Притча

     Епиграф

- Чуй ме старец,ти благонрав и древен,
който с мъдри мисли си осенен,
разсей мъглата на съмнението
със словата на откровението.

Защо са всичките ти тези знания,
защо са всичките твои страдания,
когато в човешкото съзнание
стена издигната е от съмнение.

- Затова страннико,мои мили,
за да се събират много сили,
в сърцето доброта да се всели
та тъмнината зла да не победи. 

      1.СРЕЩА

Веднъж странник,в пътят си далечен,
видял приседнал белобрад мъдрец.
Ликът му кръгъл,дълбоко набразден,
с глас красив,небесно син гледец.

До тихо мъничко село,недалече
от пътят прав и прашен,доверчиво
старикът древен първи слова изрече,
кимайки с главата приветливо.

Излъчвайки покой и светлина,
словата мъдри леко той  нарежда.
С поглед благ,но въпреки това
като че в душата ти се вглежда:

"Накъде си се запътил,любезен странник?
При мене поседни,за малко отдъхни.
На фортуна или съдбата зла избранник?
Защо по пътищата пропиляваш дни? 

Криеш ли се,или някой си загубил?
От какви ли грижи си се намъчил?
А може нещо търсиш,или намерил?
И много ли по пътя си научил?

Пътникът малко постоял,помислил,
оглеждайки старика той въздъхна:
"Път далечен,и съм се поизморил,
ще поседна та малко да отдъхна".

Поглед зареял в полето безбрежно,
на тревата,на краят на пътя се поспрял,
започнал да говори малко небрежно,
вълната от недоверие преодолял.

Множеството от въпроси си е бреме,
но на тях,без гордост и злост,ще се отзова
- в душата философ станах,от време,
жажда за знания на пътя ме призова.

Макар и сам не зная къде отивам,
но само път да има,важното е това.
Аз все ще търся,чувствам и преживявам,
и в туй е същината,мисля си сега.

Телото е обвивка,без съмнение,
и гнездото на духът,и ако е така,
когато не почувства то лишение,
в душата ще царува мрак и пустота.

Пътят  за мене е търсене вечно
- изпитание за тялото бренно,
летежът на времето - скоротечно,
та бързам да направя всичко нужно. 

Бързаш да направиш?А какво конкретно?
Настоятелно мъдрецът го разпитвал.
Всичко,което ми е скъпо и важно,
нетърпеливо пътникът заразказвал.

Всичко,което мога да си пожелая,
всички тайнства Вселенски да разгадая,
и много друго,което още не зная,
а значи,не мога и да ти разправя.

А имаш ли много приятели,познати? 
В къщи чака ли те любима жена?
В колиба ли си живял,или палати?
Защо не милееш за родната страна? 

Не за дълго странникът наш се замислил
и отговорил на въпроса на старикът:
С пътят,смятам,дългът си съм изпълнил
а и сериозно не помислих за домът.

Жена любима...аз имам.Но в пътят мой  
не я приех,неверен през тайга се вие.
Навярно в къщи се тревожат,има кой,
и няма сили тя от хората да скрие.

А домът - с богатите не се родея,
но не е и беден,честно казано.
Като човек семеен,с него се гордея
и построен е,вярвам,не напразно.

Усмивка озари на мъдрецът лика,
после взорът си зареял в далнината.
Съмнение промъкна се във пътника,
потъна лице му в печал и тъгата.

2.Съпоставяне

И в тази кратка,но сурова пауза
понесоха се на пътникът в главата
безпорядъчни мисли,картини,образа
на жена и дом.И загледал висината,

изведнъж в ято далечно птици видя.
Полетяло,знаейки пътят древен свой,
над пътникът и старецът бързо прелетя
в посока на любимият роден край.

И позагледал странниците крилати,
старецът белобрад заговорил бавно:
При птиците няма бедни и богати,
но за полет,сили са им нужни главно.

