Живял градинар, който цял живот си мечтал да направи хората щастливи. Накрая постигнал мечтата си и отгледал ябълка, плодовете на която правели хората щастливи.
Мнозина харесали плодовете на чудесното дърво и най-добрите от тях мечтаели да ги споделят с всички. Затова те си разделили чудесната градина, в която се заели да отглеждат чудото-ябълки.
Но не на всички харесал този замисъл. Намерили се и такива, които искали ябълата на щастието да принадлежи само на тях. Неведнъж се опитвали те да завладеят чудесната градина, но всеки път получавали отпор от тружениците, работещи тук ден и нощ. Тогава дошъл змей изкусител от онази страна, където залязва слънцето и се опитал да подмами тружениците с изгодите от възможната продажба на чудесните дървета и земята. А когато не успял да ги съблазни, решил да отрови плодовете.
И когато станало време да се прибира реколтата, се оказало, че красивите и здрави на вид плодове са червиви отвътре.
- Каква гадост! - започнали да се мръщят тружениците. - Нима през цялото време сме се трудили заради червиви ябълки?! Та те всички са напълно прогнили!
- А колко народ даде живота си за тази градина! - най-гръмко от всички се възмущавал Змеят. - И какъв народ! Истински стопани! При тях и една ябълка не би изгнила!
Тук всички труженици започнали да се възмущават:
- Мамили са ни през цялото време! Тези ябълки правят хората не щастливи, а глупави и гладни!
- Тук сте прави! - ухилил се със змийската си усмивка Змеят. - Добре, ще ви помогна в бедата - ще ви намеря добри стопани, при които нито една ябълка няма да пропадне, всички вие ще бъдете сити и ще сте ми благодарни.
И той докарал нови стопани, които си поделили цялата градина и започнали да се разпореждат с нея всеки, както намери за добре - кой вила си построил, кой започнал да търгува със земята, кой открил моден магазин.
Само тружениците на градината все се възмущавали от измамата и били огорчени от червивите ябълки.
А ситите и доволни червеи през това време изпълзели от ябълките, за да получат дивидентите си от бившата градина.
- Какви глупаци са хората! - смеели се те. - Не може ябълката на щастието да направи глупака още по-глупав! Змея победиха, пълчищата от мародери надвиха, а нас така и не ни догледаха! - насмивали се те над гладните и изиграни труженици.
Очите му бяха умни и печални, като на човек, победен от живота.
Той дълго я чакаше в къщи, застинал на прозореца като статуя. При това неотклонно гледаше към тесния път, водещ към къщата, откъдето тя трябваше да се появи.
Ушите му нервно потръпваха, опитвайки се да уловят познатото почукване на токчетата й, а ноздрите се стараеха да уловят така желаната миризма.
В очите му царяха Надежда и Страх! Само Надежда и Страх и нищо повече! Той едновременно и се надяваше, че ей сега ще я види, и в същото време смъртно се страхуваше, че тя никога повече няма да се върне.
Накрая не издържаше и побягваше към старата автогара, където я търсеше навсякъде.
Търсеше я с очи по закусвалните, където тя често седеше с познати. Ако беше там, той се хвърляше към нея с щастлив лай.
А ако я нямаше, без да обръща и най-малко внимание на зовящите го миризми на пържено месо, се устремяваше към работното й място. То беше постоянно, работното й място - между коларски път и мръсен стобор, скриващ от чужди очи още по-голяма извратеност и мръсотия. На фона на оградата тя изглеждаше като сянка или призрак, живеещ в някакъв свой, неведом свят.
Любовта му към нея беше напълно безнадеждна, защото тя обичаше само Герич и за него бе готова на всичко.
Именно за Герич тя харчеше всичките си пари, като се хранеше с каквото й попадне и нощуваше в едностайна къщурка в едни от най-страшните и мизерни покрайнини на южен Тел Авив.
Герич и "работата" отнемаха всичките й сили и за него не оставаше нищо: ни любов, ни ласка, ни топлина, нито дори внимание.
Но той бе винаги наблизо, самоотвержено защитавайки съня й от подлите и нагли плъхове, опитващи се да завладеят убежището й и страшно ръмжеше и при най-малкото шумолене край вратата й.
Опитваше се да я сгрее с топлината си, когато я тресеше треска от мъка по Герич и тъжно гледаше лицето й със застинала полуусмивка след въжделената доза.
Какво беше намерил в нея?
Тя съвсем не приличаше на мадона - вече немлада, с обезобразено от пороците лице и изтощено тяло.
И все пак горещото му кучешко сърце принадлежеше само и единствено на нея - старата, грозна, обречена наркоманка.
Той не можеше нито да я спаси, нито да й помогне.
