, изпълнена с недоумение, първата ѝ работа бе да измъкне от хладилника бутилката "Джак Даниълс", към която не бе посягала от началото на запознанството си с Матео. Наля си пълна чаша, погледна я, отсипа малко и я допълни със сода и кубчета леда, сложи я на масата, остави мобилния телефон до нея... и за свое огромно неудоволствие се отдаде на това, което винаги бе ненавиждала - нещото, което майка ѝ наричаше "битов алкохолизъм" или "чешка тройка: аз, чашата и бутилката".
  Докъм 4 часа сутринта беше успяла да види сметката на половината бутилка, но скапаният телефон не искаше и не искаше да звъни. Тя посегна с несигурна ръка към чашата, в която бяха останали още около една-две глътки, и в този момент прозвуча сигналът за гласова поща. Кой ли пък се беше сетил за нея и как бе оставил само гласова поща, когато телефонът ѝ не бе оставал без обхват или изключен дори и за минута? Тя набра кода за прослушване, въпреки че заради поетия алкохол на два пъти обърка цифрите.
  - Здравей, Паола - прозвуча с гласа на Матео записаното съобщение. Тя се изненада: досега винаги ѝ се бе обаждал лично, никога не бе изпращал SMS или гласова поща. - Съжалявам, че трябва да ти съобщя за нашата... раздяла по този начин, но усетих, че едва ли ще мога да ти кажа това, което искам, лично. Не мога да ти звъня повече. И без това допуснах огромна грешка, която ще ми струва доста скъпо. Сега един от двама ни трябва да се прости със съществуването си. Реших това да съм аз, понеже полека-лека успя да станеш нещо твърде скъпо за мен... въпреки че никога не съм те срещал на живо... не съм те целувал... не съм ти казвал очи в очи, че те обичам...
  - Виждаш ли, Паола - продължи след кратка пауза гласът на Матео - аз съм това, което ти и себеподобните ти бихте нарекли "дявол". Въпреки че точното му наименование е доста по-различно, а и шефът ми не е Сатана, независимо от това, че понякога се държи отвратително. - Тя долови усмивката в гласа му. - Но така или иначе имаме строга забрана да се виждаме или чуваме с обикновените смъртни. Аз я наруших. Защо - това вече няма значение. Когато слушаш това, от мен ще са останали само спомени. Надявам се, че една част от тези спомени ще са и в твоята душа. - Той отново се засмя, но доста невесело, както усети Паола. - Влюбен дявол... хм, навярно свещениците от твоя род ще получат удар при подобно твърдение. Както и да е. Бъди щастлива. Кой знае - ако вярваш в преражданията, може и да се видим отново...
  Прозвуча сигналът за край на съобщението. Тя бавно, много бавно изключи телефона и го остави с несигурни ръце на масата. В мислите ѝ продължаваше да звучи гласът на Матео отпреди половин година: "Самотен ли е вятърът, който денонощно обикаля с безплътното си тяло по света? Самотна ли е мисълта, докато се стрелка из милиардите неврони из мозъка? Самотна ли е песента, която е слушана от всички, но никога не е заговаряна от никого?"...
  