За пътят си нямат никакви съмнения, 
прокаран е бил преди стотици векове,
с крилата на далечни поколения,
в периодите на първите ледове.

Търсили не с умът а със сърцето,
живота ги е заставил - и са открили.
Намерили за да се стоплят, местото,
и където потомството са съхранили.

Седял и слушал,в мислите си унесен
странникът,в този път уморен.
А погледът му сериозен и печален
бил неподвижен,като вкаменен.

После,след като малко се окопитил
мъдрецът,така любезен,той попитал:
А много ли от живота си научил?
И как да се живее правилно - разбрал?

3.Разказ на мъдреца

Ще разкажа,събеседникът отговорил,
и леко главата побеляла поклатил:
В царство,на изток,наследник живеел,
младичък принц,син невръстен на владетел.

Той бил единственното дете,любимо.
И прекрасен бил живота във палата,
и всичко е вършел,за принца простимо,
и което е присъщо за децата.

Радвали се родителите,на живота
обичайки се,обичали и детето.
Не била капризна тогава и съдбата,
а благосклонно било към тях и небето...

Но.....войни.В битки,които се разразили
загинал и царят на бойното поле.
Молитвите майчини,когато я пленили
запечатали се в детското сърце.

А принцът,тогава още младичко момче,
в полята безкрайни се спасил от плен.
Колкото и да търсели царското синче,
избягало то от врагът му озверен.

От жажда,глад и горещината измъчен,
в пустинята се скитал крайно изтощен. 
Много преживял.И няма що да крия,
аз съм принцът,и целичък пред теб стоя.

Едва тътрузех крака по друмовете,
по неволя окъсан станах,жалък скитник,
но смилиха се над мене боговете
и спаси ме,в Индия,един вълшебник.

През пустинята минавал той с керван.
В изподраната ми  дреха ме видял,
изтощен и на пясъка горещ прострян
- животът ми само на косъм е висял.

Стана по-късно духовен наставник  мой
тоз добър вълшебник,строг и умен много.
И бяха предсказанията му без брой
- сбъдваха се веднага едно след друго.

Казваше ми:"Ти по пътят ще се добереш
до всички безбройни тайни на битието.
И безкористно на хората ще помогнеш,
и не напразно ще извървиш житието.

4.Монолог на мъдреца

И спомням си всичко,като в ясен ден,
какво желаех,чувствах,търсех,преживявах.
Сбъдна се,което говореше пред мен
като ясновидец, и аз се доверявах.

В миналото извърших постъпки разни,
глупави и жалки,но и добрина похвална,
думи безразсъдни,болезнени и празни,
на желания и надежди храна печална.

Помръкнаха дните,но искрици надежда  
припламваха отново ярко в душата.
Което ме радваше изгоря,изглежда,
но с вяра в сърцето открих любовта.

Любов към всики природни явления,
любов към всички същества на Земята,
любов към всякакво време,събития,
към звезди,далечна и близка планета.

Любов,просто неземна,възвисена,
любов всеобща и единственна.
Аз сам си избрах такава съдбина,
и не съм сгрешил,зная - правилна.

Сама ще ти отвори вратите любовта
към просторите на истина и доброта,
и няма да се чувстваш загубен в света,
няма да плаваш в морето от суета.

     5.Заключение

Слънцето светело с изгарящи лъчи.
И всичко премислил нашият пътник млад,
станал,и на старецът с дивните очи
казал: "Благодаря"...и към дома.. назад.

Обърнал се,няколко крачки извървял,
потърсил да зърне старецът мъдър,свой:
Безуспешно,и напразно той се старал
- на местото,край пътя,нямало никой.....

Автор   Игорь Анатольевич Козин              
Превод  Киреза Стирянов
        Бургас,16.04.2006 г.

оригинал

Притча

Эпиграф
- Послушай, старец древний, 
  Ты - мудрой мысли гений, 
  Развей туман сомнений 
  Словами откровений. 