Той й беше само беззаветно предан. Предан така, както може да бъде предано само кучешкото сърце.
Беше обикновен почивен ден. Зад прозореца - жега, каквато се случва в самия разгар на лятото. Заедно с родителите си Вадик тръгна към морето - единственото по това време място в природата, където жегата не само не потискаше, но беше дори съвсем на време.
На плажа имаше много хора, а във водата, освен къпещите се, - цяло море от насекоми - бръмбари, калинки, някакви летящи мравки, оси...
Едни насекоми отчаяно се опитваха да се спасят, други, било от безсилие или от отчаяние, се примиряваха с участта си и безучастно лежаха върху водната повърхност.
"И какво толкова ги привлича към водата?!" - изненада се Вадик, виждайки тази картина - "Да бяха събирали нектар от цветята някъде в градините или да си строяха мравуняци. А те вместо това се стремят към морето, където несъмнено ще загинат, като че ли тук с мед е намазано. Я колко е голямо морето, а те всички са толкова мънички. Нима не разбират, че ще се издавят?!".
Той още повече се изненада, когато видя как огромен черен бръмбар, намиращ се на няколко сантиметра от спасителния бряг, вместо да направи малко усилие и да се измъкне накрая на пясъка, изразходва остатъка от силите си, за да се отдалечи още повече от брега.
"Вместо да се спаси, той прави всичко, за да загине" - с удивление си помисли Вадик. -"Може да е така уплашен, че вече нищо не може да съобрази от страх?". От филмите знаеше, че това се случва често с хората по време на стихийни бедствия. Може би и при насекомите е така?
"Няма да се спасят сами" - реши детето и влизайки във водата, започна да лови и да изважда на брега насекоми. Той ги оставяше на пясъка, но те веднага се устремяваха обратно - във водата. Вадик с изненада отбеляза този факт. Като че ли ги спасяваше против собствената им воля. - "И какво толкова ги привлича към гибелта?" - с удивление си помисли той. Но веднага си отговори. - "Та нали те не могат да мислят като човек и вероятно не знаят дори какво им е нужно. Нали са само насекоми".
"Навярно само човекът знае на кого какво е необходимо" - помисли си момчето -"Но трябва да им се помогне, щом като само аз знам какво им е нужно и как да ги спася!" - реши той. Избраната от Вадик мисия на спасител го вдъхнови. И изпълнен със съзнанието за важността й, той отново се хвърли на помощ на неразумните насекоми.
Видял пред себе си полужива оса, Вадик, без да се замисли, я хвана в дланта си. -"Тя няма да ме ужили, ако я спася" - реши той и... сгреши.
Осата не оцени благородството на спасителя си и го ужили по дланта.
За броени частици от секундата Вадик от спасител се превърна в жертва и вдигна плач до небето.
Той плачеше не толкова от болка, колкото от негодувание. Осата не беше оценила благородството му и му беше отвърнала с черна неблагодарност.
На вика на детето дотичаха възрастните. Когато Вадик през сълзи им разказа за своята трагедия, всеки от тях по своему отреагира на произшествието.
- Защо изобщо си влязъл да ги спасяваш ? - учуди се някаква лелка - това е природа, тя си има свои закони.
- Децата все нещо намират - усмихна се мъжът на лелята - не могат те просто така да се къпят или пекат. Непременно нещо ще си измислят, някого ще спасяват...
- Намерил кого да спасява - мърмореше баща му - осите да не са пчели! Каква полза от тях? Прашец не събират, мед не дават...
През това време майката на Вадик измъкна жилото и намаза ужиленото място с крем. Болката в дланта утихна, но в душата на Вадик остана обида.
И единственият, който я обичаше, беше Змиеловецът.
Той беше единственият, който успяваше да намери към нея подход, бе научил всичките й навици, чувстваше всяко нейно движение.
Той обичаше в нея абсолютно всичко: великолепната й кожа, от която бе направен каишът му; кръвта й, която винаги пиеше с наслада; месото й, което беше любимото му лакомство.
Но повече от всичко той обичаше отровата й, която продаваше срещу големи пари.
Благодарение на нея той наричаше себе си продавач на живот и смърт.
И често след успешен лов, пържейки змийско месо, той обичаше да размишлява за живота и смъртта
И двете възприемаше като игра.
Игра, която си бе избрал и от която Змията никога не можеше да се откаже.
Игра, в която той винаги печелеше.
До деня, когато Змията му отвърна с взаимност.
В този ден Тя разтвори за Змиеловеца стоманените си обятия и здраво ги стисна - костите на Змиеловеца изхрущяха...
Умирайки, той за първи път почувства върху устните си вместо студената кръв на змията, гореща кръв. Своята собствена.
