опус
Колко е крехък
животът -
едно болно птиче,
една прашна следа
от ръката ти,
една неразтворена книга,
една будна в тебе
дума,
един вечерен капчук
в тишината ...
Колко сам е животът-
от неделните капки есен
сред въздуха
до
светлината
в
бялото зрънце мрак
от зениците ...
колко е самотен...
Колко е тихо
в този свят,боже...
Колко е тихо.
Само шум
от съня
на художника
ситни
в набраздените листове.
Зрее в молитви.И рани.
А нощта е мънисто
от окото на гарван.
Разминава лицата ни
с теб.
В чужди длани...
Не тръгвай...
" ... не тръгвай никъде в дъжда... "
Янко Димов
Не тръгвай никъде
в дъжда,
а остави
лицето си
в съня ми.
Да грее в моята ръка
или в словата
помежду ни.
Не тръгвай, обич...
Никъде в дъжда.
И не потъвай
в тази монотонност-
На есенни тополи.И лица.
Забравени,
угаснали гнезда.
Небето- с празния му
конус.
Не отминавай,
моля те,
в дъжда-
сред делничната проза
и умора...
Забил съм Ахилесова пета
в несигурния сипей на успеха.
И в стих търкалям си деня.
До трети бряг.
До твоята пътека.
Едно очакване съм в теб-
не тръгвай никъде в дъжда ...
Не тръгвай никъде, Любов!
Дори насън
не заминавай!
Астро
По Н.Кънчев
Времето
от всички телескопи
ще показва
древното библейско време.
Тук,
на кръстопътя
на мечтата,
пътищата ще отвеждат
в Пътят...
Някъде...
в една зелена Пасха,
в неродено още пълнолуние,
нечий Син,
за Пътя си пораснал,
ще пристигне.
Докато блуждаем...
Пътеводната звезда
е тъй далече.
Няма знак
че Витлеем е вечност.
Може би,
случайно в този свят
възкръснал
(бягайки от онзи свят
на нищи)
твоят Син -
Учител по Човечност,
ще запали
днеска
в теб
свещица...
Времето
от всички
дни
без тебе
ще показва
само
вечното
библейско
време.
За което Любовта без сенките
Любов е.
Или Тъмнината
без Любов
е Сянка.
Картина
Пресъхнали са -
всичките
семейни
земетръси.
И небето ни
щастливо хлипа.
До последната си капка
ревност
лястовицата у нас
е сита...
На път
да проговоря
в себе си
се спирам.
И по-нататък - нищо...
По-нататък
утрото се разпилява.
Във цветове , притиснати
до сивото.
Или във думи.
А всички пътища
са само линии,
овързали телата нощем
със желания.
Помежду им
сама танцува
- земен пламък-
надеждата
на безнадеждно
влюбен...
...
Притихнали са
всичките
семейни
земетръси.
Навярно в себе си
разсъмнала.
Със тяло
от венчални линии
сред уморените ми длани
оставаш в мене
светлината .
Оставаш годеница на лъчите.
И до последната си капка
ревност
сънуват
кукувича прежда
по тъмно
и по светло
в нас
душите ...
Триптих
А есента
усмихната разхожда
в парка
със себе си
надеждите
на всички влюбени.
И стихват
те
до сетната поникнала искра,
изпепелени
в нея
(или в нейната соната)
сред
платоническите диалози
на мечтите...
2
Поискаш ли ръката и
копнеещ,
Съдбата ти подава сухо
лакът.
И някъде -
сред нощницата на мъглата -
угасва
мимолетната ти среща.
А есента
усмихната
разхожда днес
след себе си
телата от венчални пръстени
в надеждите
на всички влюбени.
За някакво очаквано
Възкръсване...
3
И може в нас
душите ни
да нямат дъно.
Но по -добре е
дъното на кладенец
да нямат.
Навярно и до днес
са всичките ни пръстени
на дъното на кладенци
останали...
Ухапване
"...срещнеш ли свестен човек -
убий го.Да не се мъчи..."
Стефан Цанев
Езикът
на змията
е само
едно
разклонение .
Две преки -
от
Еднодневието
до Смъртта...
Уплашени
навярно от вика
на смъртника,
щастливо ухапан,
ятата се изнизват
към небето.
Като обратен листопад.
В последна пряка
от деня
до смисъла на битието,
душата му
(душата на поета)
съвсем естествено разбира,
че в този мрачен кръговрат
я чака
не живот,
а милост ...И път
от птичите криле,
поели (вместо нея)
към небето.
Мемориал
Ако можеше
да преведем
песните на птиците,
нямаше да сме
толкова сами...
Тук,
където
времето
е
само
отсечка,
разстояние
между
моето
и
твоето
лице.
Където
метрономът
на думите
е захвърлен
зад
пясъчната
кариера
на деня.
И нищо не започва.
И нищо не завършва.
Тук,
в сянката
на поникналия
от нас
паметник,
заровихме
своите чувства.
Вятърът
от гледната си
точка,
обедно
размива
цветовете,
оградил ни
само
в сивото.
В пясъка
от дни
след себе си...
А
работят
мраморните
кариери
на сърцата ни.
Трошат.
Разбиват.
Смилат.
Работят...
Кръст
Независимо
каква е
къщата ми,
вързана за времето -
вътре в нея
е Несебър,
вътре в нея
е морето...
Вътре крие есента
от листите.
И сънува
залези
в орисано...
Вътре някой,
окован от себе си,
страда
в нощните си сънища.
И до утрото
дими
от раните
поетичната му
сляпа къща.
Няма да заничам
в чужди покриви -
ветропоказатели да търся.
Зная
аз сега
от ясновидците -
всички къщи
пазят вятъра...
И какво,
че няма в нея
свещ или разпятие
укрито.
Вертикална е съдбата ми
-след буквите.
С хоризонт от слово
-пред очите...
Годините
Годините,
които ме разтварят
в прощална,
богохулна самота...
Годините,годините накрая -
годините
на кухата забрава.
Направени
от евтини неща...
И неусетно
в тебе избуява
- приятелят ти става
враг.
А нощем сънищата
не живеят
до утринния слънчев праг...
2
Обичал си, обичал си...
Обичал .
Една любов.
Една любима.
Или свободна
от любов
мечта.
Обичал си,
навярно,
само име.
Зарито в твоите
простраства.
От сухи
есенни
листа...
Нали разбираш
(мъдър и спокоен)
научил от случаен ден -
зазиждат те годините
отгоре...
Изрязват твоите
криле.
Зазиждат те .
Затварят стари рани.
Изглаждат дните.
Самотата в теб.
Изтръгват корена
на това, в което вярваш.
И все по- малко Ти си Аз.
И все по-малко...
........
Смъртта подготвя
само повод
за нежното ти моделиране
под хумуса
на отлетели спомени
-през вени,нерви.Чужди погледи...
И все по-бедна,
все по-бледа
нощува в тебе
непотребна
луната
от лиричния анфас...
Спомен от един дъжд
Валяха листи.
И валеше дъжд.
В ръцете ти се разминаваха
молитвено
загубените дни
в една любов.
Загубените дни
в едно завръщане...
Валяха дни.
Или криле
на птици.
В стаената мъгла
отсреща,
едва набола в цветовете,
към мен се бе притиснала
Надежда.
В очите ти валеше
дъжд -
загубени пътеки от безчувствие.
Поне веднъж,
поне веднъж
вземи и мен.
В едно завръщане...
***
Нощем
пътуват надеждите -
не със смъртни заряди.
Към сърцето ми вечерно идват.
Иконите скрил съм.
Сърцето подсказва,
че иде на дявола зимата.
Сякаш лицето
на бучката лед
от деня
(скрила листото слънце
във себе си)
или чертата
на речния бряг
твоите устни
са следвали...
Тъмно е в мене
сега.
Без сезоните
в твоята слънчева обич.
И наднича отново
след два
самотата ми.
Край следи от
нощта на неделята.
А пътуват надежди
- не с кошмарни заряди.
Към сърцето ми сън
засънувало.
С укор шепнат в икони
и требници стари:
"пак
на Дявола името
в тебе нощувало"...
Навярно...
Навярно
всяко начало
е път - преди това
изминат от някой.
Докрая...
Навярно
няма
абсолютен студ.
И
черното ,и бялото на пътя
навярно днес са
нишката ми зрима .
И
споменът,че още жив съм
в графичната илюзия на зимата...А
всяко начало е път.
От друг преди това
посят.
Или кръг ,
начертан от минало.
За да гадаем в него
има ли ни...
2
Разсъмва някак си
у мен.
Оттича времето
от ненаписаните стихове.
И търся в преродения си ден
следи
от стъпките им тихи.
3
Понякога
началото е път -
след стъпки от човешка зима.
Когато спи наоколо
светът.
А месецът наднича
зад комините.
Понякога началото
е път -
едно завръщане във себе си.
Насред душата -зима.Спи светът,
повит от своите си ереси.
----
Понякога,
когато съм пиян.
От страх.Или от вино.