  Лека нощ
  
  Свършва ли магията на сънищата, когато спреш да сънуваш? Не и ако знаеш, че дори като отвориш очи, ще продължиш да сънуваш наяве. Тогава целият свят около теб започва да прилича на една огромна цветна магия, феерия на светлини и сенки, птичи песни, ветровити погледи... а в центъра на всичко - две огромни очи с багрите на есенно небе. Когато потънеш в тях, става невъзможно да отделиш съня от действителността. А и не те е грижа особено къде точно си, стига очите, които обичаш, да са тук.
  Тези дни отново сънувах същия сън, който не ми дава мира вече повече от две години. Беше отдавна, много отдавна, в замъка на някакъв прашасал и забравен от хилядолетия крал. Балът беше в разгара си; поводът - гостуването на някакъв страховит принц от съседно кралство, съпровождан от очарователната си, но изключително сприхава сества. Никой досега не я бе виждал, но за суровия ѝ характер се носеха легенди.
  Когато братът и сестрата влязоха в балната зала, бях обърнат с гръб към входа и затова първото нещо, по което усетих появата им, бе внезапно настъпилата тишина, последвана от едно всеобщо ахване, прозвучало като светкавичен полъх на вятъра в забравено и от Бога село. Разбутах околните и започнах да си пробивам път напред. Около себе си дочувах как придворните навлеци ме псуват, но това беше напълно в реда на нещата: в крайна сметка никой не обича магьосниците. Едно от нещата, които ни отблъскват от всички, е фактът, че кралете идват и си заминават, а магьосниците остават... завинаги.
  Когато най-накрая успях да се промъкна отпред, първоначалният потрес вече беше отминал и животът се връщаше в нормалните си рамки: с края на очите си забелязах как подмазвачите и придворните куртизанки бяха наобиколили принца с надеждата да спечелят благоволението му; ушите ми доловиха звуците на настройваните от музикантите инструменти; в ноздрите ми се промъкнаха ароматите на чуждестранни подправки, с които готвачите бяха забъркали безброй кулинарни вълшебства...
  Но всичко това мина през мозъка ми като морска вълна през коралов риф - без да остави никаква следа освен няколко ситни перлени капчици. Понеже вече бях видял ТЕБ.
  Както и в останалите сънища, които бях сънувал, че сънувам в сънищата си, ти беше прекрасна. По онези времена традициите повеляваха принцесите задължително да са в бяло, а на главите си да носят златни диадеми с брилянти. Ти обаче беше облечена в черна рокля от най-фината коприна, която някога бях виждал, а сред русите ти коси бе спотаен сребърен обръч с огромен тюркоаз на челото.
  Всички скъпоценности по теб обаче бледнееха на фона на очите ти. В мига, в който се потопих в тях, разбрах, че за пръв път в отвратително дългия ми живот ми липсваха думи, за да ги опиша. В началото гледаха студено, подобно на две късчета мъртъв нефрит, но когато впих поглед в тях, усетих как ледът се стопява, когато не си в центъра на вниманието. Без дори да осъзнавам какво правя, пристъпих крачка напред, отметнах качулката на наметалото си и застанах лице в лице с теб. Ти бавно вдигна очи. Погледите ни се срещнаха.
  Залата ахна отново. Брат ти стисна зъби и се запъти към нас, но някой го спря. Дори музикантите пропуснаха по някоя-друга нота. Чудото бе станало - студът от очите ти бе изчезнал, за да отстъпи място на една очарователна усмивка, способна да накара дори каменна статуя да се нажежи до червено и да избухне на малки късчета плачещ гранит. Още тогава се заклех, че никога няма да допусна някой или нещо да натъжи или ядоса отново тези очи, каквото и да ми струва това.
  Вцепенението ми бе нарушено от нещо, в което в началото не повярвах, понеже бе прекалено красиво, за да е истина - ти протегна ръка, усмихна се и каза: "Ще танцуваме ли?".
  И ние танцувахме. О, как танцувахме! Погледите на цялата зала бяха приковани в нас. Допирът на черната ти рокля ме подлудяваше, а когато случайно литнал златен кичур от косата ти докоснеше лицето ми, си мислех, че ще обезумея от щастие. А когато музиката свърши, излязохме от залата, все още хванати за ръка, и дълго се разхождахме из цялото имение, без да си кажем и дума. А и нима имаше смисъл от думи, след като очите ни говореха сами за себе си?
  Тогава се събудих внезапно. Сякаш някой улови изтъкания с копринени нишки сън и го разкъса с груби пръсти на късчета, не по- големи от снежинки, които бавно се пръснаха като капки есенен дъжд над леглото ми. Затворих очи насила, отворих ги, взрях се в мрака... напразно -сънят не идваше. Нямаше ги и очите ти. Завих се през глава, но продължих да зъзна, понеже вече я нямаше и усмивката ми, за да ме сгрее. Чувствах се като парцалена кукла, от която някой е извадил скелета и тя се бе разпаднала на безформена купчина прашен плат на земята. Нямаше го животът ми, нямаше я дозата ми наркотик... нямаше го сънят ми. Виех като куче, плаках със сълзи и без глас, удрях и чупех всичко, което докопам, но връщане назад нямаше.
  Защо? Нима в съня си забравих да ти кажа, че те обичам? Или те изплаши именно с тези думи - както сираче, свикнало да гризе сухи корички хляб, се страхува да опита от разкошните ястия на бала? Или просто на магьосниците не им е позволено нито от Господ, нито от Сатаната да бъдат щастливи?...
  ...Перото бавно скърца по пожълтелия пергамент. Вятърът, който кара пламъчето на свещта да потрепва, донася от незнайно къде звуците на песен - онази, същата, на която танцувахме с теб. Дописвам последните си думи в полумрака, загасям светлината и зачаквам нощта да ми донесе едво от двете - или смърт, или съня ми. Средно положение няма. Макар че всеки сън трябва да се изстрада, а всяко страдание - да се изсънува.
  А очите ти правят границата между двете толкова размита и нереална...
  Свещта вече изгоря.
  Лека нощ, любов моя...
  Дано поне ти ме сънуваш.
  Дано се срещнем - в твоя или в моя сън.
  
