Аннотация: превод: Георги Ангелов http://literaturensviat.com/?p=39990
Палачът обичаше своята работа. Той обожаваше да бъде сред тези стени - равнодушни, неми свидетели на човешките страдания. Тук той се чувстваше като митичен повелител в царството на мъртвите. Те всички бяха в негова власт - онези, които не бяха ощастливени да попаднат сред дебелите бетонени стени. И само той, Палачът, решаваше кога и как всеки от тях ще умре.
Той влезе в помещението с нисък таван и мъничко решетесто прозорче. Завари жертвата си да решава кръстословица.
- Ти, както и преди, се правиш, че собствената ти съдба не те интересува? - обърна се Палачът към жертвата си. - Ще се промени ли нещо, ако решиш тази кръстословица? Нали все едно ще умреш, независимо дали си я решил или не.
Сякаш незабелязвайки присъствието на Палача, затворникът продължи заниманието си.
- Искрено съжалявам, че играта ни завърши - продължи Палачът. - Ти беше достоен противник. Но... загуби.
Палачът каза това така, като че ли търсеше потвърждение на думите си от жертвата.
Да, безкрайният им двубой завърши и ето, че сега най-опасният му противник беше надеждно затворен сред тези стени, където всичко беше подвластно на волята му - тук той беше Палач и Съдия едновременно.
Но кой знае защо в дълбините на душата си не беше уверен в пълната си победа.
- Някога те обичах като брат - каза отново Палачът- и ми се иска да направя смъртта ти по-приятна - продължи той. - Кажи, какво е предсмъртното ти желание? Нещо, което да направи екзекуцията ти по-весела. Какво искаш: жена, любими ястия, напитки...
Мълчанието на затворника му тежеше - усещането за триумф не беше пълно.
Накрая затворникът се откъсна от кръстословицата си и рече:
- Жената - това е живот, а аз умирам, изисканите блюда не предизвикват в мен нищо, освен отвращение, а алкохол не ми трябва - искам да умра по човешки - с трезва глава. Той направи малка пауза и добави: - Но от цигарата не бих се отказал.
- Цигара?! - изненада се Палачът. - Нима една цигара ще ти е достатъчна, за да умреш леко?
- Това е единственото, което мога да приема от палач - спокойно отговори осъденият. Палачът се намръщи.
- Помниш ли как се криехме от възрастните като деца, когато пушехме скришом? - попита затворникът.
По лицето на Палача пробяга нещо като светлина.
- Разбира се, че помня. Тогава някой ни издаде. - каза Палачът.
И като помълча, добави:
- Това бях аз.
- Знам - спокойно каза затворникът.
- Ти беше достоен противник, но загуби - каза Палачът, втренчен в него.
- Но и ти не победи - отвърна затворникът.
Палачът отново свъси вежди, после извади от джоба си кутия цигари, с ловък жест извади една и му я подаде. Онзи взе цигарата, запали от услужливо протегнатата скъпа запалка и с удоволствие всмукна. Вдишвайки цигарения дим и замислено гледайки блещукащото в полумрака огънче, вдигащия се към тавана син дим, затворникът заговори отново:
- Те сега са с еднаква цена - тази цигара и моят живот. Колко много е общото между тях - и моят живот, и тази цигара ще угаснат почти едновременно. Те ще имат обща съдба: цигарата ще завърши съществуването си като угарка на пода. Уви, тялото ми го чака същата участ.
Той изведнъж се оживи:
- Помниш ли, как като деца се наслаждавахме на дима, който изпълваше дробовете ни? Помниш ли онзи горчив вкус? Макар че отдавна не пушиш и си донесъл цигари специално за мен, знаейки за пристрастието ми. Виж как стремително изгаря цигарата в ръката ми, но огънчето й е единствената светлина в това мрачно място.
- Измъчи ме с философията си - намръщи се Палачът - за какво казваш всичко това?
- Ти победи, но мрачните мисли, подобно на този горчив дим изпълват съзнанието ти, а дълбоко в душата ти се крие страх, който ти с усилие сдържаш....
- Стига! - ядоса се Палачът. - Време ти е да умираш, готов ли си?
- Виж внимателно тази угасваща цигара и... запомни тази минута - каза затворникът, всмукна за последен път, смачка фаса в саморъчно направения пепелник, надигна се и тръгна към изхода.
Тук го чакаха петима пазачи - в случай, че започне да се съпротивлява. Но той с нищо не показваше безпокойство или страх. Лицата на пазачите бяха скрити зад някаква плътна материя, само очите им бяха открити и зорко следяха за всяко движение на жертвата.
- Готов съм - спокойно каза затворникът, гледайки палачите си право в очите. - Започвайте! - окуражи ги той.
- Не! - внезапно извика главният Палач, следял през цялото време жертвата. - Екзекуцията е сериозно нещо и преди да умреш, трябва да минеш специален инструктаж - важно добави той.