Аз стиховете си
без грим
ще дорисувам. В синьо.
В едничкото небе - над мен.
В едничкото море -косите ти.
Ще бъда като капка
в теб,
останала от жаждата
на скитник...
Граница
Бе тиха
тази нощ
и
Границата
с нея се протягаше
като единствена
резка
в пейзажа -
навярно недалеч
от Рая...
Или Ада.
Бръчка
насред тишината
на лицето-
вечна,
вечерна.
И няма.
Границата...
границата в мене.
Мрачна,
с чифт запушени прозорци,
зад които
нищо не загатва
сянка
на премръзнал
гарван.
Границата...
границата нощна.
Между твоето
и моето
мълчание.
Някъде е жива още
в чифт
посърнали
зеници.
Тази болка
от лицето ,
скрила памет
в любовта ми...
Или границата нощем
между Ада в нас.
От думи...
Преди
Преди разсъбличането
на надеждата
търсих светлина
в Светлината.
Преди простотата на думите
носех пустиня
със себе си.
Преди сеяча
и жадната нива
бях пресъхнал
от словоблудствата
на площадните ангели.
Много преди
приказката за Някой,
неговия дух и материя...
2
Преди кръста,
на който разпъвам
ежедневното си бягство
по пътя към хляба
или лудостта на самотника.
Много
преди ненаситните глави на слънчогледите
да изпият до дъно светлината на слънцето
и небето да се превърне
в решетка от криле
на изгубили вятъра птици -
Луната внезапно потъна
в чашата вино пред мен.
(...Още една
нежелана таблетка
за сън.)
Лента
В капчуци спи махалото на времето -
остатък от небе.
Разтварям неговата амплитуда -
с очите на дете...
Късчета уморени
лица и дни
през мене пътуват-
всяко с цвета си;
с нарисувана
благина.
Или лудост.
Преминават
през блатата на
Неравновесието...
През високите треви
на Страха...
През гнилите листа
на поредната есен.
Която,всъщност влачи
с водите си
нечие Име.
Любими мъртъвци -
късчета от сърцето ми,
потънали в серпантините
на поредната гола Съвест.
А
небето диша в мен.
И облизва болката от ръцете ми.
Новите брегове на реките
са така чисти и стръмни
за многобройните пориви
на желанията.
Не съм вечен,
а само поредица от употребени мигове.
Стара лента,
през която пътуват
понякога
души и лица-
всяко в цвета си...
П.С.
...И когато решиш да откъснеш
една само клетка
от собственото си безумие;
когато докоснеш слепешком
Съмнението
в частица от лятото
на нечие Благополучие;
и отвориш клетката
със звяра в себе си -
навярно ще разбереш,
че е твърде късно
да се посеят семената на дъгата
върху сухото небе в очите .
Сякаш в последния лист
от дървото на живота
сме докоснали
съсиреното в жилите му слънце...
На хвърлей - камък
от Смъртта
изплувах в твоето тяло.
На хвърлей-смърт
от Обичта
потънах в своя камък.
Смъртта е само воден знак
от ежедневното ти огледало.
На хвърлей-дума е от теб.
Лекува твоите рани.
В сърцето има някой
Болестта е покълнала...
Или в сърцето
има някой.
Дрънчи в деня
с обувките от вяра.
Опитва да ме направи
нов.И хубав.(или по-откачен...)
Да ме вмъкне
в себе си.
В стената
на
своята представа.
Или до стъпките на други.
Да ме нареди.
Преди да поникна.
Преди Днес и Утре...Опитва се
да разбере
по лицето ми
преминалите в мен реки,
стъпканите цветя,плевелите,
суховеят,
пясъкът от едно
напуснато
речно корито...Навън мъглата
е нощ.
Миксер на крачки.
Мъти сенки.Поникват хора.
Понякога ,
в листопада на минутите,
от миксера тупка
1
детско сърце.
Търкаля яйцето на луната.
В което има Някой.
Дрънчи денят...заковал яйцето.В мен.
Денят...
Един самотен полип.
Усмивката, пълзяща като " лека нощ"
по устните на просяка отсреща.
Пресича напряко
сърцето ми.
( Понякога в сърцето има някой...)
Състояние
Любовта ти към мен
-бяла птица,
изоставила
ятото
в
стара
забравена
гара
от
време.
Капят
по
коловозите и
(нощем
към
два)
тъжни бели сърца
на разлюбени сенки.
А
от
една
закъсняла луна
в лицето
на
спрелия
семеен
часовник
любовта ти към мен
се облича
в пера.
С хладния мирис
на прах.
Или делник...
възможности
Мога стих да те нарека.
Мога-хищница.
Мога-утро
над
моята
сляпа река.
Или -
сън
в
сто
женски
мишници.
Можеш
в
мен
да бъдеш
дом за синьото.
"Стръкче обич",
забравило зимата.
Капка есен
от
крайния
вечерен път.
Зад стреха,
спряла годините
смърт...
Навярно -
нишката мрак,
по която
в мен
се прибира
доволен
паяка.
Или -
топлото име
на една
закъсняла
луна.
Малка
жълта
светулка
мога да те нарека.
Когато всичко се повтаря...
Когато всичко се повтаря
със глас от нощното ми ехо.
Небето в мен е сиво.
И сърдито.
Навлякло сякаш чужда дреха.
Кога са зидали стените
край снощния ми храм?...
Макар несрещнат...Малък...
Никой.
От хляба в мене -ням.
Обикновен .Като водата.
Пред белоснежните ланити
на ежедневната ти красота.
Между дете и старец
скитам.
С една сълза от късно име.
И стръкче пролет
в есента.
Навярно всичко се повтаря...
Мъглата е с вечерна дреха.
Животното у мен заспива,
стоплило нощната си жертва.
Кога са зидали стените?...
Сърцето ми отвън
остана.
Така несрещнат...късен...
Някой.
До тялото на самотата.
Между дете и старец скитам.
Из хляба сух на мрака.
И белоснежните ланити.
Обикновен.
Като вода...
Маска
Зад опнатата маска
на лицето
морето бавно се превръща
в блато.
Утихват вятърните мелници.
В годините.
И сякаш наноси
от дните,
напластявани
из дланите,
са думи,оцелели
от пясъчника страст...
А тази нощ
аз няма да съм сам.
От шепата си пълнолуние
светът
един щурец зелен
ми прати.
Ще пия значи
вечерното вино
с колегата по самота.
Ще си подхвърляме мечтите.
Ще гоним подранилата слана.
Навън,към три,
ще припка в прилеп
зимата.
С угасналата сянка от жена.
Ще се напиеме до болка.
Тримата -
луна,щурец .И аз...
А после ще изпробваме
на утрото
дали Раздялата( населила гласа ни)
ще прочете във тебе името.
Както присъда - на осъден.
рицари
А вечер с тебе се завръщаме.
Съсипани от дневните си битки.
Събличаме накъсаните чувства -
сразена обич,
изпохапана. До честност.
Захвърляме съдраните доспехи
от дневния си реквизит
Надежда.
Един на друг си сваляме
крилете.
Един на друг си сваляме
лицата.
И цялата си дневна лошотия
небрежно разпиляваме по пода.
Един на друг...
Съблекли самотата.
Оголени.
Без дъх.
И вятър.
..И лягаме.Един във друг.
Две избелели сенки.
Обърнали по гърло чашите.
Изпили виното им
сляпо...
Защото знаем с тебе,мила.
Че утре няма да ни трябват.
Че утре ще сме други.
Или мъртви.В другия.
А новият ни ден
е всъщност залез.
Без дъх,
без хляб,
без вятър -
със тебе сме една река.
И няма как във нея
два пъти
да потопим смъртта.
Констатация
...А светът
не е черква.
И не са богомолци
дните ми,
отредени във нея.
Орисани.
Някъде
спи
любовта ми
по тебе.
Делнична.
Плаха.
И хрисима.
Аз бях
един поглед
сиво
по нея,
търкулнат
от стръмното
на земите си ниски,
ужасно студени...
Сред тях коленичил.
И тъмен.
..........
Жената, във която
се разминах вчера,
понесла дни от мен
като следа,
ми каза тази сутрин"сбогом".
И в локвата му
като че ли тя
със токчета опръска в мен
сърцето.
Така...така ме заболя...
Защото друго още
нямам.
И не кълни от мен следа.
---------
Сега по пясък
стъпваш в моя свят.
По дъното
на толкова преминали.
И дните в него
тъй са те орисали-
сама за мен
да си Небето.
Нивата...
Вечеря
... И са горчиви думите.
Солени.
След опита ми денем.
За летене.
Ако зад тях стоиш,
Любима.
С тефтер. За пито.
И платено...
А масата е кръг.
От виното на дните.
Присядам днес
до любовта си.
Да дишам. Уча се...
Но залъкът горчи.
Горчи ми.
И устните и в мен
горчат.
С последните трохи.
От ситост...
Подхвърлената самота
кърви.
С отхапан залък.
Дави кучета.
До утре
ще съм
в
есента ти.