  Зачем все твои знания, 
  Зачем твои страдания, 
  Когда в людском сознании 
  Стена непонимания? 

  - Затем они мой милый, 
    Чтоб набираться силы, 
    Добро чтоб в сердце было 
    И зло не победило.

1. ВСТРЕЧА
Однажды путнику в дороге очень дальней 
Мудрец вдруг повстречался пожилой. 
Лицо в морщинах, формою овальной, 
Красивый голос, мягкий и живой. 

Там, возле тихой небольшой деревни 
На той дороге пыльной и прямой 
Промолвил слово первым старец древний 
Приветливо кивая головой. 

А сам сиял спокойствием и светом, 
Легко словами мудрость изрекал. 
Взгляд привлекателен, но всё-таки при этом 
Как будто внутрь человека проникал: 

"Куда ты держишь путь, любезный странник? 
Присядь со мной, немного отдохни. 
Фортуны или злой судьбы избранник? 
Зачем в дороге ты проводишь дни? 

Скрываешься, иль потерял кого-то? 
Быть может, что-то ищешь, иль нашёл? 
Какие мучают тебя заботы? 
И много ль ты в дороге приобрёл?" 

Подумал путник, постояв немного, 
Оценивая внешность старика: 
"Совсем устал и далека дорога, 
присяду-ка и отдохну слегка". 

Свой взгляд остановив в полях безбрежных, 
На травку у обочины присев, 
Вдруг, начал говорить чуть-чуть небрежно 
Он, недоверия волну преодолев:
 
- В ответ на это множество вопросов, 
Хочу сказать без гордости и зла, 
Я, с некоторых пор, в душе философ, 
И жажда поиска в дорогу позвала. 

Хотя куда иду, я сам не знаю, 
Но для меня не важно это, был бы путь. 
Я чувствую, ищу, переживаю, 
И думаю, что только в этом суть. 
  
Поскольку тело - это лишь придаток 
И чрево духа, ну а если так, 
То когда тело чувствует достаток - 
В душе лишь будет пустота и мрак. 

Дорога для меня есть поиск вечный 
Да испытанье тела своего, 
Бег времени - безумно скоротечный, 
А нужно сделать множество всего. 

- Спешишь все сделать? А конкретно, что же? - 
Мудрец его пытливо вопрошал. 
- Наверное, всё то, что мне дороже, -
Нетерпеливо путник отвечал, - 

Всё, что мне нравится, чего умом желаю, 
Все таинства Вселенной разгадать, 
И много разного, я сам пока не знаю, 
А значит, не могу и рассказать. 

- А много ль у тебя друзей, знакомых? 
И есть ли дома у тебя жена? 
В лачуге жил убогой иль в хоромах? 
Чем не мила тебе родная сторона? 

Задумался наш странник ненадолго 
И отвечал на заданный вопрос, - 
- Свой путь, считаю, исполненьем долга, 
О доме и не думал я всерьёз.
 
 Жена... конечно есть. Но  в путь дорогу 
Её с собою я решил не брать. 
Наверно, дома за меня тревогу 
Она не в силах от людей скрывать. 

А дом, не то чтоб очень уж богатый, 
Но и не бедный, честно говоря, 
Я им горжусь как человек женатый 
И верю - он построен был не зря. 

И тут мудрец слегка заулыбался, 
Потом глазами устремился вдаль. 
А путник в тот же миг засомневался 
И на лице застыла грусть - печаль. 

2. Сопоставление
И в этой паузе, суровой, но не длинной 
У путника в сознаньи пронеслись 
Шальные мысли, образы, картины 
О доме, о жене. И, глядя ввысь 

Он, вдруг, увидел птиц далёких стаю. 
Летела, зная свой маршрут, она, 
Над путником и старцем пролетая 
В то направленье, где родная сторона. 

И, глядя ввысь на странников крылатых, 
Тут старец медленно заговорил, - 
- У этих птиц нет бедных и богатых, 
Но чтоб лететь, им нужно много сил. 