- Инструктаж? - изненада се затворникът. - Що за церемония?
- Редът си е ред - заяви главният Палач и нареди на помощниците си: - Водете го!
- Ръцете! - изкомандва един от тях.
Като че ли издевателствайки над тях, затворникът им подложи лакти, като дама на някакъв светски прием. Сдържайки злобата си, един от пазачите му постави белезници, двама други го хванаха от двете страни и го помъкнаха по коридора.
Накрая един от помощниците, вървящ напред, отвори врата и двамата въведоха затворника в малка, добре осветена стая.
- След няколко минути ще започнем! - тържествено обяви главният Палач и започна "инструктажа".
- Трябва да станеш - той посочи място сред стаята, над което се издигаше бесилка. - И колкото по-малко се съпротивляваш, по-малко мъчителна ще е смъртта ти.
Той обичаше такива инструктажи. Едни от жертвите трепереха от страх, плачеха, молеха за пощада. Други се дърпаха като подгонени животни, обезумели от ужас. Често жертвите от тази категория се налагаше да бъдат екзекутирани в мокри и вонящи от страх гащи... Те губеха съзнание и тогава палачът спираше, караше да върнат жертвата в съзнание и едва след това инструктажът продължаваше. Палачът, като огромен паяк, хванал жертвата в мрежата си, се опиваше от страха на нещастниците.
Имаше сред жертвите му и такива, които с всички сили се стараеха да не показват страха си. Но по напрегнатите им, сгърчени лица той лесно се досещаше за него и вътрешно тържествуваше, опитвайки се да придаде на гласа си пълна безстрастност.
Но днес върху лицето на затворника той не виждаше страх.
- Сега ще завържат очите ти - каза Палачът, завършвайки своя ритуал.
- Искам да гледам смъртта си в очите - спокойно каза затворникът, прекъсвайки Палача.
"А аз не искам да виждам смъртта в твоя поглед !" - едва не се изтръгна от Палача. Той служеше на смъртта, но и смъртно се боеше от нея.
- Редът си е ред - скривайки раздразнението си, отвърна Палачът.
Затворникът остана напълно спокоен.
- Може ли още по цигара? - с надежда в гласа попита Палачът. Ядосваше го спокойствието на затворника.
- Остави ги за себе си, ще ти потрябват - отговори затворникът. - Ти току-що сам се убеди, че животът понякога е като цигара, която ей сега ще угасне...
Това бяха последните му думи.
- Започвайте! - нетърпеливо изкомандва Палачът...
Завързаха очите на затворника, затегнаха на врата му примката, подът под него изведнъж се разтвори и тялото му увисна над отворилата се дупка. Известно време тялото потръпваше в конвулсии... Екзекуцията завърши както винаги - със смъртен акт, оформен от затворническия лекар.
"Цигарата... Защо й отдаваше той такова значение?" - все недоумяваше Палачът.
След време той вече не мислеше за това и си го спомни чак след десет години, попадайки в същата килия, където чакаше смъртта бившият му приятел.
На един от разпитите той издебна кога следователят ще се обърне и изсипа в джоба си всички фасове от пепелника. Върнал се в килията, той дълго разглежда съкровищата си като шепнеше тържествуващо: "Късмет, късмет!" Попадайки тук, той стана страстен пушач. Струваше му се, че докато пуши, няма да го екзекутират. Защо беше толкова сигурен ? Той измерваше сега живота със всмукванията на дима: всяко от тях беше още един миг живот. "Сега ще имам цяла вечност от тези мигове!" - тържествуваше бившият палач, разглеждайки трофеите си. Той пушеше фасовете, жадно дърпаше, с наслада вдишвайки облака от дим. Струваше му се, че всяко вдишване го отдалечава от смъртта.
Нощем той често се будеше и, изтръпнал от страх, тревожно се вслушваше в мъртвата тишина зад вратата, спомняше си молитви, които някога по настояване на майка си беше учил като дете. Но таванът в килията беше много нисък и тежък, и той си мислеше, че едва ли молитвите му ще стигнат до Бога. Стените пък тук бяха толкова дебели, че едва ли някой би го чул, освен пазачите. А и сам бившият Палач не чуваше себе си от страх. Затова, събуждайки се през нощта, той пушеше за пореден път и отново потъваше в тежък сън без сънища.
Наблюдението на бившия палач доставяше на неговия наследник най-голямо удоволствие. Новият Палач виждаше страха на предишния и как онзи трескаво пуши фасове. Беше забранено да се пуши в килията, но заради собственото си удоволствие новият Палач се правеше, че не забелязва и позволяваше на жертвата да краде всички угарки от пепелника му и дори кутия кибрит. Забавлявайки се със зрелището, новият Палач напускаше стените на затвора и на тръгване палеше цигара. Запалваше, без да бърза, с удоволствие вдишваше и бавно изпускаше облаче дим. Той пушеше като човек, възнамеряващ да живее много дълго.