Петно.
И точка.
(Според случая...)
И когато...
И когато завалят
ненаситно
дъждовете
над старата кръчма-
душата ти...
И когато
коритата на дните
в теб
тежкият пясък
на самотата изпълни.
Погледни
през пътеката в себе си.
Оттатък
варовика на ръцете и.
Натам,
където няма
есени.
А дъждът е само
лице от облака,
преминал
през очите
на
вечерната гостенка.
Погледни...
И ще видиш.
Нейната любовна риза
как,
осъмнала и топла,
се свлича
по рамото сухо
на август.
А странникът в теб
е облякъл
небето си.
С всички пътища ...
Небето...
Небето на раздялата
е сухо.
Небе без дъжд.
В черупката на мида.
А лятото е минало
оттука.
И слънцето
в завоя му
умира...
Ще тръпнеш
в есенния хлад
на късната созополска неделя.
Лицето ми
ще търси в тебе
бряг,
по който да откривам
още
Нея...
А любовта е минала
оттук.
Зимувала навярно в "сбогом".
В денят ми-
есенен капчук.
Откъснат от очи на болен.
А любовта е минала оттук...
В измяната - през пукнатия цирей.
И аз от утре ще съм сляп.
И глух.
Поел по гнойната му диря...
Импресия
В пукнатината
на лицето ти
отсреща
слънчевият лъч
облича звезди.
Дорисува
синьото
в очите.
И лекува мен.
От любовта ми...
На хвърлей-време
от сърцето
накъсаният стон
живее
в ритъм.
С пружината на старостта.
...Отпивам виното.
В ръцете ми -
една забравена луна;
един ръждясал ключ,
пробил
разтребената стая на съня.
Или началото-
шумът след превъртяната ключалка,
останал зад опашката на здрача...
на хвърлей-дъх
от Любовта.
Оттатък...
Оттатък
общия ни праг
със тебе.
цъфти страхът
от ново пълнолуние.
Детето в мен
открива
новото си име.
И с нощните пътеки
в него
скита...
Оттатък
общата ни стряха.
Под тихия
семеен похлупак
наднича есента.
От ъглите-
посърнала под делници.Сама.
Улукът
отброява
облаци.
От тъмния семеен небосвод.
Потънали в лица.
Следи.
И сенки.
Сами сме граница.
И зов.
Ти с паметта
оттатък
общия ни праг
иди. И спри
пътеките.
От нелюбов...
Портрет
Вкусът и Аромата
Ти си.Пораснала
в съня
жарава...
Ефирно синята коприна.
От чуждото небе
запалена.
Дъхът.
Желанието -
Ти си.
Безумието.
В стих надежда.
Сега и тук
( звучи привидно).
Във кръг от дадено.И взето.
Осъмналата в мен
Безбрежност.
Където
в
себе си
съм
Никой...
Където в себе си
съм никой...Беглец
в поникналите
сълзи.
Или във Нея -
чаша
вино
от дните
на един
Осъден...
Ад интеро
Имах нужда от теб.
Да нахраня душата си.
Една свещ да запаля.
На света.
Отвън.На прага на самотата.
Имах нужда от теб...
И понякога срещам...
понякога( зная ли...)
с разранено лице
(прекосил в тебе залеза),
стъпки по пясъка,
спрели капки
от моретата
на вечерните обещания...
Нито ти.
Нито аз
сме Оттук.
Само пътници...пътници.
В самотата си.
И далече от нас
е Домът.
С подредените дни,
Там...по масите...
Нито ти,
нито аз
сме Оттук.
Но те срещам понякога,Обич.
И вечеряме.
Спрели в земята си.
Тишината...
Тишината
от теб
се превръща
във
стъпки.
И
гостуваш
вечерно
на моето
сърце.
В стих и мимика.
В нощна тръпка.
В образ.
В песен.
В едно лице...
Тишината от
теб
е
привързала
утро,
ден,
молитва.
Безгласна.
Ранима.
Тишината ловува
из твоите ръце.
С мисълта
за една
Пантомима...
Пиета
Животът ми
е сбор
от стари граници.
До крайната межда
на битието.
Едно дежурство в паметта.
Или пътека от забравен ден,
пътуваща до острова ми време.
И всеки миг
навярно е подарък
От друг живял преди.
Със неизминатите пътища
към себе си.
Животът ми
като резервен текст
от състояла се
във друг пиеса.
Изпратен в мен
за доиграване.Отново
забравените реплики да кажа.
Да си измислям нов декор.
Да съм палячото.
И пажът.
(...И още колко мрак
от друг
лицето ти у мен разказва.)
Денят не бе роден.И не умираше...
2
От стъпките ни
в мургавата утрин
изтичаше вода.
И морска пяна.
В останалите линии по пясъка
пътуваха назад
годините на вятъра.
Прегърнати,
сърцата двойно криволичиха.
По тясната пътека от луната.
Денят не бе роден.
И не умираше...
Съвсем наивни
Чисти.Плахи...Телата ни
без дъх се стичаха.
В брега на нощната прохлада.
А там,
на малкият ни остров,
морето в нас
бе спряло време.
Зад паметта ,в разсъхналите лодки
самотни птици
мътеха.До слънцето.
Денят не бе роден...и не умираше.
Съблечени от тяхното безвремие,
телата ни следобедно се сливаха
в мълчание и стон от лятото
с останалите линии по пясъка.
Напуснали реките
на косата ти.
3
...Оголеният сутрин нерв
е стръкче мисъл,
заседнала сред ежедневното ми тяло.
Докоснеш ли го
болката пронизва
от него част.Или желание за цялост...
А ти бе светла.Като грях.
В потеклата коприна на бедрата
животът се прераждаше
от сън,
след който всички думи
са излишни.
А ти бе
светлина от грях,
дълбала ежедневното ми тяло.
Грях,разсъблякъл пясъчните дни.
И наплодил зеленото в очите.
Където са отишли
всички думи.
И друг е плакал.И обичал...
Сън
Когато с тебе
горе
се прегръщаме.
И още
нашите очи
жадуват другия.
А пръстите ни ненаситно ровят
в изплетените жестове.
И думи.
Когато устните са хищници,
ловуващи из тялото.
За тръпката.
Когато някаква невидима ръка
слепешком.
И припряно.
Всяка сутрин обръща
часовникът с пясък,
за да тръгне в нас времето.
За да потънем
в ежедневната си лудост.
И когато...
Когато, оголил резците си
до болка,
захапе утринният вятър
твоите устни.
Когато в двете си лица,
захвърлим нощната си близост,
а с тебе сме облекли
все
една и съща дреха.
И в мислите
воденичните камъни
премилат зърното на думите
-едни и същи...
Винаги едни.И същи.
...Дълбоко
нейде под кората
на ежедневната ни нужда.
От навици.
И близост.
Под рефлекса и мисълта за Другия.
Със теб
отдавна спим,
обърнати по гръб.Към Другия във себе си...
За двата си различни свята
закопнели.
А тази еженощна граница
е тъй невидима,
че сраства
тишината
спряла в нас
с лица на сенки
от раздели...
въжето
Някъде
скърца въжето,
над мене прерязано...в мене.
Или потъвам
в спасителния кош
на сърцето ти.
Не виждам,
не чувам тогава
на дните
сирените.
И никога
(може би)
дъно не стигнал
след мрака от стъпки.
Под чужда трева.
Отвреме-навреме
аз камък
подхвърлям.
Да чуя на дъното
гласните струни.
Да видя
отблясък
от светла вода.
2
Някъде скърца.Въжето.
Усукано в мен.
От погледи.
Думи изтекли.
На дните
от тежкия плен.
Навярно
животът
е
спускане.
В
пропуканите
тела.
А ние
(отвреме-навреме)
надолу
подхвърляме.
По камък.
От тях.
За дъното
(купчини пясък,
разсъхнали дните
в петна).
...На дъното
-в мъртвите,
търсили
пролука от време.
През нас...
Дисекция
Аз съм сърцето
за твоя инфаркт.
Аз- болката
за твоята нощна мигрена.
Или - песъчинките,
скитащи нощем
из твоите бъбреци.
Или добрият качествен тумор
за твоя стомах.
Струята ликвор
от теб -за събуждане
В нов свят - тоест, в същия...
И алените точици
кръв
под твоята мозъчна ципа -
преди да отидеш Отвъд...и по -нататък.
Аз- твоята глътка въздух
преди да изплачеш.
За първи път.И...
след като изплачеш.
За последен.
Аз съм синурът в тебе
Живот,
без който е невъзможно
всичко гореказано.
Иначе
как ще усетиш,
че си жив.Или... на шията - с камък.
Посрещане
Сега до масата сме двама.
Отпивам глътка.И мълча.
Премръзнала е.
Чака дамата.
И стене. Но без глас.
Какво ли ме залъгва ...
Дошла си е сама./Забравила ключа.../
Не съм премествал вещите.
И снимките.
Така си е.
Постарому...Със мириса от нея още.
Когато тръгваше,
ме блъсна. Злобно.