У них в пути нет никаких сомнений, 
Он был проложен сотнями веков 
И крыльями далёких поколений 
С периода движенья ледников. 

Они искали не умом, а сердцем, 
Их жизнь заставила - они себя нашли, 
А также место, где могли б согреться 
И где своё потомство сберегли. 

Сидел и слушал, погружаясь в думы, 
Усталый странник у дороги той. 
А взгляд его серьёзный и угрюмый 
Был неподвижен, словно неживой. 

Ну а потом немного оживился, 
И мудреца он сам решил спросить, - 
- А многому ль ты в жизни научился? 
И знаешь ли как правильнее жить? 

3. Рассказ мудреца

- Я расскажу, - ответил собеседник, 
Слегка кивнув седою головой, - 
В восточном царстве жил один наследник, 
Сын повелителя, принц крови молодой. 

Он был единственным в семье, любимым чадом. 
И всё прекрасно было при дворе, 
Он делал всё, что принцам крови надо, 
И что присуще просто детворе. 

Царь и царица радовались жизни 
Любя друг друга и своё дитя. 
Удача в это время не капризна, 
А благосклонна к ним была. Хотя... 

Настало время войн. И в страшной битве 
Тот царь погиб на поле боевом, 
Царицу взяли в плен, её молитвы 
Остались в сердце сына дорогом. 

А принц (тогда молоденький мальчишка) 
Сбежал из плена в дальние луга. 
Сколь ни искали царского сынишку, 
Он скрылся от проклятого врага.
 
Измучен жаждой, голодом, жарою, 
Скитался по пустыне сам не свой. 
Он много пережил. И я не скрою, 
Тот принц сейчас сидит перед тобой... 

Невольно стал я путником убогим, 
С трудом в пути давался каждый шаг, 
Но смилостивились надо мною боги 
И спас меня один индийский маг. 

Он проходил в пустыне караваном 
Меня заметил распростёртым на песке: 
Весь истощён, сам в одеяньи рваном - 
Висела жизнь моя на волоске. 

Тот маг - не только умный, но и строгий, 
Он позже стал учителем моим. 
И предсказаний делал очень много - 
Одно сбывалось сразу за другим. 

Он говорил мне: "Ты своей дорогой 
Добраться сможешь к тайне бытия. 
И людям ты поможешь очень многим, 
Я знаю, не напрасна жизнь твоя!"
 
4. Монолог мудреца
И вспоминается всё, что когда-то было, 
Что чувствовал, искал, переживал. 
Сбывается всё, что мне говорил он, 
Как предсказатель, ведь ему я доверял.
 
Хоть в прошлом были разные поступки, 
Шальные, жалкие и добрые дела, 
Слова крепки, а иногда и хрупки, 
Желаний и надежд печальная зола. 

Желания ушли, но искорки надежды 
В душе воспламенялись вновь и вновь. 
Сгорело всё, что радовало прежде, 
Но с верой в сердце я нашёл любовь. 

Любовь ко всем явлениям природы, 
Любовь ко всем живущим на Земле, 
Любовь к событиям, любовь к любой погоде, 
Ко всем планетам в их немыслимом числе.

Любовь возвышенную, просто неземную, 
Любовь всеобщую, которая одна, 
Я сам себе избрал судьбу такую 
И верною мне кажется она. 

Любовь сама тебе откроет двери 
В просторы истины и светлой доброты, 
И ты не будешь чувствовать потери, 
Не будешь плавать в море суеты! 
  
5. Заключение

Светило солнце обжигающе лучами. 
И всё обдумав, путник молодой, 
Поднявшись, старцу с дивными очами 
Сказал: "Спасибо"... и пошёл домой... 

Но обернулся он, пройдя шагов пятнадцать, 
Искал глазами старца своего: 
Всё тщетно, зря пришлось стараться - 
В том месте не увидел никого...