Аннотация: превод: Георги Ангелов http://literaturensviat.com/?p=40372
Запомних 1985 като година на надежди.
През късната пролет се върнах от армията, отслужвайки двете си години и започнах да се готвя за влизане в институт.
Животът кипеше. Среща със съучениците и приятелите от детството, нови познанства, флиртове...
Повечето от нас - съученици и приятели от детството, a най-често това бяха едни и същи хора, след армията се бяха променили много.
Някой беше ходил в Афган, друг - дори в Еритрея.
Бяхме изпълнени с достойнство и ни се струваше, че вече имаме голям жизнен опит.
Всички ни обединяваше жаждата за живот.
Тя блестеше, мамеше, а ние бяхме пълни със сили, велики планове и увереност, че можем всичко и имаме право на всичко.
Беше горещо от душните компании, от юлската жега, от късите рокли и прилепналите панталони на хубавите момичета, от грандиозните планове за бъдещето.
Жегата и жаждата за живот не оставяха място за сън. Главата ми бучеше от безсънните нощи, задимените стаи, от изпитите бира и вино.
Прощаваха ни много неща за нашите заслуги. Конкурсите за престижните факултети не ни затрудняваха, преподаватели на изпитите също не ни измъчваха особено.
Връщах се вкъщи късно нощем, понякога дори на сутринта, всеки път забелязвайки светлината в прозореца на майка ми.
Тя гасеше тогава, когато влизах вкъщи. Дотогава не заспиваше и едва след като чуеше чукването на входната врата, гасеше светлината.
По онова време гледахме на живота от високо, надсмивахме се на съществуващите порядки, на бедния живот и празните, скучни новини.
Но ето, че се появиха кълнчета надежда. Скоро щяхме не само да четем всичко, но и да говорим. Ще може всичко да се купува и няма да ни липсва нищо. Ще пътуваме зад граница, ще имаме всичко като тях и ще живеем не по-зле.
Появиха се първите кооперативни видеокафета, в които можеше да се гледа понякога класиката на Холивуд, друг път - порно, докато си хапваш сладолед и фъстъци. В лъскавите списания открито публикуваха това, за което по-рано шепнешком говореха само в кухните.
Всички изведнъж започнаха да спорят и да си доказват нещо един на друг. Време на надежди, време за възможности, епоха на свобода.
Само мъдрите старци недоволно се мръщеха.
Вкъщи също спорехме. Сега често ни идваха на гости роднини и приятели.
Събирахме се вече не в кухнята, както по-рано, а в просторната гостна.
Веднъж, по време на такъв спор, сам не забелязах как случайно закачих скъпа ваза.
Тя се сгромоляса на пода, разлетя се на парчета - на хиляди блестящи парчета.
Майка ми много пазеше тази ваза като спомен от баща си.
Моят дядо бил стъклодухач. Но не обикновен стъклодухач, а художник и създадените от него стъклени шедьоври били като живи.
Вазата беше един от малкото шедьоври на дядо ми, които успели да се запазят.
Тя като че ли излъчваше радост, преливаше ту от слънцето, ту от светлината на луната и звездите.
Когато бях съвсем малък, мама ми разказваше, че тази ваза е вълшебна и ако си намислиш желание, докато я гледаш, то непременно ще се сбъдне.
Вероятно бяха я гледали мнозина, защото тя наистина преливаше от човешки мечти.
Може би мама и онези, които идваха у нас, също са й доверявали мечтите си за Свобода, за нов щастлив живот.
А когато случайно я съборих на пода, тя внезапно се превърна в хиляди парчета от несбъднали се надежди.
Така ми се стори тогава.
Лицето на майка ми в онзи момент изглеждаше така, сякаш я бях ударил с нож в сърцето.
Тя нищо не ми каза, само стоеше като вкаменена и по лицето й не бе останала и капчица кръв.
После заедно претърсихме всеки милиметър от пода, събирайки мъничките парчета и се опитахме да залепим шедьовъра на дядо ми. Но безуспешно.
Това не беше вече същата ваза. Колкото и да се стараехме, се получи нещо жалко и грозно, както при злощастните архитекти на нашия нов, щастлив живот.
После често се сещах за тази ваза, когато виждах онова, което ставаше около мен.
Защо тя се разби именно тогава, в онази фатална вечер, след като беше престояла на своето неизменно място почти седемдесет години?
Колко нелепо загина!
Беше преживяла войната, евакуация, преместванията.
В най-тежките дни на семейството ни майка ми категорично отказваше да се раздели с нея.
А едно неловко движение и.... Сякаш с нея се разруши и привичният свят.