Покрай плочника.
/Не казвам ,че примрях.От болката.../
Не и е провървяло много.Вижда се.
И кой ли би я приютил
такава,никаква...Да му тежи.
С копнежа си. И своето минало.
/Сега като послушно коте
се умилква./
Такава си е моята надежда...най - невярна.
О ревоар ,мадам...
/Наливам и кафето./
През сълзи ли се смея -тайна...
А в мен ликува
непораснало
Детето.
Така..
Радва се глупакът -
на дъжда.
Брои калинките,накацали в очите.
Под сянката му
облак ще премине .
Весело
или
с безгрижното свирукане ще чуеш
да пълни кацата без дъно.
Първочовекът гледа в него.
Опипва черепа му
/или търси да налучка
наново
изгубеното свое съвършенство/.
А всеки пълни ненаситната си каца...
2
Не го боли за нищо
Лудия.И нищото облича неговата съвест.
Кротуват клетките му ,
уловени
в загадъчното вещество под черепа.
А той е по- нормален от нормалните...
И само кротък смях привечер
чакалните на самотата му изпълва
с носталгия.
Единствени слушатели
са пейките,
в които недоспали думи лягат.
А аз те питам:щастливо ли живее
по тебе полуделия от обич...
Зодия
Несрещнат,
неизпратен,
неразбран...
Среднощем се събуждам
в чужда песен.
Посрещнат и изпратен
в твоя сън...
От толкова изгубени победи
аз само тях
във себе си държа -
на дните
белите листа...
Във сенките край мен
живеят -
лица,забравили отлитане.
Като захвърлени албуми -
жени,в които съм се влюбвал.
Приятелства
от нощни пълнолуния.
И колко свят от сянката ми иде.
А казват твоите очи-
не вярвай в този свят невидим...
- - - - -
...Посрещнат и изпратен
в нечий сън,
догарям във отсрещния прозорец
свещта на залеза
отвън,
изтегнал се край фара на Приморско...
сън
Душата ми е скитницата боса,
посипана със прах от месечина.
Пред прага на лицето ти замръкнала.
Премръзнала от ветрове.
И зими.
Разсънена,
недишаща вода,или
покълнала от жертвеник пшеница.
Вакханка с тяло на върба,
душата ми е сляпа
нощем
птица...
А времето с парчетата от дни
зашива есени в хастара на небето.
С най-веселия листопад
от истини
завръща се у мен
сега
Детето...
Безсмъртниче,
от нечия ръка,
разцъфнало средата на ноември.
Изгарям в теб съсирената тишина
на толкова
изгубени
победи.
Импресия
Този шум -
вечния -
на морето
до прозореца ти...
От един летен ден,
във който те имаше.
В една сънена привечер.
В една окъпана
лунна пътека.
...А луната
беше забравила да залезе.
И спеше тогава.
На балкона ти.
Случайно посрещнала
от лицето си утрото.
Забравила слънцето.
В очите ти искряха
намерения за път.
Или мимолетно оставане.
От топлите улици
чакаха стъпките.
Да оживеят .
Тихи и тръпнещи.
В една желана пътека
до кея.
Вятърът дебнеше звук
от косите ти -
да ме засипе с листата
на един летен ден.
На една закопняла
любов .
Привечер.
Тогава, когато
Луната бе забравила да изгрее.
И се усмихваше.
В стих.
От балкона ти...
Тъждествено
Вкусът и ароматът ти си.
Дъга под птичето крило.
Сън за невидимо привличане.
Дете от лято и любов.
Желание и вино ти си.
Осиновила думи в мен.
Едно осъмване във синьото.
На краткия ми земен ден.
Сега звучи като Завинаги.
Детето в твоите светове
измерва дните си
с безвремие.
След вечерните ветрове.
Разбираш по това,
че си обичана.
(Изхвърлих суховея в сетивата.)
Годините нашепват неприлично.
А ме е страх
да ти драскам душата.
Вкусът и ароматът
ти си.
Желание и вино.
Сега звучи като Завинаги.
В едно осъмване
до синьото...
Скитник
Дърво -
с обърнати в небето
корени-
е този ден.И някъде
( в прекършените клони)
блещука памет.
Или се гони
с вятъра следобеден
в следи от прилепи
душата ми...
И само в стенописа блед
на изоставена
и глуха
църква
светът е съхранил
и светлина
от теб.
В светулки от звезди.
По мръкнало.
Един монах,
затоплил цветовете
със опакото на душата си,
ще чака
в мен и в теб
да светне.
За да изстърже светлината...
И привечер
ще прати сам
щурецът в мене-
без компания.
Ще го нахраня с капка мед,
оставена от твоите длани.
И с капка вино
(от очите ми изпита)
ще продължи във тебе
да се скита...
Аскет
Като в безлюдна църква
дните си отеква.
А в стъпките му
Лудият се блещи.
Наоколо
поникнал троскот
е завързал
лицето му.
В последните искри
от свещите.
Иконата е сякаш птица.
Сънувала да отлети .
В сърцето .
Или към езерата време.
На вечерните му зеници.
Там есента е само минало.
В очи на ято
закъснели жерави.
А той
сред ятото живее-
в забравените мигове
на синьото.
Където лъчът слънчев
се стопява
в капчука самота.
До чашата море от зима,
останала
след любовта...
Признание
Нощем
закачалката на дните ми
(препълнена с амбиция,
себедоказване,съмнение в другия,
неочаквани обрати,
умора...)
нощем
не издържа тежестта
на дневното тяло.
И тогава
дните ми
се строполяват
в мене
Необлечени.
Зъзнещи в мъглите
на желанието ми
за щастие...
На ръба на утрото,
където свършва нощта
от теб.
Или на границата(на разсъмналата ми
наивност).
Обличам слепешком
дните си от Вчера
с цветовете
на любовта,
недочакали
Утре...
На ръба на времето,
където започва
Самотата.
Без теб...
Знахар
Капят
сякаш безсъния
от клепачите.
А душата ми
търси лечител.
В някаква стара картина
край Гела
църква събира
небесни мъниста.
И е толкова светла
поляната в нея,
очертала дъга
от зеленото лято...
А в душата ми
стене клепало.И сякаш
е звук от плача
на забравена ракла.
Там куцука
(един просяк
сред птиците) -
наранената ми надежда.
Или преливам от нея
в жълтурчета
спомени
за предишна нежност.
Не ми завиждайте.
Нали и в мен
за думите ще дойдат
(нечии прелати).
Една кошута ще събудя
от сърцето
този ден.
А тя в съня на друг
знахар ще ми изпрати...
История с луна
Там
лодките били
понякога
и плаващите устни
от
влюбения поглед
на жена...
Небето
я изпращало
в следобеди.
По
зимните си
бели
стъпала.
Рибарите ридаели
от радост-
русалка
срещнали
сама
в морето си...
Сред
плаващия поглед
от водата -
по влюбените устни
на жена...
Луната пеела тогава.
В кръга
от лодки.
И мъже.
Една
неделно-синя
песен.
За старо
корабно въже.
Автобиографично
Навярно
още съм дете.Играех си
(довчера)
със къдрици време.
И никой съм.
Осъмнал в никой...
Подскачам бос
в лицето на повехнала поема.
Насън
до думите лежа-
сред сянката си земна.
И чакам слънчевия гръб
(заровил чуждо име)
до мене да забрави ден.
И в рима да подремне.
Такава зима -
няма лик.
Ни дреха.
Ни лице от кожа.
Случайният щурец
у мен
в окото на следобед
гложди.
А хълма
или е змия.
Или гърбица
нощем.
В която дневни ветрове
пред този свят
се пощят...
И сякаш вече е сгоден-
кълвачът мой,
подпийнал леко,
чете през поглед
на Роден
романите на Скот и Еко...
Щом пиша,значи съм спасен.
(така твърди Неруда...)
римуващото същество
у мен
понякога се прави будно.
Тогава щъркелът
(облякъл фрак)
назаем от небето,
куцука
във следа от теб.
И ми търси
сърцето...
Такава те обикнах...
Расте на утрото.
И стрехите повива
лъчът събуден,
сънен.
Раззеленил
смеха от очите ти.
Докосва
в стих
от топло тяло
повяхналото цвете
в мен
душата..
Расте над утрото...
Или стрехите
заспиват
в тази светлина.
Лъчът,
събуден от очите ти,
пониква в дъжд.
Или дъга.
И само есента
от парка ми,
разсипала палитрата
с листата,
надниква боязливо
в шарките,
оставени след теб.
От вечерта.
Такава те обикнах...
Вечерна.
Дочакал те до своя праг.
А в утрото растеше
Вечност -
с най-приказния листопад...
Такава те обикнах -
в себе си .
Забравил стих
от чужди дни.
Едно поточе
в мене тича.
Със него
ще погаля
утре
зеленото
на твоите
очи.
Хроно
Вторачени
в годишните си кръгове.
Така обраснали-
в говорене.
С употребени навици.
С понятия за нещо станало.
Или във другия
вторачени.