Тук е топло и през зимата, и морето е винаги топло. Рай за туристите. Те добре осъзнаваха, че се намират в рая и се стараеха да поемат колкото може повече от райското слънце и море.
Аборигените също знаеха, че се намират в рая, но слънцето и морето им бяха в изобилие. На тях не им беше до рая и през цялото време бяха загрижени къде още да припечелят. Те мечтаеха за съвсем друг рай - за онзи, който, макар и временно, принадлежеше на туристите, можещи да си позволят да се наслаждават на слънцето и без да мислят за нищо, да се възхищават на палмите.
Само старият, оскубан котарак, настанил се на корниза и мрачно наблюдаващ суетнята на туристите, не подозираше, че се намира в рая.
Веднъж в късна есен старият Лъв внезапно почувства студ.
Но не беше от студа. Беше старостта.
Като че ли самата есен тихо промълви:
- Време е.
И Лъвът мислено й отговори:
- Готов съм.
- Оставям ти всичките си владения - каза той на младия лъв, дошъл за царството му.
- Вече съм твърде стар, за да царувам. Такъв е законът: Когато дойде млад лъв, старият трябва да си иде. И аз си тръгвам, оставяйки ти всичко, което съм владял досега. Отивам там, където рано или късно отиват всички стари лъвове. Така беше и с лъва, когото смених. Така рано или късно ще бъде и с теб. Но сега е време да вървя. Отивам си без бой, защото е безполезно да се опитваш да надвиеш времето, да победиш старостта, да спориш с младостта. Затова заминавам за Пустинята. Тя е безкрайна и не принадлежи на никого. Но рано или късно всички ние ще й принадлежим. Сбогом - казал той на младия Лъв - време е да се срещна със Смъртта.
Никой не посмя да го спре, пък и не им беше до него нито на младите лъвици, любуващи се на младия лъв, нито на младия лъв, оглеждащ новите си владения.
Без да се оглежда, Лъвът отиде в пустинята, където го чакаше смъртта.
Уморен от дългия път, Лъвът с бяла грива легна на равнодушните камъни на пустинята.
Да, именно така искаше да умре - сред безкрайната пустиня.
Поне в тези последни часове ще го изповяда самият Творец, а помен - с неговата кръв и плът, ще му направят птиците и зверовете, живеещи тук.
Мислите на Лъва бяха нарушени от появата на глутница чакали.
Той веднага подуши мръсната им миризма.
Чакалите в страхлив лек тръс приближаваха към него.
Първи до умиращия Лъв се доближи чакалът с прозвище Най-Храбър от Храбрите.
Това беше мършав, малък чакал, наречен така, след като първи нападнал мъртва пантера и й прегризал гърлото.
Впоследствие Най-Храбрият от храбрите твърдял, че когато нападнал пантерата, тя била още жива.
Останалите чакали му вярваха, защото никой от тях не би се осмелил да нападне даже мъртва пантера.
- Сега в жилите ми тече благородната кръв на Пантерите - хвалел се чакалът.
- В следващия си живот, непременно ще стана Лъв - самодоволно заявявал Най-Храбрият от храбрите чакали.
Според чакалското поверие всички чакали някога били Лъвове.
Но после Творецът за нещо им се разгневил и ги направил чакали.
Най-Храбрият от храбрите се заклел на сродниците си, че ще върне на целия им род благородната титла, изгубена някога.
Чакалите вярваха, че всеки чакал може да стане Лъв.
За целта било необходимо само да намерят короната на царя на животните, с която Творецът е наградил Лъва.
- Часът настана, събратя - заяви Най-Храбрият от храбрите, надушвайки миризмата на Царя на животните и поведе роднините си по следата му.
Доближила благородния старец, глутницата дълго гледаше умиращия Лъв.
След пладне всички околни скали като огромна зрителна зала се напълни с чакали, чакащи да видят как Най-Храбрият от храбрите ще убие стария Лъв и сам ще стане Лъв.
В предвкусване на зрелището, те скимтяха от възторг. Да, накрая Лъвът ще бъде унизен, а чакалите възвисени.
Напускайки скалите-трибуни с тържествуващ поглед, Най-Храбрият от храбрите под възторжения вой на роднините си тръгна към Лъва.
- Дай ми короната си - каза той на Лъва, приближавайки - и аз ще те пощадя.
- Короната? - усмихна се Лъвът.
Сякаш отхвърлил от себе си старостта, той се надигна от земята.
Най-Храбрият от храбрите отскочи встрани от него.
Чакалите на трибуните уплашено завиха.
- За какво ти е короната на Царя на животните? - отново с усмивка попита благородният старец.