После гръмна Чернобил. Отначало всички се правеха, че нищо особено не се е случило.
Но чернобилската рана се разрастваше.
Рафтовете на магазините пустееха, страната се превръщаше в огромен пазар, надеждите за по-добър живот посърнаха.
Светът се пръсна на цветни парчета под леката безгрижна ламбада.
Телевизията, радиото и вестниците безмилостно мачкаха нашето минало и настояще.
Те бяха толкова ярки, привлекателни, тези телевизионни предавания и гланцирани списания.
И колкото по-шарени ставаха, толкова по-мрачен беше животът ни.
А ученето в институт, ходенето на работа, плановете за бъдеще - безполезни.
Имаше смисъл единствено да се пътува някъде за стока и после да се продава на пазара.
Цялата страна се превърна в огромен пазар, където всички продаваха и купуваха нещо.
Някой се издигна нагоре, във властта, търсейки спасение по мачтите на потъващия кораб.
Някой се втурна зад океана, търсейки спасение там.
После - Вилнюс, Баку, Карабах, Свободата замириса на кръв и всички ние разбрахме,че никакво процъфтяване няма да има.
Майка ми стана мрачна.
Все по-често се замисляше за живота, все по-често се вглеждаше в миналото.
Понякога споделяше с мен мислите си.
В такива часове ми разказваше за своя баща и моя дядо.
Не го помнех. Старецът беше умрял, когато съм бил на две години.
Майка ми била късно дете, най-малкото в семейството, и когато се родила, дядо ми бил вече над петдесет.
Знаех за него само по разказите на майка ми.
Бил много известен художник. Познавали го в Русия и зад граница.
За него пишели вестниците, произведенията му украсявали музеите по цял свят.
Майка ми много го обичаше и се гордееше с него.
Тя живееше в чудесния свят, създаден от творческата фантазия и ръцете на Майстора.
Този свят бил прекрасен и изглеждал вечен. Така изглежда всичко в детството.
Суровите житейски изпитания - война, болести, нужда не бяха сломили Вярата й в прекрасния свят.
Когато дядо ми починал, тя преживяла тежко загубата - единството, което укрепвало духа й, била увереността, че светът, създаден от баща й, ще остане завинаги.
Но веднъж с изненада открила, че от целия удивителен свят на баща й са останали само две-три вази, албум със стари снимки и няколко статии, загубени из стари вестници.
- Странно - даже не с горчивина, а с някакво недоумение каза майка ми в онази вечер. - Сякаш всичко това го е имало току-що, и вече го няма. Не остана нищо. Нищичко!
Тогава за първи път се замислих за живота, крехък като стъкло - стъклото, толкова обичано от дядо ми.
Защо той толкова го бе обичал?
Вероятно защото е като мечтите и като самия живот - крехко и прекрасно. То може да носи радост, но и лесно да стане смъртоносно оръжие. И както мечтите и самия човешки живот, може да загине от едно непредпазливо движение, от една погрешна стъпка.
Бог е създал човека по свой образ и подобие.
Потребността да твори прави Човека подобен на Бога.
И Човек създава своя Свят също толкова крехък и прекрасен, както Господ е създал Творението си.
Често си мислех защо дядо ми - художникът, е създал така крехък свят?
От лекомислие или поради велика мъдрост?
Можел е да въплъти мечтите си в камък, но е избрал именно стъклото, може би за да подчертае цялата призрачност и крехкост на мечтата.
Човек се опитва да въплъти в камъка мечите си за сила и безсмъртие.
Той съхранява в камъка идеалите си за прекрасното с надеждата камъкът да обезсмърти мечтите му.
Старият Майстор искал да види мечтите си такива, каквито са: призрачни и прекрасни.
Той създавал шедьоври от стъкло, мислейки само за красотата.
Вазата, която случайно съборих, беше стояла на мястото си не по-малко от тридесет години. Колкото бях живял дотогава. Тя беше една от последните творби на стария Майстор.
Някога целият втори етаж на къщата ни бил ателие на дядо ми. Цялата къща била пълна с негови творби.
А сега в ателието му живеят други хора.
От него са ни останали няколко стари снимки и два-три произведения.
Получило се така, че цялото му творчество или е загинало, или се е оказало в чужди хора.
Може би вината е във войната, преместванията, житейските обстоятелства?
Или просто е житейска закономерност, според която всичко минава?
И все пак как се случило така, че практически нищо не сме запазили от творчеството на дядо ми - Майстора, с когото всички толкова сме се гордеели?
А той е имал три дъщери, сега - внуци, и даже правнуци.
И колкото повече ставаме, толкова по-малко остава от самия него. Странно. Може би защото светът е толкова крехък?