Забравени,заключени.
От дните си.
(С понятия за нещо сторено...)
Замръзналото езеро
до другия.
В което се страхуваме
да стъпим.
И доживот го обикаляме.
А ниско,
в долния етаж
на времето,
пустинята си носим цяла.
Пустинята-
силиций,
кварц
...и минало.
Като отложена възможност
за възкръсване.
Или -
като мълчанието в себе си.
От пясъка...
2
Часовникът бе моята основа.
Часовникът от пясък.
И олово.
Часовникът се счупи.
И отново
опръсканото с пясък
време
бе спряло пътят ми
из вените.
Или събуждането в мене.
3
...Удавникът потъваше.
Тържествен.
Загърбил песните за себе си.
Посоката не беше от значение.
Мехурчетата вяра
от лицето му
поемаха нагоре,
спрели време.
Във всичко земно.
И естествено.
Удавникът потъваше.
без песни.
Единствено със сянката
във вените.
Лежеше небосвода му
тъждествен.
На дъното
на срязаните думи...
4
До късно в мен
удавникът потъваше.
Към себе си.
В напуканите сипеи
на словото.
С часовникът, изпуснал време.
В следи от пясък.
В стъпки от олово.
5
Удавникът потъваше
наоколо.
И всичко бе отворено
отгоре.
Дори смъртта остана
неудавена.
Опита се да гледа
от стрелките.
В следите памет.
И умора...
Съблечен
Съблечен ли е спал
светът
през тази нощ
дъждовна.
На утрото е сив,сърдит.
Изпълнен със олово.
Една от времето
река,
един от времето
отблясък
напомнят за една жена.
И че животът ми
е пясък...
А утрото спи
в синкав хълм.
Накацано от сенки.
Нощта от градския салкъм
отцежда птичи трели.
Поточето е пъпна връв,
завила моите пръсти.
До утре ще порасне в мен.
И в дъно ще ме кръсти.
Съблечен ли е спал светът
в поточето надежда...
До другият му бряг
Жена
пътека ми подрежда.
П.С.
На дните прелетните птици
(накацали по календара)
усещам в твоите зеници
като молитва за пощада.
Навсякъде ръми в ръждиво.
След този глад за листи.
Над листопада свети
в сиво
една ръкойка мисли...
Акварел
Зад небесната стена
Луната сякаш
е изтървала въжетата.
И като самоубиец
безмълвно полита надолу...
в света,
заразен от натрапчива мания
за вечност.
Прокапва време
от забравения кран
върху клюнове на птици.
И покриви.
Край тънката завеса
време
нощта режисира
полети.
Пише с пръсти
от вятър.
В гнездата
на птици.
И хора.
А те, забравили
че Утре е вечност-
зимуват
в сън
за криле
и зеници...
....
Сред сухата черупка на нощта
сънят разгражда
своята първичност.
Тогава от ръцете ми
се свличат
пера на уморени птици.
И долитам
отново... отново ,
кръг след кръг.
До своето си рамо съблечен.
Закърняват крилете от страх.
На хвърлей-смърт
до браздата на нечия
Вечност.
До безликия храм на Времето
и сърцето е спряло
съня си.
В сухота от угаснало лято.
Или в синора
есен край дните ми.
Уморено иконите гледат.
От очите на пролетни
гълъби.
Сякаш църква наднича
у мен.
Със надежда за вятър
във вените.
....
Уличната сянка е издута
като кожа на възпален клепач.
Сгърчено от хлад
/ под линията на транспаранта/
долазва очакването
за светлина.
От нея съблечено
потъва
острието на утрото
между телата ни.
Безкръвно се спуска.
И прегръдката се превръща в кръг...
Неказано
Неказаното
съществува в мен-
заменя късните мечти.
А нощта ми -
с болна кръв.
Събира кръстове...
останалото в дните.
Или
отминалите през душата
земетръси...
Не се сърди,
че нямам улица,
в която нощем
да заключа
твоето име.
А
утро,
след което
тишината в нас
възкръсва.
Толкова ранима...
С деня си
в милосърдието шепна,
останало от двете ти ръце,
една поникнала
във мене
клетва,
че е магия
да те обожава
разсъненото есенно сърце.
Нощни графити и етюди на разсъмване
Очаквам... страшен дъжд да падне.
Лицето ми да напои.
Живях от залези.До залези.
За теб живях.От всеки стих...
Наоколо от сянката на времето
растеше във очите
тишината,
навлякла
люспите от ехото
на вечерния листопад.
Днес нямам огън
за сърцето си.
От студ
душата ми прегърбена
сънува
щастие
отнесено
в забравени отдавна есени.
...Навярно стар съм за надеждата-
измислица на оптимистите.
Последен коловоз си търся -
встрани от вятърните мелници...
2
Виж размитите стъпки на дъжда
по стъклата, мила.
Те са
частиците очакване,
които
заселили в душите си,
внезапно откъсваме.
...Или викът на детската ръка
от нас оставена,
застинала в порива на капките
по прозореца.
Не ме е страх,когато те погледна.
Не ме е страх,когато те обичам.
Страхувам се от тази
дъждовна пелена.
Набъбнала,настръхнала в очите ни.
Страхувам се от тази
невидима стена,вкоренила мрак.
В гласовете ни.
От опита
да изпълзим
невредими.
И двамата.
Изпод тънката мрежа на самотата си.
Всъщност
страха,самотата, стената-
не са ли едно
скучно начало.
На потъване...
3
Лятото бе с влажна кожа.Помня,
разхождаше се
по небцето
и дъха ми
дива
жаждата.
Растяха скрити паяците на нощта,
повиващи гласът ти
от вятъра
с невероятните си
меки мрежи.
И бледи падаха
в съня
една след друга
фигурите на минутите.
Как лепнеше по кожата на въздуха
нощното ти тяло...
на разсъмване...
При първите мъгли от теб,
създаващи очертанията на деня...
Отново
ще пробуждам
нечии зеници,
ръка,
тяло,
форма,
запомняща се рима.
Или просто
топлата капка очакване,
забравена
върху стъклото
на душата ти.
4
От нощния дъжд...
към тялото ми спящо,
разпознавам
в твоята нежна прозрачност,
в твоето невидимо лице
крилото
или острието,
с което съм заченат...
Тогава изричам
с дъха на гласа си...изричам
събудените думи
върху твоето тяло
от часа,
в който
водите на мрака
се спускат по твоята талия...
до сънения хълм на жаждата ми.
Казват...
Казват - много ключове
отвън
до сърцето си оставила.
Щом душата е одрана
( в ъгъла)
стават леки и излишни
думите за чужди рани.
В погледа им съхне вино.
И душата е без памет.
Казват...
нещо в тебе щом се скъса,
а вечерната мълва
те отминава,
погледът и е до кокал
лъснат.
И затворник твой
остава...
Казват после,
че боляло страшно,
ако в теб
приятел се отрони.
Някак дланите ти лягат
прашни -
в свободата на придворен.
А от много искреност
претръпнал,
в дъното им
някакъв загива...
Искрено. И в зимния следобед
търси
на нощта си
пристан.
Дуло
И оставам
в теб -
само дуло,
тоест:
кръгъл,
димящ.
И отворен.
Над чертата ми
в зимно було
спят треви.
Плуват миражи.
И лежи надлъж
Скотобойната...
Със железни обувки
покрай твойта земя
нереално пристъпвам.
Сутрин обличам
двете лица
на куршума.
Нямам име.
Ни сън.
Ни мечта.
Аз - едно дуло.
В тебе забоден
сънувам света-
(когато съм)без патрони.
Или света
без звезди
след мен...
Просто:
кръгъл,
димящ.
И спокоен.
Аз съм още във теб.Само дуло...
Описание
Мракът
те
е
намазал
в
черно.
Сянка,изгубила
възрастта на друг.
В себе си.
Поглеждаш в тялото ми.
Разсъбличаш ветровете
в него.
А желанието да те имам
е неугасналата част от деня.
Задържам поглед.
Само ръката ми
след това
може да изведе
нощният ти дъх
до другия бряг.
Но твоят глас
е
треперещо ехо.
И
кожата сълзи
в
желание
след безмилостното разчленяване
на мисълта
за интимност...
Изливам се в теб.
Напоявам тялото ти.
Браздите от неговия ден.
Преобличам се
в гласът ти.
Ненужните дрехи са Ден и Нощ.
Пия от тялото
на думите ти
и
прохладния кристал
на звука
от
теб - един стон отдаденост...
Петъчна молитва
Потърси ме
в някой друг-
вятър да ти бъде.
Нощното небе
отвъд
твоите заблуди.
Потърси ме.
В нечий сън.
В чуждо име.
В песен.
Чакат дните ти
отвън.
Да ги стопли есен...
Отвори ми.Само миг-
да копнея още...
нежен стон .
Любов от вик,
късал
лунните ти нощи.
Докосни ме...
В сън...Едва.
Не събличай любовта ни.
Изкъпи ме .В себе си.
Сама.
Топла.
Тръпнеща.