- За да стана Лъв - предизвикателно заяви чакалът и веднага се отдръпна.
- Хайде с мен - каза Лъвът към чакала - ще ти открия тайната как да станеш Лъв.
И Лъвът се устреми към Залеза, където имаше висок сипей.
Обезпокоен, Най-Храбрият от храбрите заситни след Лъва.
Никой от останалите чакали не посмя да застане на пътя на Лъва.
Всички те покорно поеха след белогривия Лъв.
Лъвът заведе чакала до високия сипей.
Долу имаше огромна пропаст, където не се решаваха да поглеждат ни хората, ни животните.
- Ако искаш да станеш Лъв - обърна се старецът към Най-Храбрия от храбрите - не се бой да гледаш право в слънцето, когато започва животът ти, и първи тръгни срещу Смъртта, когато дойде за теб.
- Готов ли си? - попита Лъвът.
Лапите на чакала се разтресоха.
- Там, зад тази бездна, е короната, за която мечтаеш - каза Лъвът - Направи първата крачка срещу смъртта и тогава, в следващия си живот, е възможно и да не бъдеш повече чакал.
Чакалът подви опашка и се отдръпна от сипея.
Лапите му трепереха и бяха твърде тънки за такъв скок.
- Никога няма да опитате кръвта на живия Лъв! - обърна се Лъвът към чакалите и както в младостта си, леко скочи в бездната - срещу Смъртта.
Останали на високия сипей, Най-храбрият от Храбрите и сродниците му внезапно разбраха, че никога няма да станат Лъвове.
Нито в този живот, нито в следващия.
Страхливо отстъпвайки и жумейки от залязващото слънце, те поеха обратно -
Едни обожествяват историческата личност, други се стремят да я унищожат. Но всеки смъртен счита за свой дълг или да осъди, или да оправдае.
Ако никой никога не се е опитал да убие историческата личност или поне да я оклевети, значи тя не е била историческа личност, а само обикновен политик.
Историческите личности са безсмъртни като боговете, политиците пък са смъртни като всички хора.
Награди, звания, премии - всичко това е много почетно и извънредно приятно.
Но в огъня изгарят само най-добрите книги.
Затова главното признание за писателя са затворът, разстрелът или изгарянето на клада.
Ако са те затворили, изгорили на клада или разстреляли, не си живял напразно!
А ако никой нито веднъж не се е опитал да те убие или да те прати в затвора, какъв писател си?
Но ако не са искали нито да те убият, нито дори да те затворят, нека поне да те четат.
Ако теб просто те четат, ти си просто писател.
Но висшата награда за писателя е безсмъртието. Вечността никога не греши в избора на своите лауреати.
Дълго той обмислял как да изрази чувствата си към своята възлюбена и накрая решил да го направи чрез благороден камък.
Събрал всичките си пари, той купил елмаз и вложил в него всичките си чувства, превръщайки благородния камък в брилянт.
Брилянтът станал великолепен - огромен, сияещ с множеството си разклонения.
Но беда - в бързането си той не закрепил както трябва брилянта в скъпия пръстен.
Девойката била трогната от красивия и скъп подарък и носела пръстена, без да се разделя с него.
Тя работела тежка работа в кухнята на ресторанта и веднъж лошо закрепеният брилянт се изплъзнал от пръстена и заедно със сметта попаднал в помийната яма.
Чистачите не забелязали скъпоценния камък и той се оказал погребан под купища боклук на огромното сметище.
Какво нямало тук: и стара електроника, и овехтяли мебели, и вестници с вече никому ненужни новини, и полиетиленови пакети с битови отпадъци...
Целият този използван материал се мокрел под дъжда, който се леел като от ведро в тази нощ върху земята.
Над сметището кръжали птици и плъхове в търсене на плячка.
Тук имало и хора, които търпеливо преравяли отпадъците, за да открият нещо ценно, което хората понякога случайно или нарочно изхвърлят - от яд или злоба.
Но в мътната вода брилянтът станал напълно невидим за очите на животни и хора.
Вниманието на хищниците било привличано от стъклени парчета, блестящи на светлината на Луната или на светлината на Слънцето, които, сменяйки се, ту се появявали, ту отново изчезвали зад облаците.
Очите на хищниците пламвали при вида на блестящите парчета и отново угасвали от яд и разочарование, когато отблизо се запознавали със своята находка.
Брилянтът лежал сред купищата боклук, задушавайки се в мътната вода и не видял горчивите сълзи на девойката, когато открила загубата.
- Не тъгувай - казал й юношата - аз ще ти направя още по-красив камък - обещал й той.
Девойката се успокоила и се усмихнала.
И двамата си помислили, че новото творение на ювелира ще има по-щастлива съдба.