  Последната операция
  
  Събудих се целият лепкав от пот. Гърлото ме болеше - явно пак бях крещял насън.
  В мозъка ми още отекваше ехото от току-що отминалия кошмар. Лошото бе, че не си го спомнях отчетливо; само някаква смътна фигура, подобна на призрак, се мотаеше из мозъка ми. И, да ви кажа честно, хич не горях от желание да повдигна воала и да разбера кой (коя, по-точно...) се крие под него. Знаех си, без да се налага да гледам.
  Майната му. Вече трябваше отдавна да съм на работа. Какво проклятие: 26-годишен хирург, признат от "Science&Medicine" за най- добрия в Западното крайбрежие, с втора специалност психоанализа, изкарал за собствено удоволствие от депресия един куп пациенти... а самият той не може да влезе в релси. Не може да си помогне.
  А знаете ли кое беше най-страшното? Това, че дори когато се обръщах към колеги-лекари за помощ, нарочно им пречех. Криех от тях факти. Заблуждавах ги. Абе направо ги лъжех. Толкова много бях свикнал да крия любовта си, че дори не я споделях пред хора, които можеха и искаха да ми помогнат. Затова и досега не бяха успели да ме излекуват от кошмарите.
  Ето и сега - пак същото. Явно блокадата в сърцето ми е толкова силна, че докато натискам клавишите на компютъра и пиша това, сякаш нещо стиска ръката ми и ѝ пречи да пише.
  Писна ми. Облякох се, качих се на любимия си мотоциклет - Harley-Davidson Heritage - и тръгнах за работа. Днес за мен по принцип е почивен ден, но какво от това - може и да притрябвам на някого. Спешен случай или нещо такова. Някъде по средата на пътя клетъчният ми телефон иззвъня. Странно, но успях да го чуя въпреки бумтенето на мощния мотор. Погледнах номера, от който ме търсеха. Беше Тони - едно приятелче, хакер от класа, от когото бе пропищяла половин Америка. Зарадвах се, че ще се чуем, понеже не се бяхме виждали от години, но същевременно се и зачудих по какъв повод се е сетил за мен. Вдигнах слушалката и казах "Ало".
  Когато затворих, трябваше да отбия встрани пред една закусвалня и да спра мотора. Ръцете ми трепереха толкова неудържимо, че ако бях страничен наблюдател, без съмнение щях да поставя диагноза за не повече от пет секунди - "Паркинсон", последен стадий.
  Миналата нощ Тони успял да проникне в клетъчната мрежа - просто за собствено удовлетворение. Съвсем случайно (ха-ха, а казват, че нямало съдба!...) засякъл телефонен разговор. Между жената, която обичах, и бившия ѝ приятел, с когото бяха разделени (или поне така си мислех). В два часа през нощта. Продължил час и половина.
  Включих рязко двигателя и дадох газта до дупка. С периферното си зрение забелязах няколко ченгета, които проявиха усилен интерес към регистрационния ми номер, но въобще не ми пукаше. Ако оцелеех, ще си платя. Винаги, цял живот съм плащал с кървави лихви и с нервите си за грешки, извършени от други в миналото или сега, така че една моя грешка сега нямаше да промени кой знае колко обстоятелствата. Щеше да ми се стори напълно нищожна.
  След минута вече бях в болницата. Както и очаквах, нямаше никой. Сестрата, с която работехме в екип, ме изгледа странно. Явно изглеждах доста зле. Изкомандвах:
  - Сестра, в операционната! Спешен случай!
  - Кой...
  - Тръгвай!
  Влязохме в снежнобялата зала, където бях спасил не един и двама. Взех едно увеличаващо огледало и го нагласих до масата за операции, след което легнах.
  - Асистирай!
  - Докторе, какво...
  - Скалпел!
  Бавно приближих хладното острие към гърдите си и направих първия разрез. Въобще не болеше - сигурно заради конската доза адреналин, която се бе изсипала във вените ми след обаждането на Тони.
  - Сестра, размърдай се и попивай кръвта, недей да спиш!
  Сравнително лесно успях да извадя сърцето си. Досега бях оперирал доста хора със сърдечни пороци, така че веднага познах, че моето не е наред. Едва ли знаете, че нормалните сърца са с размерите на човешки юмрук; моето приличаше на хандбална топка и пулсираше някак странно - като развален зъб. Изправих се и го сложих на масата.
  Въобще не ми беше лесно да отстраня тумора. С първото проникване на скалпела успях да прережа вените, които го държаха, и да го отделя. Беше огромен, черен и някак мазен на допир. Сестрата ме гледаше изумено. Явно никога не се бе сблъсквала с подобен случай.
  - Екартьор! Веднага!
  Бързо успях да пришия сърцето си обратно, след това закърпих и гърдите си. Чувствах се странно лек без онази гнойна язва отляво.
  - Докторе, какво беше това?
  - Рядък случай. Рак на сърцето. В миналото са му казвали "любов", но отдавна не е регистриран подобен случай.
  Хвърлих тумора в кошчето (хе-хе, там, където вече го бяха поставили, обади се гадният ми вътрешен глас), измих внимателно ръцете си и излязох от операционната.
  