Греховна.
А когато с утринта
в друго тяло се изгубиш.
Захвърли далеч от мен
ден
от делничната суша...
Интимо
Омръзна ти,признай-
сама да бъдеш
И мъж.И жена.
Сама - награда .И късна присъда.
Самата-пустееща вяра.И грях.
Омръзна ти,мила
( навярно познах... )
свободна да бъдеш -
да напсуваш свободата.
И сила да си -ярък цвят от ден.
А всъщност...
нежността на сянката
в луната.
Сама да си и твърдост.
И кристал най-крехък.
Един замах в безкрая на дете.
А всъщност...
топлината от свещта ми,
поникнала сред нощното сърце.
Омръзна ти,признай-
сама да бършеш
следите на отминал ден.
А в себе си неистово
да търсиш белезници-
две топли и ласкави
мъжки ръце...
Ничия...
Навярно птица си била.
Преди до днес да се родиш.
Сънувана по нощ.Наяве -
осъмналата в мен жена.
Навярно-и вода сребриста.
В забравен ,късен ручей.
Щом на поникналото цвете
в мен
даряваш ключа...
Навярно...лунната пътека,
изприпкала по водната коса.
В едно невероятно лято
родило от съня
мечта.
Била си вятър -
дом за ятото
на вярващите в теб криле.
Една сълза
от стих за лятото.
Забравена на моето лице.
Навярно огън си била...
стъклата есенна надежда
в косите
на следобедния дъжд.
Преди да се родиш.
И след това -
в ръцете на обичащия мъж...
Не
Не щеш да си "мъжко момиче".
И никак не се шегуваш.
Родена си да обичаш.
И...май не се преструваш
че всичко е светло.
И в рози.
Че 100 и 1 проблема
на път към себе си
водиш.
От този свят на бездомни
родена си да обичаш.
Такава истинска.Силна.
Поднасяш сърцето си.
С вино.
И в чувствата
нямаш насита.
С любов подир тебе
все тичат.
А ти не чакай!Вземи им я!
За оня що духа се вричат.
Вземи на душите им
синьото.
...И после избягай далече.
През девет гори
във десета.
От ризата на мълвата облечена.
С надежда във дух...
за последно.
Дълбоко, до дъно
върви в мен .
Да къпят очите ми утро.
С такава любов накажи ме-
резка от сърцето на луда...
обяснение
Тишината,
която е в нас.
Неизречени
болни
думи.
Тишината-
и в профил.
В анфас.
Тишината лежи
помежду ни...
Сякаш делнична
бяла мъгла,
спряла времето
в тънкия ръб.
Тишината върви
между нас-
постоянният тих самосъд.
Презимувала
в есен
на
сляп.
Делнична.
Тиха.
Ранима.
Тишината
от моят праг
вика
твоето
лятно
име.
Сянка
Самотата не е в тишината.
Не е дори в самотния край
на есента в годините ми.
Самотата не е в самотата.
Не е дори в мълчанието.
В тъмнината след пясъка,
зазидал минало.
Самотата не е отчуждаване.
Не е дори желанието
за една нощ в косите ти...
Самотата ми стене
сред гърмящата дневна тълпа.
Блъска се, ослепяла в яркостта на цветовете.
В глупостта на думите.
В стената на ежедневната подлост.
Самотата е моята вярност в миражите.
И бягство
от фалшивите маски
на "почтените хора".
Самотата -
моята клетва
във теб.
Ненадейно ме връхлита...
С грубата ватенка на деня.
В износеното сетре от нечия нощ.
С двойна сила.Без капка приличие.
Странна и тръпнеща.
Без предизвестие.
Без писма, СМС-си , имейли.
Самотата
е
част
от моята неизвестност.
Защото съм ничий...
Колко...
Колко празни надежди
и мигове,
колко есени крия сега -
неизменно от днес приближава
в мен
побелялата вярна луна.
Ще забравя прастарите истини
на изтекли безгрижни реки.
С тях ще стрелям от упор -
в лицето си -
ще разстрелвам самотните дни.
Колко празни гнезда по небето
на отдавна умрели звезди.
В светлината им бавно угасваме -
без преструвка,без поза и вик...
Колко празни ръце помежду ни.
Колко обич изгубих сега.
Неусетно от днес
приближавам
долината на тихия сняг...
СТАРА ЛЮБОВ
САМИ СРЕД УЛИЧНАТА ВРЯВА.
ДО БОЛКА ВКОПЧИЛИ РЪЦЕ.
ПОТЪВАХМЕ В ПЛОЩАДНОТО БЕЗДЕЛИЕ.
НА КЪСНИТЕ
НЕДЕЛНИ ЧАСОВЕ.
И ВЯРВАХМЕ,
ЧЕ НЯКЪДЕ ДАЛЕЧЕ.
СРЕД ДЕВСТВЕНИТЕ ОЩЕ СВЕТОВЕ .
ЕДНО МОМЧЕ С ЕДНО МОМИЧЕ
ТАКА ЖИВЕЯТ -
В СЪНЯ
НА ДВЕТЕ СИ РЪЦЕ...
И ВЯРВАХМЕ В ЛУНАТА ЛЯТНА,
РАЗТВОРИЛА ПАВАЖА ГОЛ.
(ТАКАВА СТАРА . НЕ ОТ ПЕСНИТЕ .
БАЛСАМЕНИ -
В СТИЛ ПРЕСНОСОЛ ...)
ЗАД НАС УСМИХНАТ,ИРОНИЧЕН .
ПРЕЯЛ,ПРЕПИЛ ОТ СУЕТА .
ГРАДЪТ УГАСВАШЕ
"ЛИРИЧНО"
ПАНЕЛЕНИТЕ СИ ГНЕЗДА.
ТАКА ОТДАВНА ТЕБ ТЕ НЯМА.
А В МЕН РАЗБИРАЩО МЪЛЧИ
ЕДНА ИЗМИСЛИЦА.
ИЗМАМА.
ЗА ДВЕ РЪЦЕ.
И ДВЕ ОЧИ ...
Представи си...
Представи си
Луната на щастието
как огрява
раменете
на твоето земно небе.
Представи си
зелената сянка на вятъра
как расте,
навлякла отнякъде
змийска кожа - мъртви листа.
Представи си -
там някъде
слиза
от хълма
Надеждата.
В побелялото слънце
на дните ни.
Представи си
есента как разтваря
ръждата им .
От утайката жълта
да пием...
Представи си!
От обич,от истини
още стене кръвта ти
из вените.
Търсят устните своята пролет.
Ти си нежност и лунна измислица.
И живееш с птиците - в полет...
Предсказание
Лицето ми
съблечено изстива
край долината на нощта.
Нагазваш гола тишината
на моята сама душа.
Превзета е последната голгота.
Гръдта ти е напъпил цвят.
Очите нагласяват ешафода.
И падам в нежната им власт...
И тръгваме в подземия от болка.
От грях и нестопена страст.
Тъгуват птиците
по хоризонта.
А той е някъде зад нас...
----------
Ще бъде есен.
После - нова.
И в късчето само небе
лицата ни ще се оглеждат.
Ще търсят пристан за море.
Ще мине време.
Зли езици
ще чоплят нашата"вина".
В ръцете ни измръзналите птици
ще крият спомен
за земя.
А ние,
честно извървели
до края земната дъга,
ще съберем
в една пътека
ръцете си. За другата земя...
ПРОЗА
За никъде не бързам.
Никой не настъпвам.
Никого не дразня.
Никого не сънувам.
На дъното,
някъде вътре в мен,
човекът е болен.
От поникналия троскот
в неделните стъкла на щастието.
От прясно забравената памет
за един смахнат,
широко отворил очи
безумец...
Отвън
пръстите на вятъра
подреждат дъждовните капки
в лицата на витрините.
А някой е изкупил всичките цветя.
И грехове.
И нощта е гола...
За никъде не бързам.
Никой не посрещам.
Или изпращам в света си.
Никого не будя.
На дъното,
някъде вътре в мен,
остана заточен човекът...
П.С :
Наоколо
нямаше
нищо
съмнително.
Очите на живите
гледаха
в слепотата си.
Защото и мракът им
бе купен вече...
Наоколо.
Нямаше.
Нищо.
Съмнително.
каданс
Когато откъснеш
последния лъч от надеждата
и тревата на завистта
още не блуждае в лицето ти;
когато си изгубил всичко,
освен
пътя пред собствените си ръце...
А побелялото слънце -
сякаш спомен
от дъх на щастлива река-
потече виновно
в очите ти...
Когато нощта се свлича
дълго,
дълго
по тялото.
Като прогнила дреха на просяк...
И по настръхналата ми кожа
изсъхва топлината на последната ти целувка;
когато
беззъбата усмивка на вечерният прозорец
отсреща
те погълне
минута преди края на лятото в нас.
Когато най- сетне
стихне
порива на вятъра
в косите на следобедното море...
а ние,вкопчени един в друг
-удавници,
изхвърлени от кея на детството си...
на крачка от сянката на катафалката...
ние
ще гледаме
как бавно се отдалечава
платноходката на нашия живот...
Истина
Все някога ще изплува-
като потънал на дъното корен.
Като осъмнал сън
на болен,
откъснал на утрото
спомена.
Все някъде още я има -
петно от слънце
сред зимата.
Остатък от нечие минало...
Съблича се бавно.
В лицето ми.
Виновно усмихната.
Плаха.
Озърта се...
Копнее дъха ми
по себе си
на лятна роса
да превърне.
И толкова
срамежлива.
Подмамваща.
Нетърпелива...
Лъжецът у мене ласкае.
Мотае го...че някога
истина
бил е.
Тя...
Не се опитвай сам...
Не се разсичай.
Душата ти живее
в плен.
За мен е болна тя.
По мен
е
болна.
Обичан си.
Обичан си.В ръцете ми.
Преди
във други
сън живял.
Сега -в сърцето ми...на воля
тичаш.
Не се опитвай
да избягаш сам,
любовнико на миналия
ден.
Отвън е пътят
за прокажени.
Единственият път
е
в мен.
Ще те повия
със коприната
на нощния си топъл грях.
Не се осъждай сам.
На глад.В пустинята .
Ще те нахрани моят смях.
И моето тяло ще те има ...
в следата на изминал ден.
В единствения кръговрат
от слово.
С докосващата нежност на любима.
Обърнал стъкленицата на този свят...
за да те има в мен.
За
да
те
имам...
Ти
Ще стане ли
по-малко вечна
Вечността,
Ако напуснат птиците
нощта си.
Лицето ти
ще срещне друго утро.
С беззвучност,
отлетяла след крилете...
Ще стане
може би
в сърцето ми
по -светло,
топло,
чисто...
Ако ръцете ти
в душата ми
се скитат,
гнездото си
превърнали във ситост.
Да крият в него
болка от очите ми...
Нощта е лека
като полъх.
А ме премазва
с тънките си пръсти.
И като че
единствено живял съм
във топлото докосване
на твоите устни.
Статус
В пясъка.
Утро.
Леко студено е.
9.
със нулите.
Лятно.
Преминало.
Ситни.
Безвремие...
Въздухът -
гърло.
И звук
от умрели морета.
Наоколо -
синур от стъпки.
И стъпкано ехо.
В сушата
слушам.
От пясъка
стъпкано време.
......
Гладко прозорче
за делнично слънце.
Пекнало в мен
след избягали утрини.
За сравнение -
това е напълно достатъчно.
Другата част
е земя... на прокудени.
Графити
Искаш ли да се върнеш
в морето-
попитах пясъка.
Бях море-
отговори ми.
И потъна.В морето си...
А капката време
след него,
окачена
в
ръцете ми,
си спомня
думите.
Когато...
Когато завалиш.В мен.
#
Гъвкавото
тяло
на
змията
изпълва
пътеката.
Змията ловува.
Нощем.
В сърцето ми.
И
пътеката
след
нея
свети.
В
капки
кръв.
От ухапаните...
#
Чашата
вино
от
лицето ти
слез залеза
опива
тялото
с дъх
на
лято.
Капките тичат.
В пясъка
на думите по теб.
И сънувам
в седефа
на дланите ти
ново утро.
А кожата на брега
облича нашия залив.
И
от
лозниците вечер
капе
любовната
тръпка.
Навярно
е
лудост
това
вино напито -
пясъчен сън
от жена...
Когато...
Когато бяхме.
Аз.И Ти.
Светът бе спрял
в цвета на твоите зеници.
Когато бяхме.Аз и Ти...
Светлината в мен
едва зачеваше.
И сякаш
ябълката на греха
бе кръстила
очите ми.
Наоколо
миришеха смокините...
Когато бяхме аз и ти.
И...нямаше
листото помежду ни.
Ръцете ни рисуваха
разпятия
в пътеките на забранени заливи.
А болката
от нереалното привличане
трептеше като свещ
по вятъра.
В дъха си
тайно се мечтаехме -
когато бяхме...аз и ти.
Как нямаше желанието
покрив...
Небето беше стих
за ласка.
А времето обръщаше
в лицата ни
неволно
пясъчната стъкленица.
И някак си потичаше
обратно.
Когато бяхме...
Аз. И Ти.
Филм
Дъждът
играе
на
приятелство.
В безлюдни плажове-
в душата ми.
Подхвърля нишки сън
предателски -
на светли
и на тъмни
камъни.
Зимува пясъкът
след него.
В лицето на доведен залез.
И с лятото -
от петък взето -
живеят моите рецитали.
...Дъждът играе на любов.
След поглед( някъде в пространството)
ще се смаля от нечий зов.
Или от нечие пиянстване...
Ще стана жалък.
И страхлив.
Оставил в камънак
мечтата си.
Дъждът е толкоз похотлив-
разтваря я в солта.И сламата...
И сетне се стопява.
В други свят.
Осъмнал сълзите в очите ти.
Светът облича утринта
с останалото
от субтитрите...
искам
Искам да пием
по чаша
със теб
-делнично вино.
Някак далече
оставили в плен
вечер без име...
Нежност от слово
и сън-
да си прелеем.
Толкова вятър
и студ
е навън -
още сме цели...
Искам да пия
по глътка
със теб
-топла и жадна...
Твоите коси ме изгарят.
До смърт.
Или ме раждат...
Вплели ръцете си
-сякаш въже -
мост да преминем.
Суха река е отдолу.Зове...
хорската зима.
Искам да пием.
По чаша .
Със теб.
Тръпнещо вино.
Вечер без име
оставили в плен -
за да ни има...
пантомима
В пътеката,
обща за бялото,
отдавна е тихо.
Потънали стъпки
от тялото
в нея ли крихме...
Как още
копнеят мълчания
В лицата.По мръкнало...
Дланта ти прелива
от нежност.
Дланта ти е църква.
Която потънало
време
облича.И крие сезоните.
А аз,онемял
в красотата ти,
търся свещта си.
И паля иконите...
Етюд
Откраднато време.
За чужда обич.
На ъгъла на неделята.
Вие...
Приличам на сянка
от нощно пристанище.
Скрила думи.
Или
безсилия...
Дори и вятър
си нямам -
ей толкоз,
за облачна риза петимен.
Тополи край него...
Сякаш
са
четки
за бръснене-
от кутията на разсилен.
Откраднато време-
досънувам неделята.
В поредната гара на дните си.
Заключват ръцете ми,
потъват в ръцете ми
дъгите
на твоите
ириси...
С тебе...
С тебе сме двама
отшелници
в себе си.
Някак
във другия
търсим
брод. И земя.
След ежедневните
битови ребуси
с теб сме
оцелелите
диви цветя...
Имаме къща
от птици
в пространството.
Късче простор.
Синева от пиянствата.
Имаме
прага си,
с нежност
докоснат.
Пръсти, до утро
пътували...странници.
С тебе сме
двамата оцелели.
Сън от вселени.
Вятър сме с тебе.
Бризът вечерен
по кораб .И бряг.
Спомен за спрял от докосване
сняг.
Между
Между нас
са
бездомните думи.
Безимотните срички...
Лежат.
Сякаш сън и треви
помежду ни.
И кървят.
От мълчания.
Дишат пресипнало.
В нощен праг дишат.
В сенките.
Между нас
и далече
от всички останали
дните
още търсят
пътеки.
И от тънката струйка на болката,
спряла
в нощните ни
клепачи,
длани и дни
прекосяват посоките-
миг преди Раздавача...
Отчет
Събрахме си
износените
дрехи.
От дрешника
с излишните минути.
И всеки си претегли
тишината,разсъмнала
с наметка в раменете...
И всеки
закопча
по малко
в себе си
отминалото самодивско време.
Или отминалите ереси.
И ..всеки,дявол да го вземе...
...
Ако започнем
отначало.
И в себе си
насън стопим
едно различно зимно бяло
от преболели
в думи дни.
В само вързопче
тишината
ще падне на леда ни зимен.
И ще завърне
подранили
капчуци
в нашите очи.
Събрахме дрешника
от петък.
В неделя да го подредим.
С износените топли дрехи
ще бъда още в теб
любим.
Нещо
Ти спомняш ли си
как в една пътека
сънуваха лицата ни
желание.
Ловецът се пробуждаше полека
след сенките
с неясни очертания.
А бяхме брегове различни.
И помежду ни
влачеше реката
посърналите дневни птици
от плитчините
на гнездата.
И само
в тихите ракити
на утрини,
приспали дните,
укрит от дивеча във себе си
Ловецът галеше
убитите...
...
Ти спомняш ли си
колко бе добра
луната в моята пътека.
Следите ми остави в теб -
сама
да бъдеш път.Или утеха...
Диптих
Очите ти
всичко ми казват.
Косите...ръцете.
И устните...
В пътеката късна.
за двама.
Откриваме дните си -
в другия.
Откриваме дъхави утрини,
безсънни тела,
скитен вятър.
Поникнали есенни думи
за дневния
битов
театър...