  * * *
  Когато докторът излезе, бях като замръзнала на местото си. Току- що бях видяла нещо, което направо не беше за вярване. Ако разкажех на някого за това, щяха да ме помислят за луда. С крайчеца на очите си видях доктора - бе отишъл до кабинета си и блъскаше с всичка сила клавишите на компютъра си... Още тогава си помислих, че прилича на човек, застанал в кабинката на изповедник. След десетина минути натисна бутона Print, разпечата няколко листа, остави ги прилежно подредени на бюрото си и излезе. Погледнах през прозореца и видях как се качва на тежкия си Harley (не разбирам от мотори, но този бе поне 1000-кубиков), след което с пълна газ го подкара... право към каменната стена, опасваща болницата. Изпищях. Продължих да пищя и след страшния удар, с който машина и човек се размазаха по камъните. Пищях, пищях, пищях, докато не дойдоха санитарите, за да ми бият успокоително.
  
  Бележки
  
  Ако книгата ви е харесала, ще се радвам да почувствам и вашата финансова благодарност под формата на дарение чрез банков превод:
  
  IBAN: BG16PRCB92301029645115
  BIC: PRCBBGSF
  Банка: ПроКредит Банк
  Клиент: Сибин Симеонов Майналовски (296451)
  
  Може да превеждате дарения и чрез PayPal на акаунт merlin74@gmail.com, както и през българската система ePay, като за целта цитирате клиентския идентификационен номер (КИН): 8712033344. Ако нямате регистрации там, но въпреки това искате да подпомогнете автора, за да продължи да пише и евентуално да издаде настоящата книга и на хартиен носител, свържете се с нас по телефона - 0895/895-863, 0885/35-38-32 - или по e-mail.
  Благодарен съм ви за всяка сума по ваше усмотрение! :) Няма прекалено малка величина за изразяването на благодарност към автора...
  Отзиви и препоръки може да изпращате като e-mail на адрес merlin74@gmail.com
 Ваша оценка:

Популярное на LitNet.com А.Светлый "Сфера: эпоха империй"(ЛитРПГ) А.Ардова "Жена по ошибке"(Любовное фэнтези) А.Алиев "Проклятый абитуриент"(Боевое фэнтези) А.Емельянов "Тайный паладин"(Уся (Wuxia)) А.Гришин "Вторая дорога. Решение офицера."(Боевое фэнтези) М.Зайцева "Трое"(Постапокалипсис) М.Юрий "Небесный Трон 2"(Уся (Wuxia)) А.Григорьев "Биомусор"(Боевая фантастика) К.Юраш "Процент человечности"(Антиутопия) М.Юрий "Небесный Трон 3"(Уся (Wuxia))
Связаться с программистом сайта.

Новые книги авторов СИ, вышедшие из печати:
О.Батлер "Бегемоты здесь не водятся" М.Николаев "Профессионалы" С.Лыжина "Принцесса Иляна"

Как попасть в этoт список
Сайт - "Художники" .. || .. Доска об'явлений "Книги"