В пътеката късна-
за двама...
притихнало бяло мълчание.
Очите ти
всичко ми казват.
И тръгвам
във теб.
От началото...
2
Светът ми
е
морската пяна,
запомнила твоето тяло.
Докосвам дланта ти
и зная,
че ти си в мен
Част.
Или цяло...
Че ти си
водата и хляба
от двете страни на небето.
Животът
разражда в лицата ни
следи от
семейни недели.
Животът е сън от безкрая.
Усещане в теб,
че ме има.
Една късна птица
с начало
на бяла
и трудна
зима...
Очите ти
всичко ми казват.
В пътеката късна - за двама.
Поникналото мълчание
е равно почти
на измяна...
***
Падам
или в теб
нощувам.
В твоите очи,ръце.И тяло...
Сутрин с тебе се сбогувам.
После...
всичко става бяло.
Падам ли...Или съм стигнал
дъното на сухата си вечер.
Ти си в мен
едно прозорче,
прелетяло цяла вечност...
Прагът сякаш е начало
в някаква добра поема.
Тръпне в мене
твоето тяло -
оправдание за вярност...
Падам ли.
Или отдавна
Ада в себе си съм стигнал.
Ти кажи.
И за пощада
Заключи във мен
стените...
Натюрморт
Като смачкани листи
белееха
маргаритите на младостта ми.
Бягаха след ръцете
фамилните празници.
Нямаше стръкче
от лятото.
Някъде в сянката есенна
на тополите
/или на весели кестени/
топлина
от очите на мрака
оставих.
Да зимува
до твоите песни...
П.С.
За отшелници
място си търся.
Край брега...
след отминало време.
В някой ден
от колибата стара
сън по твоите очи
ще ме вземе...
Начало
Сега се уча
да говоря.
На побелелите в мен
пристани...
във края.
Това е страшно уморително-
моретата си
в тях
да приютявам.
И как след всичките рецепти
за дълготрайно оцеляване
ще върна корабните дневници
в душата си.
За претопяване...
Сега се уча
да говоря.
Откъснал сън
от твоите думи.
На "ти" със себе си
да поприказвам .
След пропастите
помежду ни...
Опитвам на брега
да стъпя.
Прегърнал твоето лято.
Една молитва е денят ми.
От тук.
Или оттатък...
Сега се уча...
да говоря.
Най - трудното от думите
да смъкна.
За миг очите си
ако затворя,
в теб скачам.
И замръквам...
***
След купчината на деня,
в подгизналия мрак,
една река оставих.
В бяло.
Или една мечта.
И сам не зная как
в осъмналото земно наметало
Настръхнал,плах.
И уродлив...
Обърнал в прах
сънувания залез
след твоите сълзи.
И сам не зная,мила...
Не успях...
А исках да извикам.
Ръката ти
остана в мен.
Да бди.
След многоточията на очите.
Навярно в двете ми съдби
ти пазиш
бреговете.
От реки...
До билото
До билото
ще извървя
пътеката
на твоето тяло.
Нагълтал прах
от чуждите следи.
В покръстените
зимни силуети
ще търся знак.
От твоите очи.
И с теб ще си говоря
аз
на равното...
В окъпаните ветрове
една дъга
ще палиш утре.
В рамото ми.
Или стени
с отвъдни снегове...
Проза
Проза,проза...
Есенна нощ.
С кичур от косата на мрака.
Вятърът -уличен
тъжен Гаврош
свири
зад първата пряка...
Аз съм парче
от минал ден.
Или
някакъв разговор -
в бяло.
Сънувам земята на твоите ръце,
единствено
в мен
оцеляла.
Земята ти ласкава,
топла.
От стих.
Разголила плът.
За дъха ми.
Умирам.
И раждам се в нея.
Все жив.
В съня
на пътека
от думи...
Жестока и смешна
е тази тъга.
Осъмнала
в кръст.
И пирони.
Някаква проза
от разговор.
В два.
За самосъд.
Над
изгонен...
***
Ей така
ще си тръгне
от мене
животът.
Ще съм сам,
уловил
посред сън
твоята болка.
С риза мрак.
С късче шепот.
С нокти,
скрили
пясъка
на
един вопъл.
Ей така...
Ще съм гол.
И еднакъв.
С всички минали
земни лета.
Ще дочакат
зениците
нощния вятър-
да отключи
другия свят.
Ще бъде вярност
всяка строфа.
На моя следващ
първоден.
Навярно
от блуждаещият огън,
във който
ще съм прероден.
Ей така ще си тръгна...
Без сбогом.
От сърцето ти пил
донасита.
После
в някаква есен
отгоре
Ще те чакат
докъсно
очите ми...
***
В такива дни
се раждат стихове...
Когато всичко е напротив.
Сърцето тегли
лепкавата пот
из вените.
Върти на празни обороти.
Ти никога
не ще дочуеш думите.
Отдавна с теб
говоря си
наум.
Лицето ми е права кардиограма
сред спазъма
на нощния ти сън.
В такива дни
се раждат стихове...
Когато в себе си
не търсиш вечност.
И нямаш пред очите
брод.Защото
всички пътища
са вечери.
От дни,
прокълнати
с живот...
Соул
Някак в себе си
изведнъж
остарях.
Като път,
от когото
са бягали.
Невъзможно боли
тази вярност.
След която
съм бил
продаден...
Нещо спукано в мене
гнои -
от проказата...
Нещо диша до болните дни
на света.
Пие заразата
някаква дума,
отбелязяла
точно
местото,откъдето кървя...
Изведнъж остарях.
Нямам светло
в очите.
Ъгловатата моя душа
кърпи
с облаци
вехтото в дните ми...
Като зимно палто
времето
в сън
още нося.
Кръпката есен по него
от днес
шият
твоите въпроси.
...Сухо,сухо е в мен.
По вечерните длани
копнея.
Там ,където
следобедът от един ден
скрито тича.
По Нея...
Някак в себе си ...Или далече.
Всички посоки изтрих.
Само вятър оставих
да скита
в очите и.
С многоточия
от вечерния
стих.
Където стъпките сънуват
...Където още
стъпките сънуват
отминалите бягства
на мечтите.
Събудени от есени
зимуват -
сред топлия юг
на очите ти...
Където
е забравен сън
от лято
ръката на един осъден.
Разлиства в нежното ти тяло
следи от стих.И спомен...
И стават слънчеви
лицата
на зимните квартали.
Светът отново е накацал
в мен.
И пее мадригали.
Отминалите бягства
на мечтите
в тополите от днес
будуват.
За оня топъл път
в очите ти,
по който още
в стъпки
те
сънувам...
Моментно фото
Има време за тръгване,
мила.
Има- още е лято.
Още сме в нощите
дъхави.
Още са дните ни
слети.
Още е пъстра
сянката
в нашия любовен залив.
И луната е кръгла жълтица-
сякаш от тежък
наниз.
Още пясъкът пари
твоите вълшебни пръсти.
Още си хубава.
Млада.
И влюбена.
Още съм вятър
в косите ти .
Още прескачат сенки
от спомени
оградата
на очите ми.
А на пода
е останала детелината
с избелялото(в снимка)
момиче...
Още си хубава-
боса, без дрехи.
И луда по залези.
А светлее
сякаш
солта
по клепачите.
Като спомен
от лято
на влюбени.
Още си хубава!
Още си хубава!
Още е синьо в очите ми.
Още ли август... не питам.
Само в миг като този
обичаме-
на очите
във ъглите.
---------
Остани - в тази снимка!
Остани да потичаме...
После...
Можем да тръгнем.
Циганка
Тази циганка в мен- любовта.
Нощем прага
пристъпя . Боса.
И за себе си пита.
Само по риза от светлина.
Капе в нея луната.
Косите разплита...
Пътник
от страсти. И болка.
В нея съм просяк.
Грабва ме ...Властна. И волна.
В сънищата ме носи.
Тази циганка. Нощем. На прага.
Със разплетени черни коси.
Пътищата си в мен
простира.
И потъвам.
От нея.
Безимен.
В топлината на южни земи.
А на утрото,
къпан с росата.
В побелели от страсти
очи.
Ставам циганин.
Тъмен.
От вятър.
С шепа скрити
у мене
звезди.
Мъжко стихотворение
В този летен
следобед
на август
като стая
е
кръгъл
петъкът.
И прибрал
във лозниците
залива,
закипява
в усмивки. И погледи...
В този кръгъл
следобед
от лятото
няма залез.
Навярно защото
слънцето гледа
свенливо
бедрата ти.
И целува
косата ти мокра...
... Как ухае женската мишница.
На треви.
На море.
И желания.
Сякаш пладнували
по раменете,
в нея
устните търсят награда.
А нощта ще е тиха.
И светла.
Ще е нежност
В лика на луната.
И забравила
есен в морето,
ще вълнува с гърдите ти
лятото...
... В този летен следобед
на август,
в този къс
от несебърско злато
вместо слънцето
гледам бедрата ти.
И копнея
във теб да заляза...